5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 209
С., 30.03.2011 година
Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 850/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Р. И.” – ЕООД – [населено място] срещу Решение № 16 от 29.ІІІ.2010 г. по т.д. № 34/ 2010 г. на Б. апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 237 от 5.ХІ.2009 г. по т.д. № 127/2009 г. на Б. окръжен съд, с което е уважен искът на [фирма] -[населено място] срещу “Р. И.” – ЕООД – [населено място] по чл. 517 ал. 4 ГПК, което дружество е прекратено, с оплакване за нищожност, недопустимост и неправилност на решението. Ж. поддържа, че решението е нищожно, тъй като изпратеният му препис не носи подписите на съдиите – решението е неподписано, както и защото с него се потвърждава съдебен акт, чието изпълнение е станало невъзможно в хода на производството – по решение на едноличния собственик на капитала дейността на “Р. И.” – ЕООД – [населено място] е прекратена и е открита процедура по ликвидация. Ж. поддържа, че поради връчване на препис от недописано решение, е налице невръчване – съществено процесуално нарушение, излага и подробни съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл. 517 ал. 4 пр. 2 и пр. 3 ГПК. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото: следва ли съдът да преценява допустимостта и основателността на иска в производството по чл. 517 ал. 4 ГПК и как се разпределя доказателствената тежест, за които поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като е неправилна установената по въпроса съдебна практика. Ж. поддържа, че приетото в изброените от него решения на различни по степен съдилища, че в производството по чл. 517 ал. 4 ГПК, разпоредба идентична на чл. 398б ал. 3 ГПК (отм.), съдът отхвърля иска, когато ответникът докаже: прекратяване на участието на ограничено отговорния съдружник – длъжник в дружеството и съответно изплащане на взискателя на частта от имуществото на длъжника или докаже, че вземането на взискателя е удовлетворено, което е неправилно, тъй като с оглед чл. 517 ал. 4 пр. 2 и пр. 3 ГПК, задължение на съда е да прецени основателността на иска, като изр. 2 следва да се тълкува като изключение от общото правило, въведено с изр. 3. Като поддържа, че залегналото в съдебната практика ограничително тълкуване на посочената разпоредба противоречи на принципите на законност и на равнопос -тавеност на страните в процеса, тъй като ограничава правото на защита на ответника, жалбоподателят иска тълкуването в изложения смисъл да се изостави и да се възприеме тълкуване: когато не се установи, че вземането на взискателя е удовлетворено, съдът да прецени основателността на иска въз основа на всички доказателства, включително като извърши проверка на допустимостта му. Заключава, че възприетата съдебна практика обезсмисля съдебното производство и че доказателствената тежест е върху ответника да докаже, че вземането е погасено в хипотезата на изр. 2, а извън хипотезата на изр. 2, тежестта на доказване се разпределя съгласно общите правила.
Ответникът по касационната жалба [фирма] -[населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен иск по чл. 517 ал. 4 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Обжалваното решение не е нищожно, нито недопустимо на соченото от жалбоподателя основание – връчването му на копие от решението, неподписано от съдиите, които са го постановили. Съдебното решение, съгласно чл. 236 ал. 1 т. 2 и ал. 3 ГПК, съдържа имената на съдиите, взели участие в постановяването му и се подписва от тях. Това е материализираният документ, с който завършва съответното инстанционно производство. Задължението за връчване, в случая на въззивното решение, съгласно чл. 283 ГПК, не означава, че се връчва самото решение, в противен случай по делото ще липсва постановения съдебен акт, нито в закона има изискване да се връчват на страните подписани от съдиите копия от съдебните актове. Затова не е налице и поддържаното от жалбоподателя съществено процесуално нарушение поради нередовно връчване на неподписан препис от решението. Не е нищожно обжалваното решение и на поддържаното от жалбоподателя основание, че с него се потвърждава съдебен акт, чието изпълнение е станало невъзможно поради процедурата по ликвидация на търговеца, открита по решение на едноличния собственик на капитала. Съгласно установената съдебна практика – Р.№1691/16.ХІ.2001 г. по гр.д.№ 61/ 2001 г., Р.№1884/ 29.ХІ.2002 г. по гр.д.№2540/2001 г., Р.№47/3.ІІ.2009 г. по гр.д. №6058/2007 г., Р.№ 1426/12.ХІ.1994 г. по гр.д.№ 605/1993 г. и Р.№416/9.ІІІ.1999 г. по гр. д.№2195/1998 г., всички на ВКС, нищожно е решение, когато е постановено от ненадлежен съдебен състав, в който участва лице, което няма качеството на съдия, защото изобщо не е овластено да издава съдебни актове или поради това, че е загубило качеството на съдия в съответния съд, решение, постановено от незаконен съдебен състав (еднолично вместо от съдебен състав), решение, постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, какъвто не е настоящият случай.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен конститутивният иск по чл. 514 ал. 4 ГПК, съдът е приел, че по изп.д. №55/2009 г. на ЧСИ ищецът е взискател, а длъжник е Т. Р. Х. – едноличен собственик на капитала на “Р. И.” – ЕООД -[населено място], образувано въз основа на изпълнителен лист от 5.ІІ.2007 г. по ч.т.д.№ 253/2007 г. на РС-Варна с взискател [фирма], по което като взискател е конституирано [фирма], съгласно Договор за цесия от 4.ІV.2007 г. между това дружество и [фирма]. Направен е извод, че е налице процесуалната предпоставка за предявяване на иска: ищецът – взискател е овластен от ЧСИ[населено място] от 25.ІІ.2009 г., като в настоящото производство не могат да се обсъждат аргументите на ответника за процедурни нарушения във връзка[населено място] за цесия. Като е съобразил, че ответникът не представя доказателства да е удовлетворил вземането на взискателя по изп.д. №55/2009 г. на ЧСИ преди приключване на първото заседание по делото, съдът е счел, че искът по чл. 517 ал. 4 ГПК е основателен.
С оглед изложеното не може да се приеме, че е релевантен за делото изложеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос: че разпоредбата на чл. 517 ал. 4 изр. 2 ГПК, съгласно която съдът отхвърля иска, когато ответникът докаже, че е удовлетворено вземането, е изключение общото правило по чл. 517 ал. 4 изр. 3 ГПК, съгласно което съдът е задължен да прецени допустимостта и основателността на иска. Този въпрос не е релевантен за делото, тъй като не е разрешен от въззивния съд в изложения от жалбоподателя смисъл, нито по този въпрос има създадена неправилна съдебна практика в поддържания от жалбоподателя смисъл – че ищецът не следвало да доказва иска си и съдът го уважавал във всички случаи (без да преценява основателността и допустимостта му), освен ако ответникът докаже, че е погасил вземането. Въззивният съд, като е отбелязал, че искът не следва да се отхвърли, тъй като не е налице условието на чл. 517 ал. 4 т. 2 ГПК, е уважил иска при наличието на предпоставките, обуславящи основателността му: обосновал е качеството на взискател на ищеца и на длъжник Т. Р. Х. – едноличен собственик на капитала на “Р. инвестмънтс” – ЕООД – [населено място], съобразил е образуваното изпълнително дело и наложения запор върху дяловете на дружеството, преценил е, че е налице процесуалната предпоставка за предявяване на иска: овластяване на ищеца от ЧСИ. Така въззивният съд е извършил преценката, за което е задължен по чл. 517 ал. 4 пр. 3 ГПК, което сочи и жалбоподателят като изискване на закона: като не е установил, че е удовлетворено вземането на взискателя, съдът е преценил основателността на иска въз основа на всички събрани по делото доказателства и като е извършил проверка на допустимостта му. Това че съдът не е възприел възражението на длъжника относно активната легитимация на ищеца, като е съобразил установената съдебна практика, че в производството по иска по чл. 517 ал. 4 ГПК не могат да се обсъждат възраженията за процедурни нарушения (в случая във връзка[населено място] за цесия), предшестващи постановлението на ЧСИ за овластяване на ищеца, като в противен случай би се стигнало до заобикаляне на предвидения процесуален ред за обжалване действията на съдебния изпълнител, не означава, че съдът е уважил иска, без да изложи съображения за допустимостта и основателността му. Затова като не се е произнесъл в изложения от жалбоподателя смисъл, въззивният съд не е разрешил в този смисъл въпроса за приложението на чл. 517 ал. 4 пр. 3 ГПК и не е налице така разрешен релевантен за делото въпрос, което изключва приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване.
Изложеният от жалбоподателят процесуалноправен въпрос за разпределянето на доказателствената тежест по иска по чл. 517 ал. 4 ГПК, е релевантен, тъй като има значение за изхода на спора, и този въпрос съдът е решил в съответствие с установената съдебна практика:Р.№347/4.V.2005 г. по т.д. №631/2004 г. на ВКС, Р.№114/ 1.Х.2009 г. по т.д. № 271/2009 г. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, Опр. № 733/11.ХІІ.2009 г. по т.д. № 811/2009 г. на ВКС, постановено на основание чл. 274 ал. 3 ГПК и др., която е в смисъл, че върху ответника е тежестта да докаже, че вземането на взискателя е удовлетворено преди първото заседание по делото, а когато съдът уважава иска по чл. 517 ал. 4 пр. 3 ГПК преценява страните доказали ли са твърденията си съгласно общите правила за разпределяне на доказателствената тежест.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 16 от 29.ІІІ.2010 г. по т.д. № 34/ 2010 г. на Б. апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] -[населено място] да плати на [фирма] -[населено място] пазар 1000 лв. – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: