О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
гр. София, 13.05.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1568 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 29.09.2015 год. по гр. д. № 682/2015 год. Пазарджишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 3.04.2015 год. по гр. д. № 445/2013 год. на районния съд гр. Панагюрище и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил предявените от Ц. М. Д., М. Ц. Д. и П. Ц. Д. /Р./, всички от [населено място], против И. Ф. Ч. от [населено място], Потребителна кооперация „Барикади”, [населено място] и общината в [населено място] искове за установяване на собствеността им и предаване на владението от ответника И. Ч. на недвижим имот в [населено място], представляващ УПИ ХІІІ-общински, за търговия и услуги, в кв. 16А по плана на града, при посочените граници и осъдил ищците да заплатят на ответниците И. Ч. и общината направените от тях разноски по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците Ц. М. Д., М. Ц. М. и П. Ц. Р., чрез пълномощниците им адв. М. Г. и адв. Г. Х., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат отмяна на въззивното решение и вместо това исковете им бъдат уважени, с присъждане на разноските по делото.
Приложено е изложение към касационната жалба, в което са формулирани въпроси с позоваване на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т. е. релевирано е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложена е и съдебна практика по приложението на чл. 39 ЗПИНМ /отм./ в първоначалната му редакция до изм. с ДВ бр. 54/56 год. при неприложен план – решение № 459 от 2.07.2010 год. по гр. д. № 754/2009 год. на І г. о. на ВКС, без да се сочи противоречие на въззивното решение с него, както и ТР № 1/2013 год. ОСГТК на ВКС. Приложено е и решение по гр. д. № 3238/13 год. на Пернишкия районен съд, за което няма данни да е влязло в сила.
Ответникът И. Ч., чрез пълномощника му адв. Г. М., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор. Оспорва жалбата и като неоснователна, с искане да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение, респ. да се остави без уважение подадената касационна жаллба против него.
Другите ответници – Община, [населено място] и Потребителна кооперация „Барикади” не са взели становище по касационната жалба на ищците.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което исковете за собственост и предаване на владението на имота в [населено място], представляващ УПИ ХІІІ-общ., за търговия и услуги, в кв. 16А по плана на града, са отхвърлени, въззивният съд приел, че ищците не се легитимират като собственици на процесния имот, тъй като тяхната наследодателка не е била собственик.
Съдът е обосновал извода си с подробен анализ на събраните доказателства относно регулационния статут на придобития през 1982 год. от наследодателката на ищците недвижим имот по плана от 1957 год. и последващия такъв от 1985 год. с оглед поддържаното в исковата молба основание за собствеността му поради липса на отчуждаване на част от имот пл. № 532, попадаща в спорния парцел ХІІІ. Приел е, въз основа на заключението на техническата експертиза, че отчуждаването на част от имот пл. № 532 за улица е осъществено по плана от 1957 год. при действието на ЗПИНМ /чл. 39, редакция след изменението й през 56 год./, поради което и въпросът за обезщетяване на собственика, относим към приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ /макар и ищците да не се позовават на този закон/, касае лицата от които е бил отнет, респ. техните наследници, съгласно чл. 3 ЗВСВОНИ. Към този момент имотът е принадлежал на праводателя на С. А., която през 1962 год. придобива описания в нот. акт № 100 от 1962 год. имот – частта от пл. № 532, попадаща заедно с имот пл. № 531 в отредения им съсобствен парцел ХІІ. Установено е от вещото лице, че тази част от пл. № 532 е с площ 166 кв. м. Този същият имот /с описаните граници, между които и общинско място/ впоследствие С. А. го прехвърля с нот. акт № 29 от 1982 год. на наследодателката на ищците, като в следващия регулационен план от 1985 год. за тази част от имот пл. № 532, попадаща в съсобствения парцел, е отреден самостоятелен парцел ХІV-487 в кв. 16а /с придаване на части от съседен имот и с отчуждаване на част от него/.
Поради това и наследодателката на ищците не се легитимира като собственик на частта от бившия имот 532, отчуждена по уличнорегулационния план от 1957 год., за да се позовават на липса на заплащане на обезщетение за това отчуждаване като основание за собствеността му към настоящия момент. Поради тези съображения, обусловили извода на въззивния съд за неоснователност на исковете, поставените от ищците, сега касатори въпроси относно приложението на ЗВСВОНИ и на отменения ЗПИНМ – чл. 39, зачитане на последиците на прехвърлителната сделка, „сключена след заемане на имота, но преди заплащане на дължимото обезщетение” са неотносими към спора. Съдът по категоричен начин е обосновал извода си с отчуждаване на част от имота по плана от 1957 год. за улица и тротоар, завземането му за това мероприятие, в каквато насока са били и свидетелските показания, установяващи премахване на съществувалите в тази част от имотите /531 и 532/ плевни и изграждането на ограда в южната част на бившия съсобствен парцел ХІІ, като без значение е последващото образуване на спорния парцел. Поради това тези въпроси не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили решаващия извод за неоснователност на исковете за собственост, който почива на съображения относно липса на придобито право върху тази част от имота при прехвърлителните сделки както през 1962 год., така и през 1982 год. в полза на наследодателката на ищците, на чийто права същите обосновават претенциите си. Приложената към изложението съдебна практика, на която впрочем касаторите не се позовават с оглед обосноваване на конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, също се явява неотносима към спора.
По поставения от касаторите процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да даде указания относно подлежащи на доказване факти и събиране на доказателства, при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, както и при приложение на императивна материалноправна норма, да укаже на страната, че не сочи доказателства за дадено обстоятелство, прието за решаващо от съда, в случая за качеството наследник на наследодателката им на прехвърлителката й по сделката от 1982 год., същият отново е неотносим поради решаващите съображения за извода за неоснователност на исковете. Освен това самите ищци в исковата молба се позовават на правото на собственост на тяхната наследодателка и на липсата на обезщетяване за твърдяното отчуждаване на част от нейния имот, позовавайки се на параграф 9 ПР на ЗУТ, а не на възстановяване на собствеността като наследник на бившия собственик, за да се поставя въпрос за съдържанието на доклада на съда. Изменение в основанието, от което извеждат претендираното от тях право на собственост, не е предприето, и както се посочи вече, решаващото съображение в решението на въззивния съд за неоснователност на исковете е придобиването на имот пл. № 532 в частта му, попадаща в съсобствения парцел ХІІ – 531, 532 по плана от 1957 год. с оглед подробния анализ на събраните по делото доказателства. Затова и позоваването на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС не може да обоснове наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поради липсата на поставен обуславящ правен въпрос като обща предпоставка за допускане на касация, не е налице и основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че поставените в изложението на касаторите въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по своята същност представляват доводи за неправилност на направения от съда извод поради твърдените нарушения, а не правни въпроси, произнасянето по които да е обусловило този извод. Обсъждането им предполага наличие на основание за допускане на касационното обжалване, каквото в случая на е налице по изложените съображения.
Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не се претендират.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 486 от 29.09.2015 год. по гр. д. № 682/2015 год. по описа на Пазарджишкия окръжен съд по подадената от Ц. М. Д., М. Ц. М. и П. Ц. Р., чрез пълномощниците им адв. М. Г. и адв. Г. Х., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: