О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 205
София, 20.04.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 223 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адв. Т. И. и адв. Д. З. срещу решение № 263/16.10.2017 г. на Пловдивски апелативен съд /П./, първи търговски състав по в.т.д. № 344/2017 г., с което е потвърдено решение на Пазарджишки окръжен съд /ПзОС/. С решението на ПзОС касаторът [фирма] е осъден да заплати на „Национална Електрическа Компания“ /Н./ ЕАД сумата 385049.61 лв., от която 320874.68 лв. – цена на услугата „водоподаване“ и 64174.93 лв. – начислен ДДС, дължими по договор за водоподаване от 19.08.2014 г. и съставените въз основа на него 4 броя фактури за период, включващ цялата 2015 г. и месеците януари, февруари и март на 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от общо 385049.61 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.07.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сторените по делото разноски.
Касатърът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В изложението си излага следните въпроси: „1. Равнопоставени търговски субекти ли са собственикът на съоръженията ( [фирма]) и титулярът на разрешителното за водовземане ( [фирма]) при договаряне на условията по договор за предоставяне на услугата „водоподаване“ по чл. 60, ал. 2, т. 3 от Закона за водите в случаите, когато титулярът на разрешително за водовземане е задължен със самото разрешително да сключи договор за предоставяне на въпросната услуга? 2. Представлява ли услугата „водоподаване“ по чл. 60, ал. 2, т. 3 от Закона за водите услуга с регулирани цени от КЕВР в случаите, когато титулярът на разрешителното за водовземане е задължен със самото разрешително да сключи договор за предоставяне на въпросната услуга? 3. Нужно ли е потребителят на предоставяната услуга по чл. 198о, ал.6 от Закона за водите да е ВиК оператор за да подлежи на регулиране цената и в случая коя е приложимата норма – чл. 12, ал. 2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги или чл. 12, ал.1 от същия закон във връзка с чл. 198о, ал 6 от Закона за водите? 4. ВиК оператор ли е [фирма] спрямо [фирма]“ на основание чл.198о, ал. 6 от Закона за водите при предоставяне на услугата „водоподаване“?“
Ответникът – Н. ЕАД оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради следните съображения:
Пред ПзОС е предявен иск от Н. ЕАД срещу [фирма] за реално изпълнение на договорни задължения по договор от 19.08.2014 г за водоподаване, сключен между страните с 5 годишен срок на действие. Твърденията на ищеца са за извършване на посочената услуга „водоподаване“ с цел осигуряване на водни маси необходими за питейно-битово и промишлено водоснабдяване и охлаждане на завода на ответника, съгласно издадено от Министерство на околната среда и водите /МОСВ/ разрешение № 1280/30.06.2002 г. и решение № 109/30.06.2002 г. за продължаване срока му на действие, която не му е заплатена. ПзОС е уважил иска. За да потвърди решението му П. е приел, че сключеният между страните договор не е нищожен, както е поддържал ответникът – на основание чл.26 ал.2 предл.2-ро ЗЗД, поради липса на съгласие, нито поради противоречие със закона – чл.26 ал.1 предл.1-во ЗЗД. Съображенията за този извод са: По първотно възражение е прието, че договорът е подписан от изпълнителния директор на [фирма] М. С. в това му качество, при което не може да се приеме липса на представителна власт, а и доколкото се касае за търговска сделка е приложима разпоредбата на чл.301 ТЗ – събраните по делото доказателства дават основание да се приеме, че ответното дружество не се е противопоставило на сключения договор след получените покани за реално изпълнение за заплащане на дължимите суми по договора за цялата 2015 г. и 2016 г., искането на ответника е за промяна на цената на услугата „водоподаване“, мотивирано с икономическата криза в страната. По второто възражение за нищожност на договора, поради противоречие със закона и конкретно, че посочената цена на услугата в него не е регулирана от КЕВР, съгласно чл.12 ал.1 т.1 ЗРВКУ и чл.198о ал.6 ЗВ П. е приел, съобразявайки предмета на сключения договор и каква точно услуга е предоставена от ищеца на ответника, че в случая не става дума за ВиК оператор по смисъла на чл.198о ал.6 ЗВ и разпоредбите на ЗРВКУ са неприложими. Според вписания предмет на договора, сключен между страните – чл.1, Н. ЕАД предоставя на ответното дружество срещу заплащане на услугата „водоподаване“ разрешени от МОСВ водни обеми от изтичалото или напорния тръбопровод на ВЕЦ „Момина клисура“ в размер до 150 л/сек и до 20 л/сек от река Крива – язовир район „Ч.“ за питейно-битово, питейно водоснабдяване и за охлаждане на завода, т.