О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
гр. София, 13.01.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 796/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Д. 2” О. със седалище в [населено място] – чрез адв. П. М. от САК, срещу решение № 38 от 15.05.2018 г., постановено по в. т. д. № 70/2018 г. на Апелативен съд – Б.. С посоченото решение е потвърдено решение № 39 от 03.11.2017 г. по т. д. № 26/2017 г. на Окръжен съд – Сливен, поправено с решение № 91/05.12.2017 г., с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на вземане на „Обединена Българска Банка” АД към „Д. 2” О., произтичащо от договор за бизнес ипотечен кредит № L. от 10.05.2008 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 1 от 08.06.2012 г., за сумите 24 528.79 евро – главница, ведно със законната лихва от 18.02.2016 г. до окончателното плащане, 3 126.27 евро – дължима договорна лихва за периода от 10.08.2013 г. до 17.02.2016 г., наказателна лихва за същия период в размер на 3 161.20 евро и просрочена такса за управление в размер на 178.26 евро, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 638/2016 г. на Районен съд – Сливен, и „Д. 2” Е. е осъдено за заплати на „Обединена Българска Банка” АД разноски за заповедното и за исковото производство; Оставени са без разглеждане въззивните жалби на П. Д. Б. и Й. Г. Б. срещу решение № 39 от 03.11.2017 г. и решение № 91 от 05.12.2017 г. по т. д. № 26/2017 г. на Окръжен съд – Сливен и е прекратено производството по в. т. д. № 70/2018 г. в тази част; Осъдено е „Д. 2” О. да заплати на „Обединена Българска Банка” АД разноски за въззивното производство в размер на 2 428.15 лв.
В касационната жалба се прави искане за обезсилване на въззивното решение като недопустимо или за отмяната му като неправилно поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е обоснована с оплаквания, че въззивният съд е потвърдил недопустимо решение на първоинстанционния съд, с което е разгледан непредявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, несъответстващ на страните и на предмета на проведеното заповедно производство, респ. новопредявен иск, изменен с допълнителната искова молба в нарушение на чл.214, ал.1, пр.2 ГПК. Като основания за недопустимост на решението се сочат също пропускане на преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК за предявяване на иска и произнасяне по недопустим иск за установяване на разноските в заповедното производство в противоречие с т.10в от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за необсъждане на наведените във въззивната жалба възражения за недействителност на договора за кредит и за поръчителство и за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно настъпването на предсрочна изискуемост по договора за кредит, наличието на основание за ангажиране на отговорността на поръчителите и на предпоставки за провеждане на производство по чл.422, ал.1 ГПК – предвид постановената от друг съд отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение спрямо поръчителите с обезсилване на издадения срещу тях изпълнителен лист.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а в касационната жалба е заявено искане въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – поради вероятността да е процесуално недопустимо.
Ответникът по касация „Обединена Българска Банка” АД („О.” АД) – [населено място], е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на поддържаните основания за достъп до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Производството по т. д. № 26/2017 г. е образувано пред Окръжен съд – Сливен по искова молба на „О.” АД, с която е предявен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК против „Д. 2” О. за установяване съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК в производството по ч. гр. д. № 638/2016 г. на Районен съд – Сливен, включващо сумите 24 528.79 евро – главница, 3 126.27 евро и 3 161.10 евро – договорна лихва и наказателна лихва за периода от 10.05.2013 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 17.02.2016 г., и 178.26 евро – просрочена такса за управление. В обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения, че вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, произтича от сключен с „Д. 2” О. договор за бизнес ипотечен кредит № L. от 10.05.2008 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 1 от 08.06.2012 г. и обезпечен с поръчителство от физическите лица П. Б. и Й. Б.; Поради просрочие на задълженията с повече от 922 дни, считано от 10.08.2013 г., кредитът е обявен за предсрочно изискуем – обстоятелство, за което длъжникът и поръчителите са уведомени на 04.01.2016 г. с нотариална покана, връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл.47, ал.5 ГПК, и със заявление от 17.02.2016 г. е поискано издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК солидарно срещу длъжника и двамата поръчители. Ищецът е посочил, че предявява иска си срещу длъжника „Д. 2” О. в изпълнение на определение от 10.02.2017 г., с което заповедният съд го е уведомил за подадено от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение и за възможността да установи вземането си по реда на чл.422 вр. чл.415 ГПК. Изложил е и твърдения, че с влязло в сила определение № 273/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 193/2016 г. на Окръжен съд – Сливен, постановено по повод подадени от „Д. 2” О., П. Б. и Й. Б. частни жалби, е отменено разпореждането по ч. гр. д. № 638/2016 г. на Районен съд – Сливен за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист по отношение на солидарните длъжници – поръчители П. Б. и Й. Б., вместо което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по отношение на същите и са обезсилени издадените спрямо тях заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а по отношение на главния длъжник „Д. 2” О. разпореждането е потвърдено.
