О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 07.04.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2301 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 315 от 17.12.2012 год., по в.гр.д.№ 282/2012 год., с което е потвърдено решение № 15 от 06.03.2012 год., по гр.д.№ 115/2010 год. на Котелския районен съд и е осъден касатора, като ответник по делото, да заплати на „Б. -90” Е., [населено място] – съдружник в Д. „Б.-ПСФ” и П. В. Б., като упълномощен управител на „Б. -90”Е. и на С. , сумите: 24 500 лева на осн чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 266, ал.1 ЗЗД и 7 958.00 лв., на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски от 1978 лева общо за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт и алтернативно за неговата неправилност- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Позовавайки се на пределите на принципа служебното начало, установени с чл.7 ГПК касаторът поддържа, че в разглеждания случай за решаващия съд не е съществувала процесуална възможност, след като е констатирал, че ищецът – ГРАЖДАНСКО ДРУЖЕСТВО „ Б.- ПСФ” не притежава необходимата за участие в процеса правосубектност, да остави исковата му молба без движение с указания за преподписването и от ЮЛ- негови съдружници, вместо да прекрати производството по делото и да обезсили първоинстанционния съдебен акт. Същият порок –предявен и разгледан иск на ищец, който няма качеството на ЮЛ, е посочен и като съществено процесуално нарушение водещо, наред с въведената необоснованост на правните и фактически изводи на въззивния съд, до поддържаното касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение на С. .
В инкорпорирано в обстоятелствената част на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото въпрос на процесуалното право – за допустимостта на първоинстанционното съдебно решение и пределите на служебната проверка, извършвана от въззивната инстанция е в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в т.8 на ППВС № 1/85 год., а процесуалноправният въпрос за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по касационната жалба – „Б. -90” Е. и [фирма] в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Третото лице- помагач в процеса –ДФ”ЗЕМЕДЕЛИЕ”, [населено място] не е заявило становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Вярно е, че съгласно задължителните постановки по т. 1 на ТР № 11/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен всякога да допусне касационното обжалване, дори и касаторът да не е формулирал значимия по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, или да го е посочил неточно, като конкретната преценка за допустимост се извършва едва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза.
Както е посочил и решаващият състав на Сливенския окръжен съд, създаденото по реда на чл.357 и сл. ЗЗД гражданско дружество „ Б.-ПФС”, [населено място] няма статут на юридическо лице и съгласно чл.27, ал.1 ГПК не се ползва с процесуална правоспособност, което само по себе си изключва същото да е носител на правото на иск.
Констатирайки, обаче, служебно обективното отсъствие на процесуална правоспособност за ищеца- гражданско дружество „ Б. -ПФС”,гр.С., както и ненадлежното конституиране по реда на чл.228 ГПК на съдружниците в това неперсонифицирано дружество в хода на първоинстанционното производство Сливенският окръжен съд е възприел подадената от същото искова молба за нередовна и с определението си от 12. 06.2012 год. я е оставил без движение, като позовавайки се на процесуалното правила на чл.129, ал.4, във вр. с ал.1 ГПК е дал конкретни указания за преподписването и от съдружниците в същото – „Б. -90”Е., [населено място] и [фирма]. Последните са изпълнили в срок дадените им от въззивния съд указания и въззивната жалба е разгледана по същество на въведените оплаквания.
Следователно осъществените от въззивния съд процесуални действия във вр. с извършената във въззивното производство служебна проверка на процесуалната правосубектността на ищеца, с оглед обусловената от нея допустимост на първоинстанционното решение дават основание да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, са релевантни за крайния правен резултат по делото и попадат в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на първия от тях е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че цитираната в тази вр. от касатора задължителна съдебна практика – т.8 от ППВС № 1/85 год. е неотносима, тъй като дадените задължителни указания относно недопустимите съдебни решения са предмет на постановките в т.9 на ППВС № 1/85 год., то тя е и неприложима и то не само поради факта, че правомощията на второинстанционния съд, преди изменението на отменения процесуален закон / ГПК/, обн. ДВ бр.124/97 год., са коренно различни от тези възложени на въззивната инстанция с въвеждане на редовно триинстанционно производство, а и поради обстоятелството, че тя изцяло е осъвременена с разрешенията, възприети с ТР № 1/ 2001 год. на ОСГК на ВКС и с ТР № 1/ 09. 12. 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Според т.5 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС в конкретната разгледана хипотеза на нередовност на исковата молба правно важими остават постановките в т.4 на ТР №1 от 17. 07. 2001 год. на ОСГК на ВКС, поради което макар и при условията на ограничен въззив, при който въззивната инстанция осъществява правомощията си, от обстоятелството, че дейността на същата има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, следва, че за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора, тя дължи даване на указания за поправяне нередовността на исковата молба. Затова, в този случай, само ако указанията на въззивния съд за отстраняване нередовността на исковата молба не бъдат изпълнени първоинстанционното решение ще подлежи на обезсилване, а делото на прекратяване.
Нещо повече, дори и да се възприеме тезата на касатора – ответник по делото, че с оглед характера на констатираната нередовност на исковата молба въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционния съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, за да се гарантират правата на ищеца, то постановеното въззивно решение е евентуално процесуално незаконосъобразно, а не недопустимо, поради което указанията в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС за служебно допускане на касационно обжалване не намират приложение- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че с оглед особеностите в правния режим на гражданското дружество, създадено по реда на чл. 357 ЗЗД, дори когато са упълномощили някого от тях да ги представлява пред съда, страна по делото винаги се явяват самите съдружници.
Що се отнася до въведения критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържан по отношение на втория формулиран от касатора правен въпрос, то обстоятелството, че отговор на същия е даден със задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, които няма обществена и правна необходимост да бъдат изоставени към настоящия момент, изключва неговата приложимост – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба са претендирали заплащане на деловодните разноски за производството по чл.288 ГПК, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но предвид приложения по делото договор за правна защита и съдействие № 25792 от 23.03.2012 год., сключен между адв. Д. и Б. -90” Е., който удостоверява и реално заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение от 480 лв., само от страна на последното, искането се явява основателно единствено по отношение на същото.
искането е основателно единствено по отношение на Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 315 от 17.12.2012 год., по в.гр.д.№ 282/2012 год., по касационната жалба на [община] с вх.№ 565/28.01.2013 год..
ОСЪЖДА ОБЩИНА КОТЕЛ да заплати на „Б. -90” Е., [населено място] сумата 480 лв./ четиристотин и осемдесет лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.