е. предмет на договора е услугата „водоподаване“, която се осъществява чрез използване на съоръженията на ищеца Н. ЕАД. Изводът е направен при обсъждане на представените по делото договор, разрешително за водоползване от МОСВ, заключение на СТЕ как водата се подава към ответното дружество и описанието на същия начин в констативен протокол от 24.03.2016 г., съставен от басейнова дирекция „Източно беломорски район“ в присъствие на страните в процеса. П. е приел още, че отразяването като собствени на ответника дълготрайни активи в инвентарна книга не дават основание да се приеме, че той не дължи сума за водоподаването, доколкото тези посочени Д. са въведени в експлоатация 1970 г. – 1971 г., а процесният договор е сключен на 19.08.2014 г. и в него страните са договорили предмет и цена, съобразно това, което Н. ЕАД предоставя чрез включените в неговите активи съоръжения, а и не е установена идентичност между описаните Д. в инвентарната книга на ответника и тези, чрез които е осъществено водоподаването след сключване на договора от 2014 г. Прието е от П. и, че цената на осъществената услуга не подлежи на регулиране от КЕВР, защото в случая сме изправени пред хипотезата на чл. 12 ал. 2 от ЗРВКУ. Тя предвижда, че Комисията регулира и цените, по които ВиК оператори или други предприятия доставят вода от техни или предоставени им за експлоатация водовземни съоръжения или системи до водоснабдителните системи на други ВиК оператори. Осъществяваната от Н. ЕАД на ответника доставка на вода чрез съоръженията на ВЕЦ „Момина клисура“, която е в нейните активи, попада в посочената хипотеза. Не е налице обаче второто изискване на чл. 12 ал. 2 от ЗРВКУ, а именно доставката на вода да се осъществява до водоснабдителните системи на други ВиК оператори. В случая ответното дружество не е ВиК оператор и не осъществява такава дейност, а е само краен потребител на доставяната от Н. ЕАД вода, поради което цената на тази услуга не е сред регулираните от КЕВР. Такова е становището и на самата КЕВР, изразено в представените и приети като доказателства по делото писма, адресирани до Н. ЕАД с изх. № В-13-01-18/02.06.2014 г., № В-13-01-134/01.12.2014 г. и № В-13.01.134/22.04.2016 г. Допълнителен аргумент за този извод, според П., се извлича и от посоченото в самото решение от 30.06.2008 г. на МОСВ – т.7.1, че взаимоотношенията между завода като титуляр на разрешителното за водовземане и Н. ЕАД за извършване на услугата „водоподаване“ се уреждат в съответствие с принципите на търговското право и гражданското законодателство. Според П. волята на законодателя е отношенията във връзка с услугата „водоподаване“ между собственика на съоръженията и притежателя на разрешително за водовземане да се уреждат с договор, какъвто е процесният, като в закона не е предвидено цената на тази услуга да се регулира от КЕВР. По тези съображения П. е приел за неоснователно възражението за недължимост на сумите по договора, поради неговата нищожност, заради липсата на определени от КЕВР цени. Съдът е уважил иска за дължимите суми по издадените 4 фактури, като е приел за неоснователни възраженията на ответника във връзка с посочените количества вода в приложените по делото протоколи за същите, подписани от представители на страните. Установено е, че подписалите протоколите от страна ищеца и ответника са техни служители, конкретно за ответника К. Ф. – технолог на основно хартиено производство, ръководител на цех водоподготовка и пречиствателна станция. Въз основа на тези протоколи са издадени и 4 броя фактури за цената на извършената услуга с ДДС, обсъдено е и заключение на СИЕ във връзка със същите.
Съгласно указанията на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събрани по делото доказателства. В случая така формулираните от касатора въпроси не покриват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Те изразяват становището на касатора за неправилност на въззивното решение, не са обсъждани от П. в този им вид и не са обусловили решаващите изводи на съда по предявения иск. Въпросите са извадени от отделни съображения на П. по доводите на касатора за нищожност на договора, извън общия контекст на извода му за липса на твърдяната нищожност, като са свързани тенденциозно с отделни извадки от разпоредбите на чл.12 ЗРВКУ и чл.198о ал. ЗВ. Така П. не е изложил принципни съображения за равнопоставеността на страните като търговски субекти /1-ви въпрос/, а се е позовал на вписаното в решението на МОСВ от 30.06.2008 г., че взаимоотношенията между завода като титуляр на разрешителното за водовземане и Н. ЕАД за извършване на услугата „водоподаване“ се уреждат в съответствие с принципите на търговското право и гражданското законодателство. Не е обсъждан в този вид и втория поставен въпрос, доколкото липсват твърдения, че титулярът на разрешителното за водовземане е задължен с това разрешение да сключи договор – П. е обсъждал сключения такъв, като е намерил, че той съответства на вписаното в самото разрешение от 30.06.2008 г. Същото се отнася и за трития въпрос, доколкото не е обсъждана от П. необходимостта от регулация на цената, според касатора, а е обсъждана законовата уредба в случая. Некоректно спрямо съображенията на П. е формулиран и четвъртия въпрос, тъй като в решението на П. е прието, че ответното дружество [фирма] /не Н. ЕАД, както е посочено в този въпрос/ не е ВиК оператор и не осъществява такава дейност, а е само краен потребител на доставената от Н. ЕАД вода, поради което в случая цената на тази услуга не е сред регулираните от КЕВР. Касаторът не излага съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а самото цитиране на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не обуславя приложението й.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П..
На основание чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата поисканото юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор по касационна жалба в размер на 500 лв., определено по чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263/16.10.2017 г. на Пловдивски апелативен съд, първи търговски състав по в.т.д. № 344/2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 500 лв. /петстотин лева/ юрискинсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.