2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 05.05.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 2039/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
С опредeление № 99/09.02.2015 г. по в. ч. гр. д. № 65/2015 г. Варненският апелативен съд потвърдил определение № 3588/10.12.2014 г. по гр. д. № 2296/2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, за допълване на определение № 3318/17.11.2014 г. в частта за разноските и осъждане на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /Комисията/ да заплати на насрещната страна разноски по делото в размер на 13 200 лева.
Комисията чрез процесуалния си представител адв. А. В. е подала частна касационна жалба вх. № 1226/23.02.2015 г., по която е образувано настоящото производство. Счита определението за неправилно и необосновано с довода, че в нарушение на закона въззивният съд не е уважил направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и че е включил в размера му начисления от процесуалния представител на насрещната страна данък добавена стойност. Представя отделно изложение, като навежда и трите специални основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и прилага съдебна практика.
Ответниците Х. Д. М. и М. С. М. чрез адв. Б. Ж., в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК с писмен отговор са оспорили както допустимостта на касационното обжалване, така и основателността на жалбата, излагайки подробни съображения.
Частната касационна жалба е редовна, подадена в срок и от активно легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК, предвид обстоятелството, че основният акт по делото подлежи на касационен контрол по критерия на чл. 280, ал. 2 ГПК.
По допускане на касационното обжалване, с оглед преценката за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
П. производство е по иск с правно основание чл. 28, ал. 1 З. /отм./ вр. пар. 5 от ПЗР на ЗОПДНПИ, предявен срещу Х. Д. М. и М. С. М., за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, на обща стойност 350 905.68 лева.
С определение № 3318/17.11.2014 г. по гр. д. № 2296/2013 г. Варненският окръжен съд прекратил производството поради отказ от иска.
В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ответниците поискали допълване на определението в частта за разноските за сумата 13 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение с включен данък добавена стойност, което ищцовата страна оспорила с възражение за прекомерност.
Първоинстанционният съд уважил искането в пълния му размер, отхвърляйки възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Според съда, въпреки че фазата по събиране на доказателствата не се е развила, делото, предвид характера си, се отличава с фактическа и правна сложност, и извършеното от процесуалния представител на ответниците до преклузията, настъпваща с отговора на исковата молба, е адекватно на възнаграждението. Съдът извършил съпоставка между минималното възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащо на 10 227.20 лева, с уговореното между страните по договора за правна услуга – 11 000 лева без данък добавена стойност, и приел, че частта над минимално определената до уговорената, възлизаща на 728 лева, е незначителна с оглед фактическата и правна сложност на делото. При присъждане на разноските включил в адвокатското възнаграждение и заплатения данък добавена стойност от 2 200 лева, и присъдил пълния размер от 13 200 лева.
За да потвърди определението, Варненският апелативен съд възприел мотивите в обжалвания акт, препращайки към тях. Посочил, че договореният и заплатен от ответниците адвокатски хонорар е в границите на нормативно установения минимален размер по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Независимо че не са насрочвани открити заседания по конкретното дело, посочил, че това поначало са дела, в които се преплитат сложни правни конструкции от всички отрасли на правото, изтъкнал особената важност на писмения отговор и настъпващата с него преклузия, отбелязавайки, че отговорът като ефективна форма на защита е изисквал от адвоката познаване на цялото дело в пълни детайли. Съдът отбелязал, че отговорът съдържа 27 страници основно правни доводи, включително такива за причинната връзка между престъпната дейност и придобитото имущество и че именно на това основание е направен и отказът от иска. Посочил също, че дължимостта на данъка добавена стойност не е нито с оглед на страната, ползвала адвокатска услуга, нито с оглед правния статут на страната, осъдена да понесе тези разноски, а с оглед изискванията на самия Закон за данък върху добавената стойност /ЗДДС/, т. е. минималният размер на възнаграждението по Наредба № 1/2004 г. е данъчната основа за начисляване на 20% данък добавена стойност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателя е навел на първо място основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изтъквайки противоречие на въззивното определение с мотивите на т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с определение № 586/02.08.2012 г. по гр. д. № 511/2012 г. на ВКС, IV- то г. о., и определение № 460/28.07.2014 г. по гр. д. № 3559/2014 г. на ВКС, I-во г. о., с което е потвърдено въззивното определение № 189/27.03.2014 г. по ч. гр. д. 120/2014 г. на Варненския апелативен съд. К. не е формулирал правния въпрос, за който твърди, че е разрешен в противоречие с горните съдебни актове, а това съгласно т. 1 на ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание частната касационна жалба да не бъде допусната до разглеждане по същество. При това определение № 586/02.08.2012 г. по гр. д. № 511/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., е постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и не съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ако, обаче, се приеме, че въпросът е за съответствието на заплатеното възнаграждение по договора за правна защита с действителната фактическа и правна сложност на делото, то не се установява твърдяното противоречие. Въпросът, който касае възможността да се намали поради прекомерност уговореното адвокатско възнаграждение до минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г., е винаги конкретен и е в зависимост от данните по съответното дело. Изводите на съда в двете инстанции, извършил конкретната преценка, не могат да бъдат ревизирани в производството по допускане на касационното обжалване.
На второ място е наведено основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди противоречие с определение № 189/27.03.2014 г. по ч. гр. д. № 120/2014 г. на Варненския апелативен съд. Видно от изложеното в предходния абзац, по повод частната касационна жалба срещу това определение, е постановено определение № 460/28.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3559/2014 г. на ВКС, I-во г. о. Същото съставлява задължителна съдебна практика, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, която изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед на третото наведено основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е формулирал въпроса: „дали при преценката за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се има предвид действително платената сума, без значение от обстоятелството, че същата представлява сбор от стойността на договореното възнаграждение и начисления върху нея данък добавена стойност”. Искането за допускане на касационно обжалване касае приложението на пар. 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., която разпоредба е ясна и не се нуждае от тълкуване. В предвидения от Наредба № 1/2004 г. размер на минималните адвокатски възнаграждения не е включен данък добавена стойност, който се начислява съобразно данъчните закони, за случаите, в които клиентът дължи този данък. Ето защо при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК няма как съображенията за прекомерност на заплатено от страната възнаграждение за адвокат да се отнасят и за размера на дължимия данък – данъкът се начислява отделно, тъй като не е част от цената на услугата. Следователно, когато извършва преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът съпоставя нормативно установения минимален размер и уговорената сума без данък добавена стойност, заплатена от страната, имаща право на разноски, след което при осъждането на насрещната страна включва към тази сума и заплатеното като данък добавена стойност, както в случая е процедирал и съдът в двете инстанции.
С оглед изхода на спора и направеното искане, на ответниците следва да се присъдят сторените за настоящото производство разноски в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие от 16.03.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 99/09.02.2015 г. по в. ч. гр. д. № 65/2015 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, да заплати на Х. Д. М. от [населено място] и на М. С. М. от [населено място] сумата 400 /четиристотин лв./ лева, съставляваща разноски за производството пред Върховния касационен съд на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: