4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
София, 10.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5190 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. п. в [населено място], чрез прокурор Б. М., против въззивното решение № 848 от 15 май 2013 г., постановено по в.гр.д. № 838 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2013 г., с което е потвърдено решение № 122 от 11 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 9836 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2012 г. в обжалваната му от прокуратурата част за присъждане в полза на К. Г. Д. от [населено място], обл. П., сумата от 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от водено срещу него незаконно наказателно производство, ведно със законната лихва от 28 май 2012 г.
В касационната жалба се поддържа необоснованост на обжалваното решение – съдът е приел, че искът е доказан в присъдения размер, без да съобрази, че не е доказано твърдяното състояние на стрес и безпокойство, което да е причинено само и единствено от действията на прокуратурата. Сочи се, че свидетелите се намират в лични отношения с ищеца и показанията им не е следвало да се приемат безкритично. Поддържа се, че решението е в противоречие с практиката на съдилищата и нееднаквото решаване на въпроса за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Недоказването на вредите единствено и само от действията на прокуратурата води до задължение на съда да отхвърли иска изцяло като недоказан. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие с практиката на съдилищата, противно на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, не се е съобразил с изискванията на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика, изразена в две решения на ВКС по отменения ГПК, не може да се направи извод, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство.
Ответникът К. Г. Д. от [населено място], обл. П., не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е подложил на преценка събраните гласни доказателства за стрес и влошаване на здравословното състояние на ищеца, дадени от съпругата и сестрата на ищеца. Обсъдена е и представената съдебна експертиза, според която наказателното производство се отразило негативно на ищеца, със съответните изброени проявления, като оплакванията с по-слаб интензитет продължават. Посочено е, че отговорността на държавата следва да се ангажира, тъй като ищецът е оправдан по обвинение в тежко престъпление поради недоказаност на престъпно деяние. Като неоснователно е оценено твърдението на прокуратурата, че ищецът сам е станал причина за образуваното производство, тъй като по делото няма подобни данни. Като недоказано е прието твърдението за накърняване на доброто име на ищеца. Съдът приема доказана причинна връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди. Съобразено е, че процесът е продължил около две години, налице са били силни негативни изживявания, имащи ефект и понастоящем, влошило се е и здравословното състояние на ищеца, поради което определения размер на обезщетение от 5000 лева е съответен на принципа за справедливо обезщетяване.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените от касатора проблеми, тъй като за част от тях липсва правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, а друга част не са разрешени в нарушение на задължителната съдебна практика, не са противоречиво разрешавани от страните, нито пък даването на отговор от страна на ВКС ще доведе до точното прилагане на закона, както и до развитието на правото.
При действащия съдопроизводствен ред допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, противно на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Кои точно доказателства или възражения на страните не са били обсъдени и съобразени при постановяването на обжалваното съдебно решение, не е посочено. Липсата на изрично поставен правен въпрос пречи да се извърши преценка за наличието на допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поддържа се, че съдът не се е съобразил с изискванията на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика, изразена в две решения на ВКС по отменения ГПК. В изобилната обвързваща практика на ВКС по въпроса за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД са преутвърдени постановките на ППВС № 4/1968 г., представено от касатора, според които при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. ВКС в решенията си сочи, че определянето на справедлив паричен еквивалент за претърпените морални вреди винаги включва съобразяването на конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, неговото обществено и социално положение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В процесния случай съдът е подходил именно по описания начин, като е отразил на каква база приема наличието на претърпени вреди. Представените съдебни актове не водят до извода, че е налице противоречиво разрешаване на поставения проблем, тъй като конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, взети в съвкупност с успешното провеждане на доказването на претърпените вреди, не дава възможност за определяне на единен, общ размер на обезщетение, който при съответни предпоставки, да бъде приложим за всеки случай.
На последно място се поддържа, че не може да се направи извод, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство. И тук касаторът е пропуснал да отрази какво е неговото твърдение – от какво са произтекли съответните вреди, както и какви са доказателствата за неговите твърдения, пренебрегнати от съда. Затова и по последния поставен проблем не се налага допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 848 от 15 май 2013 г., постановено по в.гр.д. № 838 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: