О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 12.06.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 307/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма], [населено място] срещу решение № 274 от 23.10.2017 г. по в. т. д. № 417/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 192 от 03.04.2017 г. по т. д. № 245/2016 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната негова част, с която предявените от В. П. Ч. срещу дружеството-касатор обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) са уважени, съответно: искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 22.01.2015 г., изразяващи се в болки и страдания от получена средна телесна повреда на дясното коляно, е уважен за сумата над 10 000 лв., а искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получена лека телесна повреда – черепно-мозъчна травма, е уважен за сумата над 2 000 лв. В останалата му част, с която първият иск е уважен за сумата 10 000 лв., а вторият – за сумата 2 000 лв., решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на съда за липса на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата ищца, като твърди, че същият е резултат от неправилна преценка на събраните по делото доказателства и от необсъждането на всички заявени от застрахователя доводи и възражения. Освен това, в касационната жалба е релевирано оплакване и срещу размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди като силно завишени и несъответстващи на критериите за справедливост.
Като обосноваващи допускане на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Дали при ПТП съпричиняване на вредоносния резултат е налице само при нарушение на правилата за движение от пострадалия пешеходец, визирани в чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, или при всяко противоправно поведение на увредения, което е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата; 2. Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени във въззивната жалба; 3. Длъжен ли е решаващият съд при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди да съобрази и посочи всички конкретно установени по делото релевантни във всеки случай обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, личността на пострадалия, икономическото състояние в страната към момента на увреждането, вида и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия“ .
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: за първия въпрос – решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.; за втория въпрос – решение № 717 от 05.11.2009 г. по гр. д. № 2589/2008 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г. о. на ВКС и за третия въпрос – ППВС № 4/1968 г.
Освен това, според касатора, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК като очевидно неправилно.
Ответницата по касация – В. П. Ч. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 08.01.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само частично. С оглед императивната норма на 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ДВ. бр. 86/2017 г.), въззивното решение подлежи на касационен контрол единствено в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получена средна телесна повреда на дясното коляно, доколкото цената на същия (25 000 лв.) надвишава установения в закона минимален размер от 20 000 лв. Поради обстоятелството, че претенцията за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получена лека телесна повреда – черепно-мозъчна травма, е под този размер (5 000 лв.), постановеното по нея решение не подлежи на обжалване и затова касационната жалба срещу същото следва да бъде оставена без разглеждане.
По касационната жалба в допустимата й част:
С обжалваното решение въззивният съд е приел за категорично доказани елементите от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45 ЗЗД – наличие на увреждане от управляващия застраховано при касатора моторно превозно средство, противоправно поведение, вина у същия, както и причинно-следствена връзка между деянието и причинените на пострадалата неимуществени вреди. Решаващият състав не е възприел възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат. С оглед доказателствата по делото, установяващи, че пострадалата е била пътник в таксиметровия автомобил и е слязла на място, което е било избрано от неговия водач; че шофьорът на автомобила е предприел маневра – движение на заден ход, без да се увери, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност за другите участници в движението; че именно при тази маневра, когато ищцата вече е била на пътното платно, но все още не е предприела пресичането му като пешеходец, същата е била блъсната от автомобила, въззивният съд е преценил като виновен за произшествието единствено водача на автомобила, който не е изпълнил задълженията си по чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, но не и ищцата, доколкото същата не е нарушила правилата за движение по пътищата.
По отношение размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че справедливо за средната телесна повреда е обезщетение в размер на 20 000 лв., а за леката телесна повреда – 4 000 лв. Като обстоятелства, имащи значение за определяне обема на вредите, съдът е посочил: възрастта на ищцата, начина й на живот преди и след уврежданията, продължителността на лечението и на възстановителния период, шоковото състояние, в което пострадалата е изпаднала, социално-икономическите условия в страната и лимитите на отговорност на застрахователите към момента на увреждането.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е осъществена единствено по отношение на първия поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, доколкото същият е релевантен за изхода на спора относно наличието на съпричиняване от страна на ищцата. Не е налице обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представеното от касатора решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. не доказва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като същото не съдържа произнасяне по този въпрос. В посоченото решение е обсъждан въпросът, дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат в хипотезата, когато увреденият е бил пътник в участващ в ПТП автомобил и виновен за настъпването на произшествието е неговият водач, т. е. дали противоправното поведение на водача е основание да се приеме съпричиняване и от страна на пътуващите в този автомобил. Поради разликата с настоящата хипотеза, практиката, на която се позовава касаторът, се явява неотносима към нея.
Останалите два въпроса не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като същите са поставени абстрактно, без да са свързани с конкретния случай. По своята същност, тези въпроси изразяват несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и представляват оплаквания за неправилност на постановеното от него решение, която е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно ГПК (ДВ бр. № 86/2017 г.). За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
В случая тези предпоставки не са налице. Касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, които, с оглед изложеното по-горе, не обосновават извод за наличие на това основание.
Поради изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените по делото разноски в размер на 1200 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 03.01.2018 г.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 274 от 23.10.2017 г. по в. т. д. № 417/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получена средна телесна повреда на дясното коляно.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от ЗК [фирма], [населено място] касационна жалба срещу решение № 274/23.10.2017 г. по в. т. д. № 417/2017 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получена лека телесна повреда – черепно-мозъчна травма.
ОСЪЖДА ЗК [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на В. П. Ч. от [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 (хиляда и двеста) лева.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчване на препис на страните. В останалата част същото е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: