3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр.София, 08.05.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 1315 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. В. Д. и М. В. Д. – малолетни, чрез тяхната майка и законен представител И. П. А., представлявани от адв. В. Д., срещу въззивно определение № 493/01.02.2019 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 33/2019 г. на Благоевградския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 6019/09.11.2018 г. по гр.д.№1218/2018 г. на Районен съд – Разлог. С въззивното определение в обжалваната му част е оставена без уважение молбата на жалбоподателите по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса за първоинстанционното производство за разликата над 1 200 лева за всеки от ищците до целия дължим размер на държавната такса от по 2 400 лева.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение в атакуваната му част е неправилно и се моли за неговата отмяна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК като считат, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса – длъжен ли е въззивният съд да прецени самостоятелно всички критерии по чл. 83, ал. 2 ГПК при отправено искане за освобождаване от внасяне на държавна такса. Твърди се, че обжалваното определение противоречи на създадената задължителна съдебна практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
С въззивното определение в обжалваната му част окръжният съд е отхвърлил молбата на ищците за освобождаване от заплащане на държавна такса за разликата над сумата 1 200 лева за всеки от тях до целия размер от по 2 400 лева. Съдът е приел, че не са налице основанията по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от внасяне на цялата държавна такса, предвид притежаваните от ищците множество недвижими имоти, придобити по наследство от техния баща В. В. Д.. В тази връзка се е позовал на данните в представената декларация и останалите писмени доказателства по делото. Посочено е, че преди подаване на настоящата искова молба ищците са се разпоредили с притежаван от тях недвижим имот, както и че са получили продажната цена за дялове в търговски дружества, в които наследодателят им е бил съдружник. Взето е предвид и обстоятелството, че през месец март 2018г. ищците и тяхната майка са участвали с наддаватели предложения в публична продан за закупуване на недвижим имот с предложена цена от 207 190 лв. При тези данни, въззивният съд е приел, че жалбоподателите разполагат с имущество на значителна стойност, в т.ч. парични средства, но предвид високия размер на таксата, както и наличието на парични задължения, искането по чл.83 , ал.2 ГПК следва да се уважи частично, като молителите се освободят от заплащане на половината от дължимата за производството държавна такса (от по 1 200 лв. всеки), а за остатъка е отхвърлил искането.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение.
Поставеният в изложението въпрос, отнасящ се до задължението на съда, когато е сезиран с искане за освобождаване от държавна такса, да прецени всички критерии по чл.83 ал.2 от ГПК, е обусловил правните изводи на съда по делото, но той е решен в съответствие със задължителната съдебна практика – ТР №6/2012 г. на ОСГТК и практиката на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК (напр. – определение № 214/10.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2665/ 2013 г., I г.о., определение № 432/ 04.07.2013 г. по ч.гр.д. № 4231/2013 г., IV г.о. на ВКС и др.). Безпротиворечиво в цитираната практика е приемано, че правилото на чл.83, ал.2 от ГПК задължава съда да прецени дали задълженото за такси и разноски в производството физическо лице притежава средства да ги заплати, като преценката следва да бъде извършена към момента на подаване на молбата за освобождаване от заплащане на такси и разноски. Тази преценка се извършва въз основа на представени доказателства за имущественото състояние на ищеца, семейното му положение, здравословното състояние, възраст и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. В случая, въззивният съд е изследвал всички правнорелевантни факти, имащи значение в производството по чл.83, ал.2 ГПК. При конкретно установените обстоятелства за имущественото състояние на ищците (получили по наследство значителни парични суми, недвижими имоти, движими вещи и дялове от търговски дружества, в т.ч. извършените възмездни разпоредителни сделки), изводите на въззивния съд в обжалваната част от определението за липса на основания за уважаване изцяло на искането, не влизат в противоречие с цитираните по-горе разрешения в практиката на ВКС. Поради това, не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 493/01.02.2019 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 33/2019 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.