8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
София, 06.04.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4708 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Н., С. П. К. и С. Ц. В. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд, постановено на 16.06.2016г. по в.гр.д.№442/2016г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.2 ЗС по предявен срещу К. А. Н., С. П. Н., С. Ц. В., К. Й. В. и [фирма], че [фирма] е собственик на неурегулиран поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.2814.182 по действащата кадастрална карта на [населено място], район „В.“, одобрена със заповед № РД-18-39/20.07.2011г. на ИД на АГКК, с площ от 2993кв.м., идентичен с поземлен имот №182 от к.л.№82 по последния неодобрен кадастрален план на [населено място], м.Ломско шосе, ведно с построената в него стопанска постройка с кадастрален идентификатор 68134.2814.182.1 с площ от 30кв.м. /бензиностанция/ и навес със застроена площ от 106кв.м., идентични с описаните в н.а.№48/2007г. на нотариус М. К., заедно с всички подобрения в дворното място, на основание петгодишно давностно владение, започнало от 12.02.2002г. и завършило на 12.02.2007г. и на основание чл.26, ал.1, пр.1 вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД е признато за установено по предявените от [фирма] срещу К. А. Н., С. П. К., С. Ц. В., К. Й. В. и [фирма] установителни искове, че договори от 20.02.2007г. за учредяване на договорна ипотека върху горепосочения застроен недвижим имот в полза на [фирма], оформени в н.а.№№31 и 32 от 20.02.2007г. на нотариус Б. Н. с рег.№142 на НК и район на действие СРС, са нищожни поради противоречие със закона /чл.167, ал.3 ЗЗД/.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса към момента на предявяване на настоящите искове, годно ли е да направи собственик ищеца правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС в случая на наличие на сила на присъдено нещо по влязло в законна сила съдебно решение между същите страни, че същото правно основание /сделка за покупко-продажба/ не може да направи ищеца собственик; по въпроса след като ищецът е имал знанието ,че придобива от държавата имот, а по отношение на имоти, публична или частна държавна собственост по силата на закона придобивна давност не тече, може ли да се позовава на добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, както и по процесуалноправния въпрос задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани по делото и всички възражения и доводи на страните предвид направеното от касаторите възражение, че процесният имот не се включва в имотите, предмет на н.а.№20/12.02.2002г.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените за касационното производство разноски по приложен списък.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявени са при условията на евентуално съединяване искове за собственост на застроен неурегулиран ПИ с кадастрален идентификатор 68134.2814.182 по КК на [населено място] с площ 2 933кв.м., ведно с построената в него стопанска постройка с идентификатор 68134.2814.182.1 с площ от 30кв.м. и навес със застроена площ от 106кв.м., като главният иск се основава на основание за придобиване на правото по давност чрез петгодишно добросъвестно владение, а евентуалният – чрез десетгодишно давностно владение, както и кумулативно съединени с тях искове за прогласяване нищожността на договори за учредяване на договорна ипотека върху процесния недвижим имот поради това, че към момента на сключването им длъжниците-учредители не са собственици на имота.
С обжалваното решение въззивният съд е приел така предявените от [фирма] искове за основателни.
Прието е, че [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ е придобил правото на собственост върху имота на оригинерно основание-петгодишна придобивна давност в качеството си на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, като давностният срок е започнал да тече от 12.02.2002г. /на която дата е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в н.а.№20/2002г. на нотариус М. Н./ и е изтекъл на 13.02.2007г.
Прието е, че по силата на сключения на 12.02.2002г. договор за покупко-продажба /н.а.№20/2002г./ дружеството не е придобило правото на собственост, тъй като праводателят му [фирма]-в ликвидация не е притежавало собствеността, като е посочено, че с влязло в сила на 10.02.2014г. съдебно решение по гр.д.№5691/2008г. на СГС, Първо ГО, 8 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] срещу същите ответници като в настоящето производство субективно съединени искове за установяване правото на собственост на основание придобивна сделка – договора за продажба, оформен в н.а.№20/2002г., с който след проведен търг с явно наддаване за продажба на дълготрайни активи на общинското [фирма]-в ликвидация, последното търговско дружество продава неурегулиран поземлен имот пл.№1 и 2 от кад.лист 82, 83, 99 и 100 с площ 283 дка, находящ се в землището на [населено място], район „В.“, заедно с построените стопански постройки, част от който е и процесният недвижим имот. Изрично е посочено, че в мотивите на това съдебно решение е прието, че продавачът по договора за продажба от 12.02.2002г. не е титуляр на прехвърленото право на собственост, тъй като имотът никога те е бил одържавяван правомерно, а въз основа на РМС №404/2968г., изм. 1981г., е предоставен безвъзмездно на държавата от АПК“С.“, в чийто стопански блок е бил включен, както и че е взето предвид обстоятелството, че РМС не е съдържало основания за одържавяване на имоти и не е имало законова възможност държавата да придобие право на собственост въз основа на това РМС, както и че проведеното отчуждително производство за изграждане на материално-техническа база на ДСО“И.“ е за отчуждаване на имоти от АПК-С., т.е. от несобственик /доколкото имотите, включени в блоковете на ТКЗС и АПК остават собственост на член-кооператорите/, поради което не е породило вещнотранслативен ефект, а щом държавата не е била собственик на имота, то негов собственик не е станало и търговското дружество, в чийто капитал е внесен по реда на ЗППДОбП/отм./-праводател на [фирма].
Така изложените в решението на въззивния съд съображения обосновават извод, че поставеният от касаторите въпрос може ли дружеството да се позовава на добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, след като е имал знанието ,че придобива от държавата имот, а по отношение на имоти, публична или частна държавна собственост по силата на закона придобивна давност не тече, е ирелевантен за изхода на спора – въззивният съд, основавайки се на мотивите към постановеното по гр.д.№5961/2008г. решение е приел, че имотът не е бил одържавяван, т.е. не е бил собственост на държавата към момента на включването му в капитала на [фирма]. Поради това и въпросът, касаещ наличието на забрана за придобиване по давност на имот-държавна собственост, не е бил разглеждан и съответно не би могъл да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Още повече самите касатори в производството по гр.д.№ №5691/2008г. на СГС, Първо ГО, 8 състав са поддържали тезата, че имотът никога не е бил отчуждаван правомерно и не е бил държавна собственост към момента на сключване на договора за покупко-продажба, нито към момента на включването му в капитала на дружеството-продавач. Основават и своите права на съставен на 12.02.2002г. н.а.№20, том I, рег.№2607, н.д.№53/2000г., с който Н. Г. Н. е признат за собственик на имота по давност, както и на последващи разпоредителни сделки.
С обжалваното решение въз основа на изслушаните по делото единична техническа експертиза на в.л.Р. П. и тройната техническа експертиза на в.л.Р. П., Т. Т. и Й. Н., неоспорени от страните, е прието, че процесният недвижим имот съставлява поземлен имот с пл.№182 от кад.лист 82 по последния кадастрален план на [населено място], м.“Ломско шосе“ отпреди заснемането на действащата кадастрална карта на район „В.“, като в КК този имот е нанесен за пръв път на 20.07.2011г. с идентификатор 68134.2814.182 и площ 2 933кв.м., като поземлен имот пл.№139, кад.лист 82 с площ 540кв.м., предмет на договор за продажба от 30.08.2000г. /н.а.№156/2000г./, с който Т. Г. Н. и Н. Г. Н. продават имота на Д. М. И., е включен изцяло в имот пл.№182, кад.лист 82 по последния /неодобрен/ кадастрален план. Прието е също така, че недвижимият имот-предмет на договора за продажба от 12.02.2002г., съставляващ неурегулиран поземлен имот пл.№1 и 2 от кад.лист 82, 83, 99 и 100 с площ 283дка в землището на Мрамор, съгласно скица № Ф00177/13.12.2001г. попада заедно с поземлен имот с пл.№139, кад.лист 82 в имот с №000040 по КВС на землището на [населено място], както и че процесният недвижим имот попада изцяло в имота, описан в н.а.№20/2002г., макар имотът по н.а.№20/2002г. да е нанесен в КК като поземлен имот с идентификатор 68134.2814.111 с площ 277 546 кв.м. За този извод е взето предвид обстоятелството, че процедурата по обявяване на проект за имот №182, кад.лист 82 за обекти бензиностанция, автомивка и търговска зала, е започнала по инициатива на Д. М. И., записан в разписния лист към последния кадастрален план като собственик съгласно н.а.№156/2000г., като при нанасянето му имот пл.№182, кад.лист 82 е обединен с имот пл.№139, кад.лист 82.
Така изложените от въззивния съд съображения обосновават извод, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани по делото и всички възражения и доводи на страните. В съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, вкл. посочените от касаторите решения /№24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на Първо ГО на ВКС; №796/02.02.2010г. по гр.д.№1660/2009г. на Първо ГО на ВКС/ въззивният съд е обсъдил наведените доводи за липса на идентичност между процесния имот и имота, описан в н.а.№20/2002г. и е достигнал до извод за неоснователност на тези доводи въз основа на анализ на доказателствата в тяхната съвкупност /изслушани по делото СТЕ и представени скици, вкл. в производство по одобряване на проект по инициатива на праводателя на касаторите/.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели Н. Б. В., П. В. Д., А. С. А. и Т. Г. Н., кредитирани в частта, съответстваща на останалите доказателства в процеса /писмени доказателства и технически експертизи/, въззивният съд е приел за установено, че [фирма] упражнява фактическа власт върху процесния застроен недвижим имот от момента на сключване на договора за продажба от 12.02.2002г., оформен в н.а.№20/2002г., до момента на приключване на съдебното дирене по делото, като през по-голямата част от този период отдава имота под наем на трети лица, събирайки гражданските плодове от него. Посочено е, че не е установено ответниците по предявения иск и техните праводатели да са упражнявали фактическа власт върху имота лично или чрез другиго преди 06.12.2000г. /датата на съставяне на констативен н.а.№12/2000г./ или след този момент до приключване на съдебното дирене, като е обсъдено доказателственото значение на представените по делото писмени и гласни доказателства.
Изразено е становище, че владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя /чл.68, ал.1 ЗС/, от което легално определение се извличат двата основни признака на владението като юридически факт: обективен-упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен – държане на вещта като своя /animus/, които следва да бъдат осъществени едновременно, като владението трябва да е постоянно и непрекъснато; да е несъмнено, спокойно /да не е придобито с насилие/ и да е явно /т.е. да не е установено по скрит начин/. От приетите по делото доказателства, вкл. свидетелски показания на свидетелите на ответниците по иска, е прието за установено, че [фирма] упражнява непрекъсната фактическа власт лично или чрез свои наематели, върху процесния имот от 12.02.2002г., като през правнорелевантния период от време /12.02.2002г.-13.02.2007г./ фактическата му власт не е смущавана по никакъв начин нито от ответниците по иска, нито от техните праводатели, като заявените пред наемателите собственически намерения от праводателите на ответниците по иска не са съпътствани с отблъсване на владението чрез отнемане на фактическата власт върху вещта или в трансформирането й в държане, поради което не отрича нито главните, нито допълнителните признаци на владението. Посочено е, че изпратеното от дружеството писмо до Д. М. /№1299/27.08.2002г./ не съставлява признание на чуждо владение, а демонстрация на собствено владение като съвкупност от установена фактическа власт и намерение за своене на процесния имот спрямо трети лица, непритежаващи фактическа власт. Прието е, че записването на имота на праводателя на ответниците по иска Д. М. като собственик в разписния лист по последния неодобрен кадастрален план и инициирането на процедура по одобряване на проект, предхождат правнорелевантния период от време и не установяват наличие на фактическа власт от негова страна, без която владението е невъзможно. Същото е прието и за установеното в процеса плащане на данък за имота през 2009г. от ответниците по иска К. и В..
Прието е, че законовата презумпция на чл.69 ЗС относно субективния признак на владението на дружеството /намерението за своене/ не е оборена по делото. Посочено е, че фактическата власт на дружеството върху процесния имот е установена на 12.02.2002г. на правно основание, годно да го направи собственик /договора за покупко-продажба от 12.02.2002г./, което няма вещно-транслативен ефект поради това, че продавачът не е собственик на прехвърляния имот, но владението на дружеството е добросъвестно, тъй като е владяло на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик и е достатъчно добросъвестността да съществува при възникване на правното основание, както и че презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС за добросъвестност на владението не е оборена – не е установено у представителите на дружеството да е било налице знание, че придобива с договор от несобственик и че други лица имат собственически намерения спрямо имота. Прието е, че обстоятелството, че със сила на присъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№5691/2008г. на СГС е отречено правото на собственост на дружеството върху процесния имот на основание договора за продажба от 12.02.2002г. е ирелевантно за характеристиката на процесното владение като добросъвестно, тъй като е отречен вещнопрехвърлителният ефект само на деривативното придобивно основание и то по причина, че продавачът не е бил собственик на вещта, което не съставлява пречка /материалноправна или процесуалноправна/ за признаване на правото на собственост върху същата вещ на друго, оригинерно основаине, каквото е придобивната давност.
Тези изводи на въззивния съд съответстват на трайно установената задължителна практика на ВКС, вкл. разрешението, дадено в т.9 на ППМС №6/1974г., както и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №185/2015г. от 29.01.2016г. по гр.д.№2382/2015г. на Първо ГО на ВКС, в което е прието, че владението, основано на придобивно основание, с което е извършено разпореждане с чужди права, е добросъвестно, ако приобретателят не е знаел, че праводателят му не е собственик на прехвърлените права, като незнанието трябва да е налице към момента на сключване на договора, а узнаването на този факт след това не променя вида на владението. В същия смисъл и решение №210/27.01.2017г. по гр.д.№2309/2016г., Първо ГО на ВКС.
В съответствие със задължителната практика на ВКС /решение №109/25.05.2015г. по гр.д.№7420/2014г. на Първо ГО на ВКС/ въззивният съд е приел за ирелевантно за характеристиките на процесното владение като добросъвестно обстоятелството, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен искът на дружеството за признаване правото на собственост въз основа на договора за продажба, сключен на 12.02.2002г.-с предявяването на иск за признаване правото на собственост на основание договор ищецът не би могъл да прекъсне или отрече собствената си придобивна давност. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса към момента на предявяване на настоящите искове, годно ли е да направи собственик ищеца правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС в случая на наличие на сила на присъдено нещо по влязло в законна сила съдебно решение между същите страни, че същото правно основание /сделка за покупко-продажба/ не може да направи ищеца собственик.
Изложените от въззивния съд съображения по поставените от касаторите правни въпроси съответстват на задължителната практика на ВКС, която е непротиворечива, което обосновава извод, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разпоредбите на чл.70 и чл.79 ЗС от гледна точка на поставените въпроси са ясни и по тези въпроси тричленни състави на ВКС многократно са се произнасяли, и доколкото настоящият случай не съдържа от фактическа страна особености, които да налагат отклонение от установената практика на ВКС, следва да се приеме, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 16.06.2016г. по в.гр.д.№442/2016г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА К. А. Н., С. П. К. и С. Ц. В. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на [фирма] сумата 6000лв. /шест хиляди лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: