– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 207
гр. София 24.02.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.10.2015 (четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4108 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6855/22.05.2015 година, подадена от С. П. Ц., срещу решение № 554/19.03.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4176/2014 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил изцяло решение № 5019/23.06.2014 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 5-ти състав и е постановил ново такова по съществото на спора, с което, на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, е осъдил С. П. Ц. да заплати на А. А. М. сумата от 50 000.00 лева, представляваща неизпълнено задължение по сключен договор за заем, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.02.2013 година до окончателното плащане, както и сумата от 9130.00 лева разноски по делото за двете съдебни инстанции. В касационната си жалба Ц. излага доводи за неправилност на решението на Софийския апелативен съд поради противоречие със закона и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният от А. А. М. срещу касатора иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен.
Ответницата по касационната жалба е подала отговор на същата с вх. № 10 510/30.07.2015 година. В него е изразено становище, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна с искане да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
С. П. Ц. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.04.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6855/22.05.2015 година, като е подадена по пощата на 21.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че между страните не е сключван писмен договор за заем, но Ц. не оспорва, че е получил от М. сумата от 5000.00 лева, която му е била предадена на ръка и сумата от общо 52 000.00 лева, която му е била преведена по банков път. В отговора си на исковата молба Ц. не е оспорил твърдението, че сумите са му били предоставени като заемни средства. Едва с отговора на въззивната жалба е било направено оспорване, че сумите са били предадени на друго основание, свързано с покупка на жилище, а не с договор за заем. Въззивният съд е приел за доказано, че М. е предала на Ц. посочените по-горе суми като това е станало въз основа на сключен между тях договор за заем. Счел е, че договорът за заем е бил без определен срок, поради което заемателят трябва да върне сумата в едномесечен срок от поканата, каквато в случая е била исковата молба. Тъй като Ц. не е ангажирал доказателства за връщане на сумата то искът по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е счетен за основателен. Въззивният съд не е възприел твърденията на Ц., че той не дължи сумите на М., а на трето лице-нейния съпруг. В тази връзка съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че Ц. само е твърдял, че ответницата по касацията не е легитимирана да води иск срещу него, но не е направил опит да докаже твърденията си. Изложени са съображения, че представената по делото „разписна заповед” не доказва съществуването на договор за заем между съпруга на М. и Ц., тъй като не било доказано изискуемото се от закона реално предаване на паричните средства между тях, за да се осъществи фактическия състав на заемния договор. Също така е прието, че направеното за пръв път с отговора на въззивната жалба възражение на Ц., че паричните средства са му били предадени във връзка с облигационни отношения във връзка със закупуване на жилище, а не с договор за заем не следва да се разглежда, поради настъпилата преклузия, тъй като е трябвало да бъде направено още с отговора на исковата молба.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. Ц. е посочил, че при проверката на правилността и съобразността със закона на първоинстанционното решение съставът на Софийския апелативен съд е обсъдил нормата на чл. 240 от ЗЗД като при постановяване на решението си е изложил мотиви, които са в противоречие както със събраните доказателства, така и с материалния закон, а наред с това са налице и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. На първо място въззивният съд не бил съобразил, че към момента на предявяването на иска не била настъпила изискуемостта на претендираното вземане. На второ място не е било съобразено посоченото в платежните документи основание, което било „аванс за покупка на жилище”, а не „заем”. Съдът не се е съобразил с изрично посоченото в документите основание, а изводите му за това как следва да се възприемат тези доказателства, какви правни последици пораждат и от кой момент вземането ставало изискуемо са били в противоречие с общоприетата практика на съдилищата за разпределението на доказателствената тежест при иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Сочи се, че М. трябвало да установи предаването на паричните суми, а ако това е направено, но липсват данни за това на какво основание е осъществено предаването не може да се презюмира, че това е станало въз основа на договор за заем. На трето място не били изложени мотиви за това в кой момент следва да се приеме, че ответникът е получил претендираните суми, тъй като в документите на била посочена датата на предаването им. На четвърто (но не последно според касатора) място въззивният съд не бил съобразил, че М. не бала активно легитимирана по иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Обжалваното решение не съответствало на действителната фактическа и правна обстановка, поради което било незаконосъобразно и неправилно.
Въззивните решения се допускат до касационно обжалване, когато в тях съдът се е произнесъл по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такъв въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Развитите в изложението на С. П. Ц. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК доводи са свързани изцяло с извършената от въззивния съд преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателства, както и с направените въз основа на тях изводи на въззивния съд за фактическата обстановка, за възникналите въз основа на нея между страните правоотношения и последиците от същите като се сочи защо според касатора те са неправилни и какво е правилното според него разрешение на спора. Поради това те не покриват изискването за общо основание за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са изяснени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и касационно обжалване въз основа на тях не може да бъде допуснато. Към изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. е приложил и постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на отделни състави на ВКС, но не е съотнесъл същите към конкретните си доводи, което е негово задължение. Дори и от съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК оплаквания, съотнесени към представената съдебна практика, да могат да бъдат извлечени правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК решението на Софийския апелативен съд не може да бъде допуснато до касационно обжалване. В такива случай касационният съд не може и не е длъжен да извлече и формулира правния въпрос от съдържанието на изложението. Касаторът е този, който е задължен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, а съдът може само да конкретизира същия.
Освен това следва да се отбележи, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от установената съдебна практика при разпределянето на доказателствената тежест при спор за изпълнение на задълженията по договор за заем, за реалния характер на последния и за това, че само въз основа на предаването на сумата не може да се презюмира, а трябва да се установи съгласие за сключването именно на такъв договор. По отношение са сключването на договора за заем и реалния му характер въззивният съд се е позовал на решение № 174/23.07.2010 година, постановено по гр. д. № 5002/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., като е приел, че е постигнато съгласие за сключването на такъв договор и сумата е реално предадена. В този смисъл въззивният съд се е съобразил и с даденото в приложените към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решение № 150/25.06.2012 година, постановено по гр. д. № 574/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.решение № 379/06.01.2014 година, постановено по гр. д. № 171/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 192/07.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2519/2014 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. отнасящи се до реалния характер на договора за заем и за това, че само въз основа на факта на предаването на вещта не може да се презюмира сключването на договор за заем като последното изрично е посочено и в мотивите на обжалваното решение. Представеното решение № 253/17.10.2014 година, постановено по гр. д. № 2902/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е. са неотносими към доводите на касатора, тъй като същият не е искал свидетелски показания за установяване на действителните отношения между страните, по който въпрос е постановено решението. По отношение на възраженията на касатора в качеството му на ответник по иска въззивното решение е съобразено както с установената с решение № 150/25.06.2012 година, постановено по гр. д. № 574/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., така и с цитираното от самия съд решение № 546/23.07.2010 година, постановено по гр. д. № 856/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
С оглед на изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 554/19.03.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4176/2014 година по подадената от С. П. Ц. касационна жалба с вх. № 6855/22.05.2015 година и такова не трябва да се допуска, като предвид изхода на спора С. П. Ц. ще трябва да заплати на А. А. М. сумата от 1980.00 разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 554/19.03.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4176/2014 година.
ОСЪЖДА С. П. Ц. от [населено място], , [улица], с [ЕГН] да заплати на А. А. М. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 1980.00 разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.