В срока за отговор на исковата молба ответникът „Д. 2” О. е оспорил допустимостта на иска с възражение, че е предявен извън преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК и че няма съвпадение между предмета на заповедното и на исковото производство, и е направил възражения срещу основателността на иска, включително за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита.
С решение № 39 от 03.11.2017 г. Окръжен съд – Сливен е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК като е признал за съществуващо вземането на „О.” АД към „Д. 2” О. за главница, договорни лихви и такса за управление по договора за кредит от 10.05.2018 г. и допълнителното споразумение от 08.06.2012 г., отразени в заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 638/2016 г. на Районен съд – Сливен. Впоследствие, с решение № 91 от 05.12.2017 г., първоинстанционният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка като е допълнил диспозитива на основното решение с признаване за съществуващо вземането на ищеца за посочените в заповедта за изпълнение наказателни лихви. Първоинстанционният съд се е произнесъл по съществото на спора след констатация, че искът е предявен в едномесечен срок от уведомяването на ищеца за подаденото от ответника възражение срещу заповедта за изпълнение и че с него се цели установяване на вземане, идентично на вземането, предмет на издадената срещу длъжника заповед за изпълнение. По същество съдът е приел, че искът е основателен, тъй като от заключението на назначената по делото съдебносчетоводна експертиза е установено наличието на непогасени задължения на ответника към ищеца в размер, съответстващ на този по заповедта за изпълнение, преустановяване на плащанията на погасителните вноски по кредита към 10.08.2013 г. и настъпване на предсрочна изискуемост на кредита след уведомяване на ответника – длъжник за проявлението на предвидените в договора обективни предпоставки за предсрочна изискуемост, извършено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение с нотариална покана на нотариус Н. К. с рег. № 514, връчена надлежно по реда на чл.47, ал.1 ГПК на 18.12.2015 г. Възраженията на ответника за неоснователност на иска поради липса на облигационно правоотношение между него и ищеца по посочения в заповедта за изпълнение договор за кредит, изтекла погасителна давност, ненастъпила предсрочна изискуемост и произтичаща от чл.146, ал.1 З. нищожност на клаузи в договора за кредит, са преценени от първоинстанционния съд като неоснователни.
Против решенията на Окръжен съд – Сливен е подадена въззивна жалба, в която освен „Д. 2” О., като жалбоподатели са посочени още П. Б. и Й. Б. – „поръчители по издадена ЗНИ чл.417 ГПК”. По повод на жалбата е образувано в. т. д. № 70/2018 г. по описа на Апелативен съд – Б., приключило с постановяване на обжалваното с касационната жалба въззивно решение № 38 от 15.05.2018 г., с което Апелативен съд – Б. е потвърдил решенията на Окръжен съд – Сливен – основно и по чл.247 ГПК, и е осъдил „Д. 2” О. да заплати на „О.” АД разноски за въззивното производство. Със същото решение въззивният съд е прекратил производството по въззивната жалба на П. Б. и Й. Б., след като е приел, че посочените лица не са участвали като страни в първоинстанционното производство и нямат право на въззивни жалби срещу решенията на първоинстанционния съд, чиито диспозитиви не засягат правните им сфери.
Преди да се произнесе по съществото на спора, Апелативен съд – Б. е обсъдил оплакванията във въззивната жалба на ответника „Д. 2” О. за недопустимост на иска по чл.422, ал.1 ГПК и на постановеното по повод на него първоинстанционно решение. След преценка на фактите и доказателствата съдът е направил извод, че искът е допустим и че решението на първоинстанционния съд за неговото уважаване не е процесуално недопустимо. Въззивният съд е констатирал, че искът е предявен в едномесечния преклузивен срок по чл.415, ал.1 ГПК, считано от датата, на която банката – ищец е уведомена за подаденото от „Д. 2” О. възражение срещу заповедта за изпълнение, че е налице пълен обективен и субективен идентитет между предмета на развилото се пред Районен съд – Сливен заповедно производство по ч. гр. д. № 638/2016 г. и предмета на спора, въведен с иска по чл.422, ал.1 ГПК в производството по т. д. № 26/2017 г. на Окръжен съд – Сливен, както и че – противно на оплакванията във въззивната жалба, пред първоинстанционния съд не е предприемано и допускано изменение на първоначално предявения иск в нарушение на съдопроизводствените правила по чл.214 ГПК.
От фактическа страна въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че между „О.” АД и „Д. 2” О. е сключен договор за бизнес ипотечен кредит от 10.05.2008 г., изменен и допълнен по взаимно съгласие със споразумение от 08.06.2012 г.; че в качеството на длъжник по кредита дружеството – ответник е просрочило плащанията на погасителните вноски и вследствие на забавата са настъпили предпоставките на чл.14 от приложимите към договора общи условия, предвиждащи автоматична предсрочна изискуемост на непогасените вземания по кредита; че преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК банката – кредитор е изпратила до ответника – длъжник и до двамата поръчители нарочни уведомления за обявяване на предсрочната изискуемост, но плащания не са последвали и банката има вземане към ответника, произтичащо от превърнатия в предсрочно изискуем кредит, в размера, отразен в заповедта за изпълнение.
Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответника за липса на валидно сключен договор за кредит с характеристиките, отразени в заповедта за изпълнение и в исковата молба, и за нищожност на допълнителното споразумение и на клаузите, уреждащи лихвите по кредита. От доказателствата по делото и от заключението на счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че ответникът е усвоил изцяло предоставения му кредит и до м. август 2013 г. е плащал погасителни вноски, а с допълнителното споразумение е изразил съгласие за промяна на параметрите по кредита с трансформирането му в инвестиционен. Относно несъответствието в номерацията на договора съдът е установил, че първоначално договорът е имал друг номер, който е променен след подписване на допълнителното споразумение и този номер е вписан в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, а впоследствие и в самата заповед. Обстоятелството, че в договора и в споразумението са нанесени ръкописни добавки, е преценено като ирелевантно с аргумент, че направените добавки не засягат същественото съдържание на договора.
За неоснователни въззивният съд е счел и възраженията на ответника, че не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза съдът е приел, че обективните предпоставки на предсрочната изискуемост са се проявили към 08.11.2013 г., когато е изтекъл предвиденият в чл.14 от общите условия към договора за кредит срок за превръщане на целия остатък по кредита в предсрочно изискуем поради забава с повече от 90 дни на дължими погасителни вноски, но предсрочната изискуемост е настъпила с упражняване на потестативното право на банката да обяви остатъка по кредита за предсрочно изискуем като уведоми за това длъжника. След анализ на относимите към предсрочната изискуемост доказателства въззивният съд е направил извод, че банката – ищец е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с отправяне на изявлението до ответника, обективирано във връчената на ответника на 18.12.2015 г. нотариална покана и че предвид способа за връчване – залепване на уведомление по чл.47, ал.5 вр. ал.1 ГПК, предсрочната изискуемост е настъпила на 04.01.2016 г. (когато е изтекъл двуседмичният срок по чл.47, ал.5 ГПК). Въззивният съд е изложил подробни мотиви за надлежно връчване на изявлението за предсрочна изискуемост на длъжника и е приел, че доколкото достигане на изявлението до длъжника предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК, искът по чл.422, ал.1 ГПК може да бъде проведен успешно. Същевременно, след съпоставяне на момента на настъпване на изискуемостта и момента на подаване на заявлението, съдът е отрекъл основателността на поддържаното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането за главница и за лихви по кредита.
С решението си въззивният съд се е произнесъл и по оплакванията на ответника за недопустимост на решението по чл.247 ГПК. Изложил е съображения, че пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе в диспозитива на основното решение относно съществуването на вземането за наказателни лихви по заповедта за изпълнение, прието за съществуващо в мотивите към решението, съставлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване по реда на чл.247 ГПК и по служебен почин на съда. Въззивният съд е констатирал, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка не съдържа недопустим осъдителен диспозитив за лихвите, каквито твърдения е поддържал ответникът, а установителен диспозитив за съществуване на вземането за лихви, съответстващ на петитума на исковата молба и съобразен със съдържанието на заповедта за изпълнение.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятност въззивното решение да е недопустимо, и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на решението с практиката на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Пред първоинстанционния съд е предявен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с който ищецът „О.” АД е поискал да се признае за съществуващо негово парично вземане към ответника (сега касатор) „Д. 2” О., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК. Вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, е напълно идентично с вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като има пълно съвпадение между посочените в заповедта и в исковата молба правопораждащи факти, компоненти и размер на вземането. Идентични са и страните в спорното правоотношение – кредитор и длъжник, а обстоятелството, че ищецът не е насочил иска си по чл.422, ал.1 ГПК и срещу двамата поръчители, фигуриращи като солидарно задължени лица в заповедта за изпълнение, не е аргумент за липсата на идентичност между предмета на двете производства – заповедно и исково. Ищецът сам преценява срещу кого да насочи иска си и неучастието на поръчителите в исковото производство не е пречка за провеждане на иск по чл.422, ал.1 ГПК срещу главния длъжник. Твърденията на касатора за недопустимо изменение на иска в нарушение на правилата по чл.214, ал.1 ГПК са необясними, тъй като по делото няма данни за предприемана от ищеца и за допусната от съда промяна в основанието на първоначално предявения иск и/или във вида на поисканата с исковата молба съдебна защита. Потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, с което е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК, не съдържа установителен диспозитив за разноските в заповедното производство, както твърди касаторът, а диспозитив за осъждане на ответника да заплати на ищеца направените в заповедното производство разноски (т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен в едномесечен срок от датата, на която на ищеца са връчени указанията на заповедния съд относно възможността да установи вземането си по исков ред поради подадено от главния длъжник възражение по чл.414 ГПК, с което е спазен преклузивният срок по чл.415, ал.1 ГПК (приложим в редакцията от ДВ бр.42/2009 г.) за иницииране на производството по чл.422, ал.1 ГПК. Предвид изричната разпоредба на чл.415, ал.1 ГПК, обвързваща началото на срока за предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК с получаване от кредитора на указанията на съда относно възможността за съдебно установяване на вземането по заповедта за изпълнение, доводите на касатора, че ищецът е узнал за възражението срещу заповедта за изпълнение в по-ранен момент, спрямо който срокът по чл.415, ал.1 ГПК се явява пропуснат, са неоснователни. Поради изложеното не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо и няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка на неговата допустимост.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС в решение № 123/30.11.2017 г. по т. д. № 1627/2015 г., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г., решение № 34/11.08.2016 г. по т. д. № 3107/2014 г. и решение № 44/05.06.2017 г. по т. д. № 60073/2016 г. по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси :
„1. Как настъпва уговорената с договор за кредит предсрочна изискуемост на задължението и конкретно настъпва ли автоматично с факта на неплащането на една или повече анюитетни вноски с настъпил падеж; 2. От кой момент тече шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, в който кредиторът следва да предяви иск срещу поръчителите; 3. Погасява ли се по давност отговорността на поръчителя по отношение на дължимостта на някоя анюитетна вноска, ако искът против длъжника е предявен в шестмесечен срок от настъпването на падежа на главното задължение, а не от настъпване на падежа на съответната анюитетна вноска, при уговорено погасяване на части, когато са изтекли повече от шест месеца от падежа на тази анюитетна вноска; 4. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може ли да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност и води ли до постановяване на недопустимо решение; 5. Кой е компетентният съд да обезсили издадената ЗНИ чл.417 ГПК и произнасянето по нередовна искова молба води ли до порочност на решението; 6. Кога настъпва предсрочната изискуемост и въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на т. нар. „автоматична предсрочна изискуемост”; Волеизявлението на банката – кредитор следва ли да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си; В писмен документ кредиторът може ли да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва ли да е изрично и недвусмислено; Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта; 7. Кой съд е компетентен да обезсили издадената ЗНИ чл.417 ГПК – заповедният или съдът по същество, предвид отмененото разпореждане по ч. гр. д. № 638/2016 г. по описа на РС – Сливен и обезсилен изпълнителен лист по отношение на двамата поръчители; При непредявен иск по чл.422 ГПК срещу двамата поръчители издадената ЗНИ чл.417 ГПК обезсилва ли се от съда по същество”.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на правния въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и допълнителните предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
От всички формулирани в изложението въпроси относими към предмета на делото са единствено въпросите по т.1 и т.6, свързани с предсрочната изискуемост на вземането, за чието установяване е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК. Въпросите по т.2 и т.3, както и втората част от въпроса по т.7, касаят отговорността на поръчителите, неучастващи като страна в развилото се пред инстанциите по същество исково производство, поради което не са включени в предмета на разрешения с въззивното решение правен спор и не са обсъждани от въззивния съд. След като поръчителите не са страна в производството, в което е постановено обжалваното решение, и решението не ги обвързва със сила на пресъдено нещо, въпросите от кой момент тече за тях срокът по чл.147 ЗЗД, погасена ли е отговорността им за задълженията на главния длъжник поради пропускане на срока по чл.147 ЗЗД и подлежи ли на обезсилване издадената спрямо тях заповед за изпълнение не са обуславящи за изхода на делото и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Извън предмета на спора са и въпросите относно съда, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение съд, тъй като издадената в производството по чл.638/2016 г. на Районен съд – Сливен заповед за изпълнение, в която е обективирано установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, не е обезсилена по отношение на касатора в качеството му на главен длъжник по договора за кредит. Обезсилването на заповедта за зипълнение по отношение на поръчителите, които не са страни в процеса, е без значение за допустимостта и за основателността на иска, по който се е произнесъл въззивният съд. Несъответствието на посочените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях, и не е необходимо да се обсъждат доводите на касатора за разрешаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС. За въпроса по т.4 следва да се отбележи, че е поставен некоректно, тъй като ищецът не е въвеждал друго основание на спорното вземане, различно от основанието за издаване на заповедта за изпълнение, и по делото не е предявяван осъдителен иск за вземането (нито главен, нито евентуален).
Предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземане по договор за банков кредит и за успешното провеждане на иск по чл.422, ал.1 ГПК относно съществуването на вземането, са изяснени в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото от ОСГТК на ВКС разрешение, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; В хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост.
Въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на конкретното дело въпроси, свързани с предсрочната изискуемост на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС в цитираното тълкувателно решение. За да уважи предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск срещу касатора – главен длъжник по договора за банков кредит, съдът е приел, че поради забава в плащанията на погасителните вноски по кредита са осъществени предвидените в договора обективни предпоставки за предсрочна изискуемост на целия остатък по кредита и че банката е упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, уведомявайки надлежно длъжника за това, като изявлението за предсрочна изискуемост е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Постановяването на въззивното решение в съответствие със задължителната практика на ВКС предпоставя неоснователност на искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената в изложението казуална практика на ВКС не доказва противоречие, релевантно за основанието по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е неотносима към релевантните за изхода на делото правни въпроси във връзка с предсрочната изискуемост (с изключение на решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е възприето разрешението, дадено с тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Б. въззивно решение по в. т. д. № 70/2018 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски в размер на 1 821.11 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл.287 ГПК, заплатено по банков път на 27.02.2019 г. на основание договор за правна защита и съдействие от 20.02.2019 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 38 от 15.05.2018 г., постановено по в. т. д. № 70/2018 г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА „Д. 2” О. с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „Обединена Българска Банка” АД с ЕИК[ЕИК] сумата 1 821.11 лв. (хиляда осемстотин двадесет и един лв. и единадесет ст.) – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :