О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 205/05.04.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и девети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Пламен Стоев
Членове: Дияна Ценева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3931 по описа за 2016 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 30/ 25.04.2016 г. по гр. д. № 453/ 2016 г., с което Видински окръжен съд, като отменя решение № 40/ 25.04.2014 г. на Белоградчишки районен съд, допуска делба на ниви и гори в [населено място], [община], между Ц. Д. Д., В. Д. Г. и Ф. П. К. при квоти по 1/ 8 ид. части за първите двама съделители и 3/ 4 ид. части – за третия.
Решението се обжалва от Ф. П. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. Имат ли качеството свидетел лица, които нямат преки и непосредствени впечатления за факти и обстоятелства от обективната действителност, за които се отнасят техните показания и доколко на такива показания съдът следва да базира своите изводи?
2. Представляват ли годни доказателствени средства свидетелски показания, дадени от такива лица и то за установяване на факти, които касаят гражданското състояние на физическо лице?
3. Допустимо ли е съдът да кредитира изцяло сведения на свидетели, които нямат преки впечатления, ако техните показания не се подкрепят от останалите доказателства по делото?
4. Допустимо ли е съдът да базира фактическите си констатации на свидетелски показания относно неясни спомени от детството?
5. Допустимо ли е съдът да направи извод за сключен брак на база на предположения?
6. Допустимо ли е съдът да обоснове своето решение на официален удостоверителен документ (удостоверение за наследници), материалната доказателствена сила на който е опровергана успешно?
7. Допустимо ли е в решението си въззивният съд да се позове на правна норма, действала по времето, когато следва да са се осъществили относимите факти, като тълкува и прилага нормата неправилно като последица от неправилно тълкуване на нормативния акт, който я съдържа (на Закона за лицата от 1907 г. (отм))?
8. Правилно ли е решението, в което е проведено неправилно тълкуване на приложимите чл. 144 и чл. 145 ЗЛ от 1907 г. (в редакциите, действали към 1922 г.)?
9. Правилно ли е решението, в което тълкуването на ЗЛ от 1907 г. е проведено, без съдът да направи разграничение между хипотезата на издаден акт за раждане на дете, на което родителите съжителстват законно и на дете, чиито родители съжителстват незаконно?
10. Допустимо ли е съдът да обоснове крайния си правен извод на материалноправна норма (чл. 151 от ЗЛ от 1907 г.), която не намира приложение по отнесения за решаване правен спор?
Касаторът счита повдигнатите въпроси обосноваващи изводите на въззивния съд, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновава с довод, че допускането на обжалваното решение до касационен контрол би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е постановено при съществено процесуално нарушение (базирано е на недопустими и недостоверни свидетелски показания), необосновано е и в погрешно приложение на сочените във въпросите разпоредби от ЗЛ от 1907 г. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Ответниците по касационната жалба възразяват, че основания за допускане на касационния контрол няма, а решението е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е постановено след касационна отмяна на друго (първо) въззивно решение, с което делбените искове са отхвърлени. Следователно въпросът за допустимия предмет на жалбата вече е решаван в първото касационно производство. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е съделителят, оспорил делбените искове с възражението, че той е собственикът на имотите, за които делбата е допусната. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но никой от повдигнатите въпроси няма претендираното значение. Съображенията са следните:
Ответниците по касация са обосновали материалната легитимация по правото на делба с твърденията, че по реституция по ЗСПЗЗ/ ЗВСГЗГФ и наследствено правоприемство от Т. М. П., починал през 1973 г., и от неговата съпруга Й. В. П., починала през 1986 г, са съсобственици на нивите и горите в землището на [населено място], [община].
Исковете са оспорени с възражението, че след отказ от наследството на Т. М. П. от две от неговите деца и по наследство от П. Т. М., третото негово дете, касаторът е собственик на реституираното имущество. Ответниците по касация са наследници на Й. П., но не са наследници на бившия собственик. Възражението касаторът е обосновал с твърденията, че Й. П. е майка на преките наследодатели на страните. Ответниците по касация са деца на дъщеря й С. Л. М., но тя не е дъщеря на бившия собственик на имота. Касаторът е син на П. М., а баща му е [дата на раждане] от съжителство на бившия собственик с Й. П. без брак.
Така основният спор между страните, пренесен и пред настоящата (втора) касационна инстанция, е за брака на Т. П. с Й. П.. Твърденията на ответниците по касация, че бракът е сключен през 1925 г. и Й. П. е наследник на бившия собственик. Касаторът оспорва брака, а с това – и правоприемството на ответниците по касация на реституираното имущество.
С първото въззивно решение е прието, че такъв брак не е бил сключен. Съобразено е, че през 1925 г. е валиден само религиозния брак, а спорният факт следва да се докаже чрез препис от акт за женитба или с венчално свидетелство (чл. 153 от Закона за лицата (обн. ДВ бр. 273/ 17.12.1907 г. (отм.)), но не и чрез свидетелски показания (чл. 164, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК). Делбените исковете са отхвърлени поради това, че документ за брак на Т. П. и Й. П. не е представен (чл. 154, ал. 1 ГПК).
С решение № 175/ 16.12.2015 г. по гр. д. № 2194/ 2015 г. ВКС, ГК, Първо отделение това въззивно решение е отменено. П. състав на ВКС е съобразил прието по делото писмо от архиерейския наместник на Б., което засвидетелства че за сключените бракове в периода 1921–1925 г. е имало регистър, но той не е запазен. Касационната инстанция е отменила въззивното решение като неправилно поради противоречие с чл. 165, ал. 1 ГПК и е дала указания при новото разглеждане на делото да се разпитат свидетелите, които ответниците по касация са ангажирали за доказване на брака на Т. П. и Й. П..
При новото разглеждане на делото в изпълнение на тези указания са разпитани свидетелите Белова и М., животът на първата от които е в [населено място], а втората е родена и отраснала там. За да базира своето решение на техните показания, въпреки че свидетелите не са били очевидци на религиозния обред от 1925 г., въззивният съд е отчел затрудненията на ответниците по касация да доведат стогодишен свидетел за установяване на спорния факт. Съобразил е свидетелските показания, че К. е малко село, в което всеки знае всичко за всеки. Т. и Й. П. в селото познават като съпрузи, а съвметстният им живот е протекъл по време и нрави, за които съжителство без брак жителите на селото не биха одобрили, особено след раждане на дете (синът им П.). Въззивният съд е приел показанията достоверни, отчитайки тяхната логичност, вътрешната последователност и непротиворечивост. Обсъдил ги е във връзка с двете удостоверения за смърт на Т. П. и на Й. П.. Първото сочи, то той е починал като женен, а второто – че починалата след него Й. П. е вдовица. Съобразил е и акта за раждане на П. М. и посоченото в него, че той е „законно дете“ на Т. и Й. П.. Така е достигал до крайния извод, че през 1925 г. Т. и Й. са сключили брак. Делбата е допусната при зачитане наследственото правоприемство от бившия собственик на нивите и горите и от неговата съпруга и при дялове според предвиденото в ЗН.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че повдигнатите от касатора въпроси могат да бъдат отнесени в три групи.
В първата попадат въпроси № 1 и № 2. Задължението на въззивният съд да разпита свидетели за факта на брака между Т. и Й. П. следва от чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. Такива са указанията, дадени от предходния състав на ВКС с отмяната на (първото) въззивно решение, а те са задължителни за съда, на когото делото е върнато. При тяхното изпълнение въззивният съд е отчел, че от ответниците по касация не следва да изисква невъзможното – да доведат стогодишен свидетел, за да осигурят очевидец на религиозния обред през 1925 г.
Във втората група попадат въпроси № 3, 4, 5, 7, 8 и 10. Чрез тях касаторът не повдига процесуален или материалноправен въпрос, който да обуславя обжалваното решение, а прави оплаквания, че решението е неправилно (необосновано и в противоречие със ЗЛ от 1907 г.). Касационните основания от чл. 281, т. 3 ГПК обаче са без значение за настоящия етап, до който е достигнало исковото производство. Етапът има за цел да се извърши селекция на касационната жалба чрез проверка дали отговаря на предпоставките от чл. 280. Основанията за допускане на касационния контрол (чл. 280, ал. 1 ГПК) са различни от касационните основания (чл. 281 ГПК).
В третата група попадат въпроси № № 6 и 9. Те са без връзка с изводите, които обуславят обжалваното решение. По въпрос № 6, въззивният съд не е базирал своето решение на материалната доказателствената сила на представените от насрещните страни противоречащи си удостоверения за наследници на Т. П.. Съдът е съобразил, че удостоверението за наследници се издават по декларирани данни и неизбежно отразяват оспорвания по делото факт за брака на Т. П. с Й. П.. По въпрос № 9, обжалваното решение не изисква въззивният съд да сравнява различните правни норми от приложимия закон (ЗЛ от 1907 г.).
Обобщеният извод по повдигнатите въпроси е, че никой не обуславя въззивното решение. Това изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 30/ 25.04.2016 г. по гр. д. № 453/ 2016 г. на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.