О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
гр. София, 15.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 61096 по описа на Трето гражданско отделение за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. М. К. от [населено място], [улица], офис 1, срещу решение № 321 от 27.10.2015г. по в. т. дело № 469/2015г. на Пловдивски апелативен съд /ПлАС/, с което е отменено решение № 71 от 04.12.2012г. по т. д. № 56/2012г. на Хасковски окръжен съд, в частта му, с която съдът е признал за установено по отношение на Ш. М. К., че дължи на [фирма], солидарно с Х. С. К., сумата 240 321.45лв., от които 238 990.95 лв. главница и 1 330.50 лв. договорна лихва за периода 24.09.2011г. – 08.02.2012г. по договор за кредит от 20.08.2007г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.02.2012г. до окончателното й изплащане, и разноски по ч. гр. д. № 307/2012 г. на Районен съд Хасково в размер на 7 598.15 лв., както и в частта му, с която съдът е осъдил Ш. М. К. да заплати на [фирма] разноски по исковото производство в размер на сумата 11 лева, като вместо това ПлАС съд е постановил ново решение, с което е признал за установено по отношение на Ш. М. К., че дължи на [фирма], солидарно с Х. С. К., сумата от 239 334.99 лева, от които 238 990.95 лева главница и 344.04 лева договорна лихва за периода 24.09.2011г. – 08.02.2012г. по договор за кредит от 20.08.2007г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.02.2012г. до окончателното й изплащане, както и разноски по ч. гр. д. № 307/2012 г. на РС Хасково в размер на 7 566.96 лева, като е отхвърлил предявения от [фирма] иск срещу Ш. М. К. за признаване за установено, че Ш. М. К. дължи на [фирма], солидарно с Х. С. К., сумата 986.46 лева, представляваща договорна лихва за периода от 24.09.2011 г. до 08.02.2012г. по сключения с нея договор за кредит от 20.08.2007г., както и че Ш. М. К. дължи разноски по ч. гр. д. № 307/2012 г. на РС Хасково в размер на сумата 31.19 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК да бъдат отхвърлени изцяло или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси от значение за изхода по конкретното дело: 1/ „Следва ли съда да обследва настъпили ли са обстоятелствата, визирани в договора за кредит, въз основа на които кредиторът твърди, че длъжникът е изпаднал в забава?“; 2/ „В случай, че закъснението посочено по договора /90-дневно в настоящия договор/, не е възникнало към датата на подаването на заявлението в заявения размер, следва ли да се приеме, че е осъществено надлежното уведомление за предсрочна изискуемост?“; 3/ „Задължен ли е съда при постановяване на решението в случай на установяване на различна от посочената от кредитора дата за настъпване на неизпълнението и съответно обявяването на предсрочна изискуемост дата, да изведе конкретна дата както за неизпълнението, така и за обявяването на предсрочната изискуемост с оглед необходимите условия по договора /закъснение в определен срок/ за извършване на тези действия от страна на кредитора?“ и 4/ „При констатиране от страна на съда, че неизпълнената част от задължението е незначителна /съгласно експертизата 344 лв. по настоящото дело/ с оглед интересите на кредитора, а с действията си същият е допринесъл за това неизпълнение, следва ли да се приеме, че действително е настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, при условие, че обезпечението надвишава значително вземането на кредитора?“. С оглед твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касаторът е приложил решение от 27.05.2015 г. по в.т. дело № 35/2015 г. на Търговищки окръжен съд, за което не е установено, че е влязло в сила.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно решение поради неосъществяване на общото и допълнителното основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като подчертава, че соченото решение на Търговищки окръжен съд не е отбелязано да е влязло в сила.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивно решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК, с цена на главния иск над 20 000 лв., но не са налице посочените от касатора общо и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Производството пред ПлАС е образувано след отменително решение на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, в хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК. Първото касационно обжалване е било допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на първото въззивно решение с практиката на ВКС по ТР № 4/13г. на ОСГТК по въпросите за съответствието между вземането по издадена заповед за изпълнение и вземането, предявено в исковото производство, образувано по реда на чл. 422 ГПК, както и относно изискуемостта на вземания по договори за банков кредит, обявени за предсрочно изискуеми, като даденият отговор е в смисъл, че преценката се извършва съгласно разрешенията в т. 18 на ТР № 4/13г. от 18. 06. 2014г. на ОСГТК на ВКС, като в исковото производство по чл. 422 ГПК съдът може да определи за момент на настъпване на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Във второто постановено по делото въззивно решение – предмет на настоящата касационна жалба, въззивният съд е приел, че предметът на спора е ограничен от установяване съществуването на вземане на ищеца – [фирма] срещу един от двамата ответници – Ш. М. К., представляващо обявена за предсрочно изискуема, но невърната главница от 238 990. 95 лева по договор за кредит от 20.08.2007г. между [фирма] и кредитополучателите Х. С. К. и Ш. М. К. – солидарни съдлъжници по договора за кредит, както и за вземане в размер на сумата 1 330. 50 лева, представляваща договорна лихва за периода от 24.09.2011г. до 08.02.2012г. по същия договор за кредит, за събиране на които вземания, по реда на чл. 418, ал 1, вр. чл. 417, т. 1 ГПК, ищецът [фирма] се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника Ш. М. К.. Въззивният съд е посочил, че кредитодателят – ищец е твърдял, че вземанията му по сключения с ответниците договор за кредит са станали предсрочно изискуеми поради забава в плащанията над 90 дни съгласно т. VІІ, 20.2. от Общите условия на ищеца за предоставяне на ипотечни кредити. Посочил е още, че на дата 31.01.2012г. Ш. К. е получила писмо изх. № 604/31.01.2012г., в което се съдържа изричното волеизявление на кредитодателя [фирма] за превръщане на остатъка от кредита в предсрочно изискуем, точно заради допуснатото към тази дата просрочване на задълженията по смисъла на т. VІІ, 20.2 от горепосочените Общи условия, т.е. че предсрочната изискуемост на процесните вземания е била вече настъпила към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 08.02.2012г.. Според апелативния съд, няма спор, че последното плащане преди датата 08.02.2012 г., е от 05.01.2012 г. и е в размер на сумата 5 000 лева, като към тази дата задължението за главница е било в размер на сумата 238 990.95 лева, като още от 24.09.2011г. липсват каквито и да било погашения на главницата, а надвнесените дотогава сума от 5 804.04 лева плюс допълнително внесените 2 100 лева /на 30.08.2011г./ и 5 000 лева /на 05.01.2012г./ са били достатъчни само за покриване на част от договорните лихви. Въззивният съд е приел също, че съобразно приетото заключение на счетоводната експертиза и указанията в отменителното решение на ВКС по чл. 290 ГПК, към момента на депозиране на заявлението на [фирма] за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК /08.02.2012г./ солидарното задължение на кредитополучателите е било: главница в размер на сумата 238 990.95 лева и договорна лихва в размер на сумата 2 444.04 лева. Зачел е направеното на 27.02.2012г. последно частично плащане по процесния кредит в размер на 2 100 лева, макар и осъществено след 08.02.2012г., съгласно т. 9 ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С отчитане на това плащане въззивният съд е приел предявеният установителен иск на кредитодателя [фирма] против кредитополучателката Ш. К. за основателен за сумите: главница в размер на сумата 238 990.95 лева и договорна лихва в размер на сумата 344.04 лева.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че формулираните от касатора правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва формулираният правен въпрос да е от значение за изхода на конкретния правен спор, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, обективирани в решението. И четирите зададени от касатора правни въпроси, по начина по който са формулирани, не са обуславящи за решаващите правни изводи в атакувания въззивен съдебен акт. Последният е съобразен с указанията на ВКС по чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, дадени в решението по чл. 290 ГПК при първото касационно обжалване, както и с приложимата задължителна съдебна практика /ТР № 4/2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК/, като ПлАС е изследвал всички правнорелевантни факти, относими към настъпването на предсрочната изискуемост на процесния кредит, вкл. забавата на длъжника – ответник като основание за обявяване на дълга за предсрочно изискуем на основание т. VІІ, 20.2. от Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити към процесния договор за кредит. Съобразено е и обстоятелството, че предсрочната изискуемост е настъпила преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК, при която хипотеза е еднозначен извода, че както забавата на длъжника, така и предсрочната изискуемост на остатъка от кредита, предхождат датата на образуване на заповедното производство, което обуславя извод за неотносимост на зададените втори и трети въпроси от касатора към конкретния спор, доколкото в обжалваното въззивно решение е приета за осъществена различна хипотеза от визираната в тези въпроси, при която поставените правни проблеми са ирелевантни. Различна от обсъдената в атакуваното въззивно решение е и хипотезата, посочена в четвъртия зададен от касатора правен въпрос, доколкото общата стойност на предсрочно изискуемия дълг по процесния договор за кредит /главница и лихва/ възлиза според въззивния съд на сумата 239 334. 99 лева, която съвсем не може да се приеме за незначителна с оглед интересите на кредитора. Поради това неотносим по конкретното дело се явява и този последен въпрос на касатора, който поради това и не е въобще обсъждан в атакуваното решение.
Следва да бъде посочено, че не е осъществено и релевираното от касатора допълнително основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Соченото решение от 27.05.2015 г. по в.т. дело № 35/2015 г. на Търговищки окръжен съд не е влязло в сила, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване съгласно т. 3 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Освен това дори да беше влязло в сила, то е неотносимо по процесното правоотношение, тъй като касае хипотеза на ненастъпила към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК предсрочна изискуемост на банков кредит.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените горепосочени правни въпроси, вкл. по служебен почин на съда при хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 321 от 27.10.2015г. по в. т. дело № 469/2015г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: