О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
гр. София, 22.11.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 3941/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК, образувано по подадена от [фирма], [населено място], представлявано от д-р К. К., чрез пълномощника адв. Е.. К., частна касационна жалба против определение № 866 от 16.07.2018 год. по в. ч. гр. д. № 461/2018 год. на Русенския окръжен съд. С него е потвърдено определение № 3165 от 1.06.2018 год. по гр. д. № 2998/2017 год. на Районния съд, гр. Русе, с което е осъден [фирма], [населено място] да заплати на М. А. Х. разноски по делото в размер на 800 лв.
Жалбоподателят поддържа становище за неправилност на въззивното определение поради допуснато нарушение на чл. 78 ГПК и необсъждане на доводите му относно намаляване размера на дължимите на ответницата Х. разноски с искане за неговата отмяна за разликата над 450 лв. Поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения материалноправен въпрос от значение за изхода на спора относно критериите, с които следва да се съобразява съдът при преценка на фактическата и правна сложност на дадено дело с оглед прилагане на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос противоречи на задължителната съдебна практика – т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 год. по т. д. № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС – определение № 21 от 15.01.2018 год. по ч. гр. д. № 5086/2017 год. на ІV г. о.
Ответната страна М. Х. оспорва частната касационна жалба по съображенията в писмения отговор.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото, намира следното:
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което ищецът, сега жалбоподател, е осъден да заплати на ответницата М. Х. направените по делото разноски в размер на сумата 800 лв., при съобразяване с направеното от него възражение на прекомерност на заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение. Намерил за неоснователни поддържаните от частния жалбоподател възражения относно определяне на дължимите на ответницата разноски в определения минимален размер на възнаграждението, съгласно чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/2004 год. от 600 лв. съобразно материалния й интерес по предявения иск по чл. 108 ЗС в размер на сума 296.10 лв. и липса на съдопроизводствени действия извън подадения от защитата й писмен отговор. Независимо от установения по делото материален интерес на М. Х., заедно с Е. Н. и М. Н., в размер на 1 % от наследственото имущество, определящ минималното възнаграждение на сумата от 600 лв., съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/2004 год., въззивният съд приел, че при възражение за прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат с оглед приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът се ръководи от действителната правна и фактическа сложност на делото, но не е длъжен да намали възнаграждението до установения в наредбата минимум. Първоинстанционният съд правилно е отчел високата правна и фактическа сложност на делото, но с оглед липсата на извършване на други съдопроизводствени действия освен подаването на писмения отговор при направеното възражение за прекомерност е намалил заплатеното адвокатско възнаграждение от 1 600 лв. на 800 лв., дължимо от ищеца на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Следователно, съдът е приел, по възражението на ищеца, че заплатеното от ответницата Х. адвокатско възнаграждение е прекомерно и го е намалил наполовина, преценявайки извършените до момента на оттегляне на исковата молба от ищеца процесуални действия по защитата й, считайки наличие на висока правна и фактическа сложност на делото при данните към прекратяване на производството поради оттеглянето на исковата молба. С оглед на това поставеният в изложението на касатора правен въпрос за критериите, с които следва да се съобразява съдът при преценка на фактическата и правна сложност на дадено дело с оглед прилагане на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК не е относим, тъй като съдът не е отказал да приеме прекомерност на възнаграждението, независимо, че е отчел евентуалната сложност на делото.
Релевантен в случая е друг въпрос – дали в тази хипотеза съдът следва да присъди минимално определения размер по чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, както поддържа касаторът. Отговорът е даден в разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, предвиждащ възможност съдът да присъди по искане на насрещната страна по-нисък размер, но не по-малко от минимално определения съобразно чл. 36 ЗА, т. е. определена е долната граница на намалението. В случая съдът се е съобразил с тази разпоредба, като произнасянето му не противоречи и на задължителната съдебна практика – т. 3 от ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС относно свободата на съда да намали възнаграждението до предвидения в наредбата минимален размер при направената преценка.
Неотносимостта на формулирания правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното определение.
Водим от горното и на основание чл. 288, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 866 от 16.07.2018 год. по в. ч. гр. д. № 461/2018 год. на Русенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: