О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 30.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2548/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез адв. Г. А., съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б ет.3 -5, Адв.д-во ”Д., А. и съдружници” срещу Решение № 974 от 12.05.2015 г. по т.д.№4353/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №1188 от 25.07.2015 г. по т.д.№3980/2014 г. на СГС, с което е уважен искът по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, предявен от [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] за 80 761.33 лв. – цена за достъп за периода 01.11.2012 г. – 30.11.2012 г. по Фактура № [ЕГН]/30.11.2012 г., със законната лихва от 16. 06.2014 г. и искът по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за 7395.45 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 20.07.2013 г.-13.06.2014 г., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В изложение към касационна жалба жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като от твърденията на ищеца в исковата молба, пряко се извежда отсъствие на процесуална легитимация поради липса на право на иск; недопустим е иск по чл. 55 ал. 1 хип. 3 ЗЗД, тъй като е недопустима претенция за неоснователно обогатяване при страни, които валидно са обвързани от действащ договор; при тях е валиден принципът на еквивалентност на престациите, а нарушаването му може да предизвика евентуално унищожаване на сделката по реда на чл. 33 ЗЗД, като вредите се обезщетяват по реда на договорната отговорност – не се касае за липса на материално право, а за липса на процесуална легитимация. Тъй като договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване, жалбоподателят сочи, че неправилно съдът е уважил иска, с какъвто ищецът не разполага, като излага и съображения, че е неправилна изкуствената конструкция на съда, предвиждаща двоен източник на облигационното задължение за плащане на цената – договор и административен акт.
Жалбоподателят поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 т. 3 ГПК по въпроса: Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до ЕРМ да има и друг недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход. Искането обосновава с довод за произволния и неправилен извод на съда, който не се позовава на конкретна правна норма, че задължението за плащане има за свой източник сложен юридически факт. Поддържа, че отсъствието на пряка норма, която да регулира как следва да се уредят отношенията при отсъствие на решение на ДКЕВР (съответно при отмяната му с обратна сила), е законова празнота, която не може да се попълни чрез тълкуване по аналогия, което налага съдът да направи задължително тълкуване за точното приложение на закона и развитие на правото.
Поставя въпрос за юридическата и логическа невъзможност за „заличаване” на правното основание с обратна сила, ако: а/договорът е с продължително или периодично действие или още по-малко, когато паричното задължение е поставено в зависимост от б/ допуснато предварително изпълнение на невлязъл в сила административен акт и формулира втори въпрос: допустимо ли е реализиране на иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание на договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието? Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки. По този въпрос сочи, че съдът е отговорил положително, без да мотивира защо, излага своя отговор на въпроса въз основа на правната теория и ППлВС №1/1978 г. и иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК.
Като излага, че по изведените въпроси е формирана практика на съдилищата в страната, която е драстично разминаваща се с въззивното решене и като цитира влезли в сила решения, постановени от СГС и от ОС-Варна, жалбоподателят поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Поставя въпроса, свързан с възможността по пътя на съдебно тълкуване да се създаде фигурата на единен смесен фактически състав, като пряк източник на: а/правоотношение с имуществен характер, различно от договора по чл. 84 ЗЕ и б/ на пряко задължение за плащане между субекти и извежда въпроса: гражданско – правен ли е смесеният фактически състав, ако съдът е приел за единен източник на правоотношение и правно задължение, и ако е такъв, кои са правните норми и от кои отрасли, които установяват: кой е главният елемент в СФС – гражданско-правният или административният; кой е гражданско-правният елемент, който е източник на СФС с гражданскоправна последица-възникване на правоотношение по достъп до ЕРМ; какво е правното значение на допълнителния административен елемент в режима на единния СФС; какъв е правният режим на конкретния ЕСФС, който съдът е констатирал; какво е правното значение на последващо отпадане на допълнителния административен елемент след пораждане на гражданско-правните последици, тяхното развитие и погасяване поради изпълнение. Поддържа, че отговорът на всеки от тези въпроси, е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, защото при липсата на пряка правна уредба на ЕСФС, тълкуването на съда по каузални случаи може да се яви източник на правно регулиране, идентичен с правните норми и погрешните разрешения могат да доведат до несъобразени с принципите на правния ред и отклонения от правилата за законосъобразност, предвидимост, равенство и справедливост; сочи, че са налице предпоставките относно значението им за развитие на правото, доколкото с национални и европейски правни норми се въвеждат различни регулации и все по-често изправяне пред сходни хипотези на ЕСФС.
Извежда четвърти въпрос: допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материално-правната норма, която прилага и от чиито диспозитив извежда релевантните за спора факти. Прави критики за пропуска на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните, за отсъствие на правна квалификация и излагане на приложимите правни норми към правата и задълженията на страните, като сочи, че отсъствието на мотиви по тези въпроси, противоречи на р.ІІ от ППлВС №1/1953 г., на т.19 от ТР №1/04.01.2000 г. на ВКС,ОСГК и на задължителната практика на ВКС:Р.№2138/06.07.2012 г. по гр.д.№615/2010 г. на І г.о., Р.246/27.05.2011 г. по гр.д.№1265/2010 г. на ІV г.о.
Поставя пети въпрос: за границите на правно тълкуване и за разликата между съдебна интерпретация на закона и съдебна импровизация на по законна тема. По този въпрос критикува приетото във въззивното решение, по съдържанието на понятието „пределна цена” сочи, че е създадена практика на съдилищата-Опр.№9708/27.06.2013г. по адм.д. №1366/2013 г. на ВАС и иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК, защото не е било обект на задължителна съдебна практика определянето на границите на тълкуване при спазване принципа на законност по чл. 5 ГПК и има съществено значение за развитие на правото с оглед препятстване смесването на интерпретация и импровизация в правоприлагането.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че е несъстоятелен доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението; счита, че не са налице поддържаните основания по чл. 280 ал. 1 т.1 и т.3 ГПК. По въпрос първи възразява, че е създадена задължителна практика на ВКС-Р.№104/27.06.2016 г. по т.д.№1610/2015 г. и Р.№ 157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г., като въпросът е неправилно зададен и не се основава на фактите по делото; за въпрос втори счита, че е неотносим към делото; поддържа, че с въпрос трети жалбоподателят се опитва да отклони фокуса на спора към ирелевантни факти; за въпрос четвърти счита, че е неясен и неотносим към делото и че не съдържа никаква обосновка на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; по въпрос пети възразява, че е неотносим към делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т.1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което е уважен искът по чл. 55 ал. 1 ал. 1 пр. 3 ЗЗД за 80 761.33 лв. – цена за достъп за периода 01.11. 2012 г. – 30. 11.2012 г. по Фактура № [ЕГН]/30.11.2012 г., със законната лихва от 16.06.2014 г. и искът по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за 7395. 45 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 20.07.2013 г. – 13.06.2014 г., въззивният съд е приел, че ищецът е производител на електроенергия от ФтЕЦ и има сключен с ответника Договор за изкупуване на ел.енергия № 339/26.07.2012 г. и Договор от 23.07. 2012 г. за използване на РМ, който включва задължение за осигуряване на достъп до ЕРМ и пренос на ел.енергията през ЕРМ, и съгласно чл. 24 и чл. 25, производителят заплаща извършения пренос през ЕРМ по цена, утвърдена от ДКЕВР, като дължимите суми се изчисляват на база на измерените количества потребена и/или произведена енергия. Съдът е посочил, че с Решение №Ц-33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР, са определени временни цени за достъп до ЕПрМ и ЕРМ на „Ч. разпределение България”, което решение е отменено от ВАС с Решение от 11.07.2013 г. по адм.д. №6074/2013 г. Съдът е обосновал, че е основателен искът с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД и е неправилно възражението на ответника, че след като договорното правоотношение не е прекратено, е неприложим институтът на неоснователното обогатяване. Изложил е, че основанието на иска е самата престация, имущественото разместване, извършено без основание и тъй като договорът не е прекратен или развален, е ирелевантно възражението на ответника относно обратното действие на развалянето на договор с периодично изпълнение и липсата на задължение за реституция. Приел е, че претенцията е за връщане на платената временна цена за достъп до ЕПрМ поради отмяна от ВАС на Решение на ДКЕВР – индивидуален административен акт, издаден от ДКЕВР – административен орган, на когото законово е вменено задължение да определя размер на тази цена. Съдът е посочил, че задължението за плащане на цена за достъп, е част от императивно установеното в закон съдържание на договора, затова решението на ДКЕВР за определяне на цената, само по себе си не съставлява основание за плащане, но е част от смесения фактически състав, пораждащ задължението за плащане – договор за достъп и решение на ДКЕВР за цената. По спорния по делото въпрос за последиците от отпадането на решението на ДКЕВР; за влиянието върху вземането на ответника за цената за достъп, е обосновал, че отпадат с обратна сила породените от решението последици; отменителното решение на ВАС има конститутивно действие, което се състои в задължението на всички да зачетат постановената с него правна промяна;решението на ДКЕВР само по себе си не съставлява основание за плащане цена за достъп, но е част от смесения фактически състав, пораждащ задължение за плащане – договор за достъп и решение на ДКЕВР за цената. Направил е извод, че с отмяната на решението на ДКЕВР, отпада правото на ответника да иска цената в определения в решението на ДКЕВР размер; претенцията за неоснователно обогатяване се основава с липсата на право на ответника да задържи получената цена; размерът на цената за достъп е съществен елемент от уговорената престация и съставна част от основанието на задължението за плащане – при липса на определен размер на плащането, ответникът не може да търси изпълнение на задължението за плащане. Съдът е аргументирал, че липсата на решение на ДКЕВР, което да замести отмененото от ВАС решение на ДКЕВР Ц-33/2012 г., не е юридическия факт, водещ до прекратяване на облигацията, но погасява с обратна сила правото на кредитора да получи цената за достъп в размера, определен с отмененото решение на ДКЕВР. По съображения, че ответникът не е установил, че събраната цена 80 7761.33 лв., е дължима от ищеца цена за достъп до ЕПрМ, не е установил факти, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото поради отпадане на задължението да се плати цената за достъп в определения от ДКЕВР размер с Решение Ц-33/154.09.2012 г., съдът е приел, че за ответника е възникнало задължението да върне платената от ищеца сума; отмяната на решението на ДКЕВР действа с обратна сила, но предвид допуснатото от закона предварително изпълнение на решението, платеното не е при начална липса на основание, а при отпаднало основание.
По довода на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено при отсъствие на право на иск по чл. 55 ал. 1 хип. 3 ЗЗД, тъй като страните са валидно са обвързани от действащ договор – липса на процесуална легитимация, като при нарушаване на договора, вредите се обезщетяват по реда на договорната отговорност, която изключва отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55 ал.1 хип. 3 3ЗД, с какъвто страната по валиден и действащ договор не разполага.
Доводът е неоснователен. Трайноустановена е съдебната практика, че недопустимо е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – когато съдът се е произнесъл по нередовна искова молба; разгледал е недопустим или непредявен иск, по невъведени основания, излязъл е извън предмета на спора; решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка; по недопустима или просрочена въззивна жалба – постановени са ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№125/14.10.2011 г. по т.д.№577/2010 г. на І т.о.; Р.№234/02.12.2014 г. по т.д.№228/2014 г. на І т.о.;Р.№113/23.07.2013 г. по т.д.№200/2012 г. на І т.о.;Р.№109/25.06.2010 г. по т.д.№860/2009 г. на II т.о.;Р.№805/06.01.2011 г. по гр.д.№214/2009 г. на І г.о.;Р.№ 494/15.06.2010 г. по гр.д.№ 673/2010 г. на ІV г.о.; Р.№ 97/16.04.2014 г. по гр.д.№4814/2013 г. на ІІІ г.о.;Р.№69/18.05.2010 г. по т.д.№ 693/ 2009 г. на ІІ т.о. Твърдяният от жалбоподателя порок не дава основание да се приеме, че е налице недопустимо решение, като постановено по иск, който е недопустим – въпросът за правото на иск и принадлежността му на ищеца е въпрос на материалноправна легитимация на ищеца, и евентуалните грешки при решаването му са доводи за неправилност на решението, а не за недопустимост.
По искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т.1, т. 2 и т. 3 ГПТК:
Съгласно т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, за да е налице основание за допускане на касация по см. на чл. 280 ал. 1 ГПК, жалбоподателят следва да формулира правен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. От значение за изхода на спора са правните въпроси, включени в предмета на делото, обуславящи решаващата воля на съда, обективирана в решението.
С оглед изложеното, изведеният от жалбоподателя пети въпрос не е разискван от въззивния съд, не е от значение за изхода по делото и не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване.
Жалбоподателят формулира четвърти въпрос: допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материално-правната норма, която прилага и от чиито диспозитив извежда релевантните за спора факти, съобразно своето виждане за доказаните в процеса факти и като не държи сметка за фактическите и правни изводи на съда. Релевантният правен въпрос е този, който е изведен от правните аргументи на съда по същество, каквато характеристика въпросът няма с оглед изложените в решението съображения за основателност на иска по чл. 55 ал.1 хип.3 ЗЗД.
Изведените от жалбоподателя първи и трети въпроси са релевантни за спора, които следва да се обобщят и доуточнят: при отмяна с решение на ВАС на индивидуален административен акт – Решение на ДКЕВР №Ц-33/14.09.2012 г. за определени временни цени за достъп – има ли съдебното решение обратно действие, и за гражданско-правните последици на тази отмяна. По тези въпроси са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№155/11.01.2016г. по т.д.№2611/ 2014 г. на ВКС, ІІ т.о.;Р.№157/11.01.2016 г. по т.д.№3018/2014 г. на ІІ т.о.;Р.№212/23.12.2015 г. по т.д.№2956/2014 г. на І т.о.;Р.№7/26.01. 2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г. на ІІ т.о.;Р.№28/28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г. на ІІ т.о.;Р.№75/16.08.2016 г. по т.д.№206/2015 г. на І т.о.; Р.№100/04.08.2016 г. по т.д.№707/2015 г. на І т.о.;Р.№104/ 27.06.2016 г. по т.д.№1610/ 2015 г. на ІІ т.о.;Р.№58/16.08.2016 г. по т.д.№332/ 2015 г. на І т.о. Съгласно тези решения отмяната с влязло в сила съдебно решение на индивидуален административен акт (по смисъла на чл. 13 ал. 2 пр. 1 от ЗЕ), инкорпориран в Решение № Ц – 33/14.09. 2012 г. на ДКЕВР, по силата на чл. 177 ал. 1 АПК има действие по отношение на всички; отмяната има обратно действие, съгласно чл. 13 ал. 2 ЗЕ, с което се заличават всички целени правни последици от момента на издаването му; задължението за плащане на цена за достъп е възникнало от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент по договор за присъединяване и административноправен елемент – решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп, като съществен елемент на сделката; с отпадане с обратна сила на административноправния елемент, отпада и основанието за начисляване на цена за достъп в размера, определен с отменения акт на ДКЕВР.
Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Предвид създадената по въпроса постоянна съдебна практика, следва да се приеме, че не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Дори да е било налице противоречиво решаване на въпроса, за което жалбоподателят е представил съдебни решения на различни окръжни съдилища, със създадената задължителна съдебна практика противоречието е преодоляно, поради което е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК.
По въпрос втори, който с оглед данните по делото може да се сведе до въпроса: за основателността на иск по чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп. След като е решен въпросът за правните последици от отмяна с обратна сила на административния акт, са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК:Р.№104/27.06.2016 г. по т.д.№1610/2015 г. на ІІ т.о.;Р.№58/16. 08.2016 г. по т.д.№332/2015 г. на І т.о.;Р.№175/31.10.2016 г. по т.д. № 1089/2015 г. на І т.о.;Р.№126/16.08.2016 г. по т.д.№1592/2015 г. на І т.о.;Р.№131/01.10.2016 г. по т.д.№1320/2015 г. на І т.о.;Р.№177/01.11. 2016 г. по т.д.№ 2053/2015 г. на І т.о.;Р.№194/02.11.2016 г. по т.д.№ 2706/2015 г. на І т.о.;Р.№162/04.10. 2016 г. по т.д.№3245/2015 г. на І т.о.;Р.№131/01.10.2016 г. по т.д.№2727/2015 г. на ІІ т.о.;Р.№104/27. 06.2016г. по т.д.№1610/2015 г. на ІІ т.о. В тези решения е прието още, че отмяната на Решение №Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР за определени временни цени за достъп, поради настъпване с обратна сила на конститутивното действие на съдебното решение, действа от момента на издаването на административния акт. Отсъствието на цена за тази услуга, определяема единствено по административен ред, по силата на отмяната с обратна сила на административния акт, който я е регулирал, е равнозначно на отсъствие на основание за начисляване в посочения размер, определените временни цени следва да се приемат за изначално несъществуващи; с отпадането на основанието за начисляваната временна цена за достъп, се поражда задължение за връщане на платената цена, плащането е на отпаднало основание по см. на чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД. Така приетото от ВКС е в съответствие със съдебната практика относно неоснователното обогатяване – ППлВС №1/28.05.1979 г. С оглед установена практика на ВКС по чл. 290 ГПК, в съответствие с която е постановено въззивното решение, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване поради създадена от съдилищата противоречива съдебна практика – основание по чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК. Въпросите, поставени от жалбоподателя за обратното действие на разваляне на договор с продължително или периодично действие, са приети за ирелеванти от въззивния съд поради това, че сключеният между страните договор не е развален или прекратен – поради това тези въпроси не са релевантни за делото и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Допуснатото предварително изпълнение на невлязъл в сила административен акт е съобразено от въззивния съд само за определяне коя от хипотезите на чл. 55 ал.1 ЗЗД е приложима, поради това в поставения от жалбоподателя смисъл този въпрос не е релевантен за делото.
С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата 2700 лв. – разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение, за което са представени фактура и преводно нареждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 974 от 12.05.2015 г. по т.д.№4353/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 2700 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: