1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
София, 04.04.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 6319 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение № І-18 от 20.02.2015г. по в.гр.д.№1889/2014г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение №VІІІ-1365 от 01.05.2014г. по гр.д.№766/2013г. на Бургаския районен съд, с което е уважен предявеният от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, отрицателен установителен иск – че ответникът [община] не е собственик на имот №67800.46.46 по КК на [населено място], с площ от 29,944 дка, идентичен с имот №000354 по КВС и имот №67800.46.44 по КК на [населено място], с площ от 11,351 дка, идентичен с имот №000905 по КВС.
Въззивният съд е приел, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, а по същество – правилно. Д. не е участвала в административното производство, по което спорните гори са възстановени в полза на [община], поради което не е обвързана от постановените решения на поземлената комисия. Съгласно ТР №5/2011г. на ОСГК на ВКС, гражданският съд, разглеждащ спор за собственост на възстановените имоти, може да упражнява косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху решенията на административния орган, щом като те не са били подложени на пряк съдебен контрол. Прието е, че процесните гори са представлявали „балталъци”, т.е. държавни гори, отстъпени за вечно ползване на общините, които не подлежат на възстановяване по съгласно §5 ПЗР на ЗВСГЗГФ. По тази причина не е зачетен представеният от [община] нотариален акт по обстоятелствена проверка от 1926г., като са изложени мотиви, че балталъците са били извадени от гражданския оборот и не са могли да бъдат придобивани по давност. Не е зачетено като доказателство за собственост и извлечението от емлячния регистър, в което спорните гори са декларирани на името на [община]. Съдът се е позовал и на §6 ПЗР на ППЗВСГЗГФ, според който ограниченото вещно право на ползване, учредено на общини, физически или юридически лица преди 09.04.1946г., безсрочно или за определен срок, се прекратява.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община].
Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по недопустим иск. Въпросът за собствеността на процесните гори бил разрешен в административното производство по ЗВСГЗГФ, в което държавата участвала чрез свои представители и била обвързана от решенията на поземлената комисия, постановени в това производство. Искът за собственост на същите гори бил недопустим. На следващо място – липсвал правен интерес от предявения установителен иск, тъй като държавата-ищец не владеела спорните гори. И на последно място – дори да се приеме, че собствеността върху горите не била възстановена на общината, то тя е придобила тези гори с кратката петгодишна давност. Решението било и неправилно, тъй като съдът не обсъдил с какво балталъците се различават от другите общински гори, посочени в чл.1, ал.4 от Закона за горите от 1925г., а и неправилно спорните гори били определени като балталъци. За уважаването на иск по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ било достатъчно да се представи нотариален акт, какъвто в случая [община] притежавала. Собствеността се установявала и от представеното по настоаящото дело извлечение от емлячния регистър.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Как следва да бъде зачетена материалната доказателствена сила на писмени документи за правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично изброени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ.
2. За доказването и доказателствените средства в гражданския процес, в частност – в хипотези на доказване правото на собственост върху гори от горски фонд, при уредените изрично доказателствени средства в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ.
3. Не противоречи ли на Конституцията на Република България, която прогласява правото на частна общинска собственост, както и нейната неприкосновеност, невъзможността да бъдат възстановени на общините по реда на ЗВСГЗГФ гори, след като не са били отнети по силата на някой от изрично изброените в чл.2 ЗВСГЗГФ закони, а са били отнети с приемането на Конституцията от 1947г.
Ответникът в производството – държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
К. съд следи служебно за допустимостта на въззивното решение и във връзка с това може да допусне касационно обжалване и служебно, без изрично поставен от жалбоподателите въпрос, съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
В настоящия случай не възниква съмнение за допустимостта на въззивното решение. На първо място – налице е правен интерес от отрицателния установителен иск, съгласно приетото в ТР №8/27.11.13г. по тълк.д.№8/12г. на ОСГТК на ВКС. При отричане със сила на пресъдено нещо на правото на собственост на [община] върху процесните гори, техен собственик остава държавата, съгласно чл.27, ал.1 от действащия Закон за горите. На следващо място – решението на поземлена комисия, което не е преминало през съдебен контрол, не обвързва държавата и тя може да предяви иск за собственост за същите имоти, които са били възстановени по ЗСПЗЗ или ЗВСГЗГФ – в този смисъл ТР №5/14.01.2013г. по тълк.д.№5/2011г. на ОСГК на ВКС, с което въззивният съд се е съобразил. В настоящия случай спорните имоти, заявени като гора в местността „А.”, са възстановени на [община] с решение на поземлената комисия №683 от 05.07.2000г., което не е обжалвано в тази част. Соченото от жалбоподателя решение №548 от 08.08.2002г. по гр.д.№1299/2001г. на Бургаския районен съд, постановено в производство по чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ по жалба на [община], касае отказ на поземлената комисия да възстанови собственост върху друга гора, която не е предмет на спора по настоящото дело – гора в местността „Б.”, която е заявена отделно пред поземлената комисия и за която самият жалбоподател сочи, че е различна от процесната гора в местността „А.”. Ето защо това съдебно решение не обосновава пречка за държавата да води иск за собственост на гората в „А.”.
Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси.
По първия въпрос – за доказателственото значение на емлячните регистри и нотариалните актове, жалбоподателят се позовава на практика на ВКС по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ – решение №446/10.01.11г. по гр.д.№655/10г. на ВКС, ІІ ГО; решение №223 от 10.05.10г. по гр.д.№205/2009г. на ВКС, ІІ ГО; решение №498/11.06.2010г. по гр.д.№840/2009г. на ВКС, І ГО и др. В тези решения е разяснена принципната възможност, в производството по искове за признаване правото на възстановяване на земеделски земи и гори, собствеността върху тях да може да се доказва със същите доказателства, които са допустими и пред поземлената комисия, сега ОСЗ, т.е. не само с преки доказателства като нотариалните актове например, но и с косвени доказателства, предвидени в закона, каквито са емлячните регистри, стопанските карти и списъци към тях, удостоверения за дялово участие и др. Когато обаче предмет на делото е спор за собственост на имот, който е възстановен по реда на ЗСПЗЗ или ЗВСГЗГФ, съдът е длъжен да обсъди и другите доказателства, представени от насрещната страна, която не е участвала в административното производство по възстановяване на собствеността, като се произнесе и по нейните възражения и доводи. В резултат на това обсъждане съдът може да не зачете доказателства, които са били достатъчни за производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ. В настоящия случай дори и нотариален акт по обстоятелствена проверка от 1926г. в полза на [община] не е бил зачетен от съда по предявения отрицателен установителен иск, като са изложени съображения, че гората, предмет на този нотариален акт, е имала статут на балталък, т.е. била е държавна собственост и не би могла да бъде придобита по давност, като са отчетени и всички останали писмени доказателства по делото, от които следва, че още преди Конституцията от 1947г. гората е била третирана като държавна собственост. Ето защо по поставения въпрос за доказателственото значение на документите няма противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената практика на ВКС, която касае други производства, различаващи се по своя предмет и цели от производството по исковете за собственост. Обратно – обжалваното решение съответства изцяло на практиката на ВКС по въпроса за собствеността върху балталъците и за доказателственото значение на емлячните регистри, в които фигурират такива имоти – виж решение №959 от 13.01.2010г. по гр.д.№3319/2008г. на ВКС, ІІ ГО; решение №563 от 17.11.2009г. по гр.д.№3486/2008г. на ВКС, ІІ ГО; решение №354 от 25.06.2010г. по гр.д.№152/2009г. на ВКС, ІІ ГО; решение №203 от 27.06.2011г. по гр.д.№178/2011г. на ІІ ГО.
Вторият въпрос по същество повтаря първия и за него важи казаното по-горе. Исковете по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ от една страна и исковете по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС от друга имат различен предмет и цели; по исковете за собственост се представят и други доказателства, които често изключват доказателствата, представени пред поземлената комисия /ОСЗ/ или в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ; правят се правоизключващи възражения и доводи, в резултат на което съдът може да не зачете доказателства, които са били достатъчни за поземлената комисия или при исковете за установяване правото на възстановяване на собствеността. Освен това – по втория въпрос жалбоподателят се позовава на решения на РС Чепеларе, които не са представени с касационната жалба и за които не може да се прецени дали са влезли в сила и дали сочат на противоречиво разрешаван правен въпрос. По третия въпрос въззивният съд не е вземал становище, а и жалбоподателят не е обосновал в съответствие с т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС с какво произнасянето от ВКС по конкретното дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът е и некоректно поставен, тъй като в случая [община] не е била собственик на спорната гора, за да претендира възстановяването и по реда на ЗВСГЗГФ.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 800лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І-18 от 20.02.2015г. по в.гр.д.№1889/2014г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, сумата от 800лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството по настоящото дело.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: