ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 208
София, 21.12. 2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. N 2798/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 2585 04.04.2018 г. на Т. Г. Т., чрез адв. А. Т., срещу определение № 181 от 09.03.2018 г. /неправилно записано „2019 г.”/ на Ловешкия окръжен съд по гр. д. № 207/2017 г., с което е оставено без уважение искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 140 от 12.07.2017 г. в частта за разноските.
С определение № 196 от 14.09.2018 г. съставът на ВКС, I-во г. о., е спрял производството по ч. гр. д. № 2798/2018 г. като обусловено от изхода по основния материалноправен спор, до приключването с влязъл в сила съдебен акт на производството по подадената от Т. Г. Т. касационна жалба срещу решение № 140 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 207/2017 г. на Ловешкия окръжен съд.
С определение № 572 от 18.12.2018 г. по гр. д. № 3312/2018 г. съставът на ВКС, І-во г. о., не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение № 140 от 12.07.2017 г. на Ловешкия окръжен съд по гр. д. № 207/2017 г., което определение като окончателно е влязло в сила, следователно пречките по движение на настоящото производство са отпаднали и същото следва да бъде възобновено.
С частната жалба се иска отмяна на определение № 181 от 09.03.2018 г. по гр. д. № 207/2017 г. на Ловешкия окръжен съд, като се твърди, че предпоставките за изменение на решението в частта за разноските са били налице. По същество се поддържа, че в решението въззивният съд е изменил разноските, присъдени в първа инстанция, без да има подадена жалба от насрещната страна, така нарушавайки забраната да се влошава положението на обжалващия. Поддържа се още, общо за разноските за всяка една от инстанциите по същество, че възнаграждение на адвоката, предоставил правна помощ при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/, не следвало да се присъжда, след като по делото не е установено и доказано качеството на лицето, на което тя се предоставя, за да се прецени дали то е сред кръга на лицата, визирани в чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 ЗАдв, като в тази връзка се твърди, че помощта е била заради колега – адвокат от кантората, който не е страна по делото.
И. С. И., като ответник по частната жалба, чрез адв. Б. Г., с писмен отговор оспорва нейната основателност.
Частната жалба е основателна, като съображенията за това са следните:
В обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение искането на Т. Т. по чл. 248, ал. 1 ГПК, след като е приел за неоснователни и двете му оплаквания, а именно: че възнаграждение за адвокатска помощ, предоставена при условията на чл. 38 ЗАдв, не може да се присъди на адвоката на насрещната страна, като се измени решението, щом самата тя не го обжалва в частта за разноските, както и, че адвокатско възнаграждение не следва да се присъжда, когато по делото не са ангажирани доказателства, че страната е сред кръга на лицата, посочени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Приел е, че, изменяйки решението чрез посочване на пълномощника като лице, на което ищецът следва да заплати разноските за адвокатско възнаграждение, вместо на самия ответник, съдът не излиза извън правомощията си по чл. 269 ГПК, нито нарушава забраната да се влошава положението на обжалващия. Приел е, че за да се присъди като разноски адвокатско възнаграждение за предоставена безплатно помощ по чл. 38 ЗАдв, не е необходимо страната, на която помощта е предоставена, да доказва, че попада сред категориите лица по чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 ЗАдв, а е достатъчно да се представи договор за правна защита и съдействие, в който да е отразено, че те се предоставят при условията на чл. 38 ЗАдв, като в подкрепа на този извод е цитирал практика на ВКС. Приел е още, че въпреки, че минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 1 849.40 лв., следва да се присъди поисканият съобразно списъка на разноските размер от 1 700 лв.
Релевантните за спора обстоятелства са следните:
От приложения на л. 162 по делото пред районния съд договор за правна защита и съдействие е видно, че адвокат Б. Г. Г. от С. адвокатска колегия е представлявал ответника И. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв пред първата инстанция.
От приложения на л. 49 по делото пред окръжния съд договор за правна защита и съдействие е видно, че адвокат Г. е представлявал въззиваемия И. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА пред въззивната инстанция.
По делото има данни, че синът на ответника, който е разпитван като свидетел по делото, е адвокат.
Пред районния съд, в последното съдебно заседание по делото от 28.11.2016 г., видно от протокола, ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение с мотив, че адвокатската помощ е оказвана безплатно, а адвокатът на ответника е репликирал, че не следва да доказва основанието по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено и в заседанието по делото от 09.06.2017 г. пред въззивната инстанция.
Данъчната оценка на процесния имот, приложена в изпълнение на указания на първоинстанционния съд на л. 14, е 49 890.20 лв.
При оказана безплатно, т. е. при условията на чл. 38 ЗАдв, адвокатска помощ, възнаграждението се присъжда в полза на адвоката съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а не на страната, която има право на разноски съобразно изхода на делото, защото реално тя не е извършила разноски и би се обогатила за сметка на адвоката, ако насрещната страна бъде осъдена да заплати на нея възнаграждението на адвоката за извършената от него работа. За страната, която съобразно изхода на делото понася тежестта за разноските, е ирелевантно дали ще ги заплати на адвоката или на насрещната страна, която е представлявана безплатно при условията на някоя от хипотезите по чл. 38, ал.1, т.т. 1-3 ЗАдв, поради което не е налице нарушаване на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2-ро ГПК за влошаване положението на жалбоподателя.
Когато е поискано присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена при условията на чл. 38 ЗАдв адвокатска услуга, за да е същото основателно и доказано, е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е записана /посочена/ конкретната хипотеза на чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 ЗАдв, при която помощта се предоставя и този договор да е представен по делото. Страната, ползваща безплатно адвокатска помощ, не следва да ангажира доказателства, нито съдът може да преценява дали тя попада в категориите лица, визирани в чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 ЗАдв и в коя от тях. В този смисъл е и практиката на ВКС /напр. определение № 365 от 17.07.2017 г. на ВКС, I-во т. о., по ч. т. д. № 894/2017 г., определение № 616 от 05.06.2017 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 5089/2016 г., определение № 515 от 02.10.2015 г. на ВКС, I-во т. о., по ч. т. д. № 2340/2015 г., определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС, I-во г. о., по ч. гр. д. № 2266/2016 г./. Отговорността на задължената и осъждана за разноски страна по делото се определя единствено от изхода по основния материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвокат и клиент. В случай на оспорване от задължената за разноски страна, че насрещната страна, ползвала безплатно адвокатска помощ, не попада в посочената в договора категория лица по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, тя носи тежестта да докаже, че записаното основание не отговаря на обективната действителност, но такива доказателства по делото не са ангажирани. В частност не е доказано помощта да е оказвана не на ответника, а на сина на последния – колега на адвокат Г..
Неправилно определен от въззивния съд обаче е минималният размер на адвокатското възнаграждение, под който не може да се слезе в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Погрешното му определяне се дължи едновременно на недоглеждане на стойността, посочена в данъчната оценка, и по-същественото, на неправилно определяне на цената на иска по чл. 75 ЗС, за която важи правилото на чл. 69, ал. 1, т. 3 вр. чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, а не чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК.
Следвайки правилото на чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК /т. е. 1/4 от данъчната оценка на имота/, при цена на иска по чл. 75 ЗС, възлизаща на 12 472.55 лв. /1/4 от 49 890.20 лв., а не от 43 980.20 лв./, минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за една инстанция възлиза на 904.18 лв., а не на 1 849.40 лв., както погрешно е прието.
При това положение и предвид възраженията за прекомерност на адвокатското възнаграждение пред двете инстанции по същество, и фактическата и правна сложност на делото, същото следва да бъде намалено до размер от по 1 000 лева, което налага обжалваното определение да се отмени, а въззивното решение в частта за разноските да се измени, като се присъди сумата от 2 000 лева разноски за първата и въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. д. № 2798/2018 г. по описа на ВКС на РБ, I-во г. о.
ОТМЕНЯ определение № 181 от 09.03.2018 г. по гр. д. № 207/2017 г. на Ловешкия окръжен съд.
ИЗМЕНЯ въззивното решение № 140 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 207/2017 г. на Ловешкия окръжен съд в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА Т. Г. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], бл. „О.”, вх. Б, ет. 3, ап. 5, да заплати на адвокат Б. Г. Г. от С. адвокатска колегия с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5, сумата от 2 000 /две хиляди лв./ лева адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция.
Oпределението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: