О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
С. 22.03.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 4331 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. А. Я. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 332 от 11.08.2017г. по в.гр.д. № 516 по описа за 2017г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 127 от 2.06.2017г. по гр.д. № 27/2017г. на Районен съд Велинград като са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ и са присъдени разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В представеното към касационната жалба изложение касаторът формулира следните въпроси:
1. Следва ли – в заповедта за уволнение – работодателят изрично да посочи датата на извършване на нарушението на трудовата дисциплина или периода на извършване на нарушенията /когато са повече от едно/, извършени от работника при изпълнение на възложената му работа. Отговаря ли на изискванията на чл.195 КТ заповед за уволнение, в която не са посочени конкретните дати на посочените нарушения и не е посочен периода на извършване?”. Счита, че въпросите са разрешени в противоречие с установената практика – решение № 647 от 11.10.2010г. по гр.д.№ 1348/2009г. на ІV г.о. и № 181 от 22.07.2015г. по гр.д.№ 4554/2014г. на ІV г.о.
2. „За да бъде законосъобразно заповед за налагане на дисциплинарно наказание, следва ли в нея да са посочени абсолютно всички реквизити на чл.195 КТ и непосочването дори на един, прави ли я незаконосъобразна?”, по който също се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, сочейки решения № 201 от 17.03.2010г. по гр.д.№ 38/2009г. на ІV г.о., № 260 от 22.07.2011г. по гр.д.№ 793/2010г. на ІV г.о. и незадължителна практика от 2001г.
3. „При условието на чл.333 КТ, следва ли работодателят да предостави възможност на работника/служителя за представи медицински документи за заболяване по Наредба № 5 от 20.02.1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат особена закрила и има ли работодателят задължението да сам да изиска становище от компетентния орган за това обстоятелство? Достатъчно условие ли е – представяне от страна на работника на декларация за факта, че страда от такова заболяване?” По въпроса, според касатора е налице противоречие с решение № 61 от 2.04.2015г. по гр.д.№ 4165/2014г. на ІІІ г.о.,
4. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички наведени от страните доводи и да обсъди доказателствата по делото?”, по който касаторът се позовава на множество решения по чл.290 ГПК и на ТР и
5. „Н. на представено и прието писмено доказателство в мотивите на съдебния акт, прави ли последното неправилно поради нарушение на процесуалните правила?/визират се писмо, издадено от медицински център и удостоверение, издадено от МЗХ/. Сочи противоречие с решение № 66 от 5.07.2012г. по т.д.№ 376/2011г. на І т.о.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил подробен отговор от ТП Д. „Р.”, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. От своя страна се позовава на задължителна практика на ВКС и претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото по нито един от тях не е налице посоченото специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а относно въпроси с № 2,3 и 5, доколкото са свързани с правилността на въззивния акт и обсъждането на ангажираните по делото доказателства /№3 и 5/ или са без връзка с решаващите мотиви на акта, не е налице и общо основание за допустимост /вж.т.1 от ТР № 1/18.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Съображенията:
В случая, въззивният съд е преценил, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца, който е заемал длъжността „Горски стражар”, осъществено със заповед № 3 от 9.11.2016г., на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ, във вр.с чл.187 т.3, т.7 и т.9 КТ за законосъобразно, след като е счел, че е установено извършването на всяко едно от посочените в заповедта нарушения. Позовал се е на констатациите, съдържащи се в посочените в мотивите на заповедта пет Констативни протоколи с №№ 15019044 от 25.10.2016г., № 15019045 от 25.10.2016г., № 15019046 от 26.10.2016г., № 15019048 от 26.10.2016г., № 15019049 от 26.10.2016г. В мотивите си, относно направеното възражение по чл.195 КТ, съдът е приел, че когато спецификата на изпълняваната работа или характера на нарушението не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, контролирането е възможно само като краен резултат, самото нарушение, изразяващо се в бездействие, е продължило определен период до откриването му, то изискванията на чл.194 и чл.195 КТ са изпълнени с посочване на момента на откриването му. Относно закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ е приел, че тя не може да се ползва, когато работникът злоупотребявайки с правото си, в подадена от него декларация изрично е посочил, че не страда от заболяване, посочено в Наредба № 5/20.02.1987г.
Имайки пред вид, така изложените мотиви, настоящият съдебен състав, намира че първият поставен от касатора въпрос е разрешен в съответствие с установената практика, включително и цитираната от касатора. Съгласно посоченото решение по гр.д.№ 4554/2014г. на ІV г.о., постановено по идентичен въпрос – „когато спецификата на изпълняваната работа или характера на самото нарушение не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, а контролирането им е възможно като краен резултат и нарушението се изразява в бездействие – неизпълнение на възложени трудови функции в определен период от време, включително до откриването му /какъвто е настоящия случай, доколкото нарушенията са свързани с установена след извършена проверка, удостоверена с констативни протоколи, сеч на немаркирана дървесина и сеч на маркирани дървета, но без да са описани в позволително за сеч в множество отдели, попадащи в района, за който ищеца е отговарял/, „изискванията на чл.194 и чл.195 КТ се считат за изпълнени с посочване на момента на откриването му” /в случая откриването е станало с извършени проверки, датите на които са отразени в съставените констативни протоколи – 25.10.2016г. и 26.10.2016г./ Константната съдебна практика приема/вж.решения по гр.д.№ 1962/2010г. на ІV г.о., гр.д.№ 278/2011г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 999/2009г. на ІV г.о., гр.д.№ 388/2011г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 372/2012г. на ІV г.о., гр.д.№ 5769/2013г. на ІV г.о./, че доколкото цитираните правни норми обезпечават правото на защита на работника /възможността за преценка на изискването за еднократност на наказанието, сроковете и възможността да се осигури ефективна защита/, изискванията им се считат удовлетворени когато е безспорно, че работникът е наясно с фактическото основание за прекратяване на трудовото правоотношение, могъл е да разбере причината поради която е уволнен, а съдът – съответно да извърши проверката си за законосъобразност,а в конкретния случай тези обстоятелства са безспорни.
Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вторият и петият от поставените от касатора въпроси не отговорят на изискванията за общо основание за допустимост. Съгласно цитираната задължителна съдебна практика – поставеният материално-правен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните поделото доказателства, каквито са поставените въпроси законосъобразна ли е заповед за налагане на дисциплинарно наказание без посочен реквизит на чл.195 КТ и необсъждането на представено и прието писмено доказателство съставлява ли нарушение на процесуално правило. Освен посоченото, тези въпроси не са годно общо основание и поради обстоятелството, че доколкото във формулировката си съдържат правни изводи, които не са направени от въззивния съд /за липса на реквизит и за необсъждане на доказателства/, те не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора.
Настоящият съдебен състав, намира че по останалите два поставени от касатора въпроси /за предварителната закрила за уволнение по чл.333 ал.1 т.3 КТ и за задължението на съда да мотивира акта си, съгласно чл.235 ГПК / също не следва да се допуска касационно обжалване, защото не са в противоречие, а в съответствие с установената практика. В хипотеза като настоящата, в която работникът саморъчно е попълнил в нарочна декларация, че не страда от заболяване, предвидено в Наредба №5/87г. /след като работодателят е изискал от него подобна информация/ и работникът по никакъв начин не е известил работодателя за наличие на заболяване, работникът или служителят не може успешно да се позове на предварителната закрила при уволнение по-късно, включително и в последващото исково производство по преверка законосъобразността на уволнението /вж.решение № 146 от 8.05.2014г. по гр.д.№ 4442/2013г. на ІV
Видно от гореизложените му мотиви, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, да разгледа направените от страните възражения и да прецени доводите им във връзка със значението на тези доказателства. Съобразно тях е извел правните си изводи, правилността на които не може да бъде преценявана в настоящето производство по допускане на касационно обжалване, в което се проверяват единствено наличието на изчерпателно посочените в закона основания за допустимост по чл.280 ГПК.
С оглед изхода на делото, направеното искане и на основание чл.78 ал.3, във вр.с ал.8 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 332 от 11.08.2017г. по в.гр.д. № 516 по описа за 2017г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. А. Я. от [населено място] [улица] ЕГН [ЕГН] да заплати на Държавно горско стопанство Р., представлявано от директора В. сумата от 200лв. /двеста лева/, направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :