ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 206
София, 28.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА т.дело № 60298 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. И., чрез адв.Н. Н. Д., срещу решение №926 от 09.05.2016г., постановено по в.гр.д.№4760/2015г. по описа на Софийски апелативен съд с което е отменено решение №2893 от 30.04.2015г., постановено по гр.д.№1522/2013г. на Софийски градски съд в частта, с която ответникът Застрахователна компания [фирма] е осъден, на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, да заплати на ищеца И. И. разликата над сумата от 5000лв. до сумата от 35 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 13.09.2013г. и вместо него е постановено друго, с което за тази разлика предявеният иск е отхвърлен. Въззивното решение се обжалва от касатора и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 35 000 лв. до сумата от 84 000 лв., представляваща част от общата претенция в размер на 100 000 лв.
Жалбоподателят счита, че в обжалваните части решението е неправилно поради нарушение на материалния закон-чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, съществено нарушение на производствените правила и необоснованост.
Касационната жалба е оспорена с отговор, подаден от ЗК [фирма], чрез пълномощника му юрисконсулт М. В., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по делото писмени доказателства и заключенията по назначените в първата инстанция автотехническа и съдебно-медицинска експертизи, че на 13.09.2013г. на път №9002 между [населено място] и [населено място] е настъпило ПТП между лек автомобил „М. S 500“ с румънски регистрационен номер и лек автомобил „О. В.“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Е. Б., в който е пътувал ищецът И.. Водачът на лекия автомобил „О.“, движейки се по път 9701, свързващ [населено място] със [населено място], не се е подчинил на поставения пътен знак Б 2 „С.! Пропусни движещите се на пътя с предимство“ и навлязъл на път 9002, където последвал удар с ползващия предимство лек автомобил „М.“. Вследствие на ПТП водачът на лекия автомобил „О.“ Е. Б. е претърпял средна телесна повреда, пътника Е. Е. е починал. При ПТП ищецът И. е претърпял контузия на главата, сътресение на мозъка, охлузно-разкъсни рани на главата и двете подбедрици, които телесни увреждания по своя медикобиологичен характер представляват лека телесна повреда. Приет е за лечение на 19.09.2013г. /шест дни след ПТП/ в Н. отделение на [фирма], откъдето е изписан на 27.09.2013г. в ясно съзнание без органичен, травматичен и неврологичен дефицит. Ищецът, като пътник в лекия автомобил „О.“, преди и по време на ПТП не е ползвал предпазния колан, с който е бил оборудван автомобила. Вещото лице, дало заключение по съдебно-медицинската експертиза е категорично, че ищецът, при правилно поставен предпазен колан, е щял да избегне травмите по лицето и главата, както и е била малка вероятността да получи наранявания по долните крайници.
От правна страна въззивният съд е приел, че управляваният от Б. лек автомобил е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към деня на ПТП, по силата на която ответното застрахователно дружество, в качеството си на застраховател е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. При управлението на лекия автомобил „О.“, водачът му е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл.50, ал.1 от ЗДвП, вследствие на което е настъпило ПТП и следователно с поведението си е осъществил състава на деликт по чл.45 ЗЗД. Ищецът, като пътник в лекия автомобил „О.“, в нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП не е ползвал предпазния колан, с което пряко е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, което съпричиняване е в съотношение ? за виновния водач и ? за ищеца. От гореизложеното въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ е доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, определен по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, следва да е в размер на 10 000 лв. При определяне на този размер съдът се е съобразил и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, вида и характера на претърпените увреждания, интензитета на претърпените болки и страдания, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, липсата на усложнения и с лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Така определеното по размер обезщетение, въззивният съд е намалил с приетото от него процентно съотношение на съпричиняване, поради което е приел, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи до сумата от 5 000 лв., като за разликата на над тази сума искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:
1.Как следва да се прилага принципът за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществен вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално-икономическите условия в страната към момента на конкретната злополука;
2.Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чиито ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риска Гражданска отговорност на автомобилистите , като критерий наред с всички останали за размера на обезщетението;
Според него по тези въпроси обжалваното решение противоречи на ППВС №4/23.12.1968г.; решение №104 от 25.07.2014г. на ВКС по т.д.№2998/2013г., І т.о.; решение №114 от 03.11.2014г. на ВКС по т.д.№1053/2012г., ІІ т.о.; решение №88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д.№2974/2013г., ІІ т.о.; решение №101 от 03.07.2014г. на ВКС по т.д.№4391/2013г., ІІ т.о. и решение №158 от 17.10.2014г. на ВКС по т.д.№3594/2013г., І т.о.
3.Относно съразмерността на причиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му, както на това в какво точно действие или бездействие се изразява приноса на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, но също и каква е конкретната степен на това съпричиняване;
Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на ППВС №17/18.11.63г..; решение №117 от 08.07.2014г. на ВКС по т.д.№3540/2013г., І т.о.;
4.Относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на конкретния принос на пострадалия, при установеност, че основният фактор за настъпване на ПТП е извън поведението на последния. Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение №52 от 08.05.2014г. на ВКС по т.д.№1498/2013г., ІІ т.о.;
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните съображения:
Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посоченото от жалбоподателя ППВС №4/23.12.1968г. Според т.ІІ него размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК. В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС /включително и посочената от касатора/ съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият от ПТП да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от противоправните действия на застрахованото лице по застраховка „Гражданска отговорност“. Въззивният съд е изследвал и отчел всички релевантни обстоятелства, а именно: възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, вида и характера на претърпените увреждания, интензитета на претърпените болки и страдания, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, липсата на усложнения и с лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което е определил размер на обезщетението от 10 000 лв.
Така определеното по размер обезщетение, въззивният съд е намалил с приетото от него процентно съотношение на съпричиняване, поради което е приел, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи до сумата от 5 000 лв., като за разликата на над тази сума искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Въпросът за съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не решен в противоречие със съдебната практика по приложението на посочената разпоредба, включително и посочените от касатора ППВС № 17 от 18.XI.1963г. и решения по чл.290 ГПК. Тази практика е в смисъл, че за да е налице принос на пострадалия, е необходимо не само извършените от него действия или въздържането от такива действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в автомобила, без да ползва предпазен колан, не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като трябва да са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако пострадалият беше ползвал предпазен колан. Принос за настъпване на увреждането ще е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване – ответниците по делото. В този смисъл са и постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 98 от 24.06. 2013 г. по т. д. № 596/2012 г., II т. о.; решение № 154/31.10. 2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на II т. о.; решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на II т. о.; решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о. При съблюдаване на посочената съдебна практика въззивният съд, за да направи извода за съпричиняване от страна на ищцеца, е изложил съображения за установената по делото причинна връзка между неизпълнение на задължението, като пътник в автомобила да ползва предпазния колан, с какъвто автомобилът е бил оборудван, и настъпването на вредите, причинени от ПТП, като е установено от назначената по делото експертиза, че ищецът, при правилно поставен предпазен колан, е щял да избегне травмите по лицето и главата, както и е била малка вероятността да получи наранявания по долните крайници. За да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът е съобразил обстоятелствата, имащи значение за настъпване на вредоносния резултат, доказани по делото, които подробно е обсъдил и при категорични доказателства, че вредите не биха настъпили в този размер, ако ищцът е ползвал предпазния колан, допустимо съдът е намалил обезщетението за вреди поради съпричиняване на ищеца.
С оглед на изложеното, не се установява поставените въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
С оглед изхода на делото, касаторът следва за заплати на ответника по касационната жалба ЗК [фирма] разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция, на основание чл.78, ал.8, вр. с ал.3 от ГПК, за което е направено своевременно искане в отговора на касационната жалба.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №926 от 09.05.2016г., постановено по в.гр.д.№4760/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав.
ОСЪЖДА И. А. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.8 ГПК, да заплати на ЗК [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], разноски в настоящото производство в размер на 2175 лв. /две хиляди сто седемдесет и пет лева/, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.