О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
гр. София, 31.03. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, търговска колегия, първо отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от председателя Ел. Чаначева т. дело № 1580/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ф. ПРОТЕКШЪН“ Е. /заличен търговец/ против решение № 89 от 11.03.2019 г. по т. дело № 9/2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация- Х. Ш. Х., чрез пълномощника си- адв. З. Й. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът е интерпретирал накратко мотивите на въззивния съд, като в заключение е заявил, че постановеното решение е неправилно, като били налице основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, пр. 3-то ГПК. По основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, страната е заявила, че решението е постановено в противоречие със „задължителна практика“ на ВКС – решение № 5/2017 г. на ВКС, І т.о. Накратко е посочено, че според касатора, ВКС приемал, че „известен кредитор“ може да бъде лице, което във всички случаи притежава качеството на кредитор по възникнало облигационно правоотношение, макар по него да има спор по размера на вземането. Направен е кратък извод, че жалбоподателят по административно производство по чл. 55 КСО не е кредитор. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, страната е заявила, че поставя въпроси, които били от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, първият от които е основен, а именно – „Притежава ли качеството на „известен кредитор” по смисъла на чл. 267 ТЗ жалбоподателя по административно производство”. В доразвиване на този въпрос са поставени още множество въпроси, свързани с това, дали решението постановено по административен спор служи като основание за възникване на бъдещо облигационно отношение, кои са спорните възражения, които ликвидаторът е длъжен да съобрази, допустимо ли е задължение по несъществуващ облигационен съдебен спор, който обаче хипотетично би могъл да възникне след заличаване на дружеството, ликвидаторът да приеме, че е налице спорно вземане. Страната е поддържала основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК, като лаконично е твърдяла, че е налице това основание, тъй като очевидно неправилно било „жалбоподателят в административното производство да бъде определен като кредитор по облигационно правоотношение“, за което подробно било развито становище по-. горе. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава извод за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, касаторът не е поставил въпроси, а общо е сочил противоречие с изваден от общия контекст правен извод на състава на ВКС, свързан с понятието „известен кредитор“. В случая не е съобразено, че това решение на ВКС е постановено по няколко въпроса, очертаващи различни хипотези, без да се сочи коя страната счита за относима към основанието, а изваденото от контекста на акта съждение, не съставлява определена обща дефинитивност на обсъжданото понятие, и съответно не обосновава тезата на касатора за наличие на противоречие. Още повече, че в случая липсва общо основание – формулиран от страната правен въпрос. Само липсата на общо основание е достатъчна, за да се приеме недоказаност на искането за допускане на касационно обжалване, но в случая дори и фрагментарно извадения от касатора извод на решението не противоречи на решаващите мотиви на въззивния съд, който е обосновал известност на вземането не само с оглед висящото административно производство/ както неправилно счита страната/, водено като предпоставка за предявяване на иска по чл. 200 КТ, който да установи безспорно по отношение на противната страна, размерът на дължимото от работодателя обезщетение, но и с всички доказани и безспорни факти по делото, които налагат извод за това – фактът на съществуващата връзка между страните по трудово правоотношение, фактът на осъществяване на възложена от работодателя работа, когато е претърпяна трудовата злополука и също така безспорният факт, че ликвидаторът е знаел за това вземане и не го е оспорвал по основание, с оглед предложеното от него обезщетение за станалата трудова злополука, по което обаче работникът е счел размерът за занижен. Или изцяло в съответствие със соченото решение на ВКС, съставът на въззивната инстанция е приел, че в случая проведеното административно производство не е самоцелно, а е водено като предпоставка по чл. 200 КТ, чрез който следва да бъде установен размерът на обезщетението или спорът е бил само досежно размерът, както е прието и от касационната инстанция.
Касаторът не обосновава и довод за наличие предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Дори от поставените общи и несъобразени с решаващите изводи на състава на въззивния съд въпроси да бъде изведен релевантен въпрос, то страната не е развила каквито и да е било доводи по основанието съобразно разяснената му дефинитивност с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК,с оглед общо посоченото от негов жалбата. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обвързала единствено с оплаквания за неправилност, а не за очевидна неправилност . Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК.
С оглед така депозираното изложение не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 11.03.2019 г. по т. дело № 9/2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: