О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
гр. София, 15.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5325/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на етажните собственици от вх. „Б” и „В” на бл. 25 в ж.к. М. І, гр. София срещу въззивно решение № 1111 от 28.05.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 4765/2014 г. на Софийския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 5867 от 01.08.2014 г. по гр.д. 1540/2011 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен искът на етажните собственици за признаване за установено по отношение на Столична община, че ищците са собственици на нежилищно помещение – офис с площ от 229,49 кв.м. състоящо се от входно антре, 9 стаи и 2 бр. санитарни възли, което е изградено на 1 етаж между вход Б и вход В на блок № 25 в ж.к. М. І, при граници: изток- вход на етажна собственост на вход Б, запад – вход на етажна собственост на вход В, север –локално платно и предблоково пространство и юг – зелена площ, задблоково пространство.
За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците в първоинстанционното производство са закупили от държавата и понастоящем са собственици на апартаменти /от № 35 до № 106/ в посочения жилищен блок, входове „Б” и „В”, находящ се в УПИ XІІ в кв.4, ж.к.”М. І”, [населено място] , ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя. Блокът е построен през 1985 г. и е актуван е като държавна собственост. Като обекти в жилищния блок са описани 140 апартамента, две занимални, три зали за игра, два клуба и два трафопоста. Съгласно утвърдения проект занималните, залите за игра, клубовете и трафопостовете са включени към общите части на сградата, респ. при изчисляването на цената на всеки апартамент съобразно съответната му идеална част. През 1989 г. е съставен разделителен протокол от етажните собствениците на четирите входа на бл. 25 като вх.”Б” е получил един клуб, едно помещение за сметопровод и ? ид.ч. от зала за игра, а вх.”В” – един клуб, едно помещение за сметопровод и ? ид.ч. от зала за игра. През 1993 г. по решение на етажните собственици на входове „Б” и „В” е извършено преустройство на помещението, представляващо зала за спортни игри, като е изграден по-голям по площ офис, който се отдава под наем. С акт № 1042/2004 г. са актувани като частна общинска собственост шест броя нежилищни помещения в подблоковото пространство на бл. 25 – нежилищно помещение, западно от вх. А, с площ от 57,50 кв.м., нежилищно помещение, източно от вх. Б, с площ от 89,11 кв.м., нежилищно помещение, западно от вх. Б, с площ от 44,56кв.м., нежилищно помещение, източно от вх. В, с площ от 89,11 кв.м., нежилищно помещение, западно от вх. В, с площ от 44,56 кв.м. и нежилищно помещение, източно от вх. Г, с площ от 89,11кв.м.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесното помещение, разположено на партерния етаж, в проходите на подблоковото пространство, състоящо се от самостоятелни помещения – девет стаи и санитарни възли и отделен вход – отвън на сградата, оградено със стени или витрини, укрепени към носещите колони на жилищната сграда не е обща част. То не служи за общо ползване на етажните собственици нито по естеството си, нито по предназначението си, не е предвидено по първоначалния архитектурен проект, не е включено в ценообразуването на сградата и съответно не е закупено от ищците при покупката на жилищата им. Ищците са суперфициарни собственици на жилища, ведно с принадлежащите им идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото. Правото на строеж като част от правото им на собственост върху индивидуалните обекти на сградата се ограничава само до собствените им апартаменти и до общите части (стълбища, площадки, покриви, инсталации, входове, асансьори, изби и др.) като правото им на строеж върху мястото не включва и правото да изградят процесното помещение. То е станало собственост на собственика на земята по силата на приращението – чл.92 ЗС. Изложени са и съображения, че процесното помещение не е придобито от ищците и по давност, тъй като същото е изградено през 1993 г., когато е действала разпоредбата на чл.86 ЗС (редакция, ДВ бр.31/1990 г.), съгласно която не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. След 1996 г. редакцията на чл. 86 ЗС е позволявала придобиване по давност на държавна или общинска частна собственост, но от 2006 г. давността за придобиване на държавни и общински имоти е спряна до 31.12.14г. с множество редакции на §1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, поради което не е изтекъл 10 годишният давностен срок по чл. 79 ал. 1 ЗС. Прието е също, че не са налице и условията за придобиване на право на собственост върху помещението с кратката петгодишна давност, тъй като същото е било изградено без разрешение за преустройство, или разрешение за строеж и ищците не са владели помещението на основание, което е било годно да ги направи собственици.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по въпросите: 1. пространството между колоните или т. нар. „подколонно пространство” разположено и представляващо част от стоманенобетонната плоча на жилищен блок представлява ли обща част по смисъла на чл. 38 ЗС; 2. пространството между колоните или т. нар. „подколонно пространство” разположено и представляващо част от стоманенобетонната плоча на жилищен блок представлява ли част от общия силует и конструкция на изградената жилищна сграда; 3. след като с решение ВКС е приел, че подколонните пространства на два от входовете в жилищна сграда са част от общия силует и конструкция на изградената жилищна сграда, включват се и се обхващат от същите и представляват обща част на сградата, този съдебен акт формира ли сила на пресъдено нещо относно правната същност на пространството между колоните или т. нар. „подколонно пространство” като общи части по смисъла на чл. 38 ЗС по отношение на подколонните пространства на другите два входа от същата жилищна сграда; 4. пространството между колоните или т. нар. „подколонно пространство” разположено и представляващо част от стоманенобетонната плоча на жилищен блок може ли да бъде актувано за общинска собственост на основание чл. 92 ЗС.
Ответникът по касационната жалба – Столична община е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, в който е изразил становище касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК на ВКС/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице.
Първият поставен от касаторите материалноправен въпрос – дали пространството между колоните или т. нар. „подколонно пространство” разположено и представляващо част от стоманенобетонната плоча на жилищен блок представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, действително е от значение за изхода на делото, но по отношение на него не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Касаторите се позовават на противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в други влезли в сила решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК, а именно с решение № 1310 по гр.д.№ 84/2007 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 1053/04.10.2007 г. по гр.д.№ 1056/2006 г. на ВКС, V г.о. В конкретния случай, произнасянето на въззивният съд по въпроса изцяло съвпада с постановеното в решение № 1310 по гр.д.№ 84/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., а именно че пространството между колоните на блока не е обща част по определението на чл. 38, ал. 1 ЗС като то нито по естеството си, нито по предназначение служи за общо ползване на етажните собственици, а обстоятелството, че колоните са общи части на сградата не придава такова качество и на свободната площ между тях. Не е налице и противоречие с второто посочено решение, отнасящо се до помещение с други характеристики, т.е. до различна от настоящата хипотеза.
По отношение на останалите три въпроса касаторите не се позовават на противоречие нито със задължителна, нито с незадължителна практика, поради което релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК не са налице.
Във връзка с третото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които относно поставените от касатора въпроси не съществуват. Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай жалбоподателите не са изложили релевантни доводи в посочените насоки, поради което следва да се приеме, че и последното релевирано основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
В допълнение следва да се отбележи, че вторият и четвъртият въпрос са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите не предполагат даване на принципни отговори относно тълкуването и приложението на приложими по делото материалноправни норми, а правна преценка на правнорелеватни факти по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията.
Във връзка с третия поставен въпрос следва да се посочи, че според съдебната практика със сила на пресъдено нещо се ползва съдебното решение, с което се признава или отрича съществуването на едно материално субективно право. В обективните предели на силата на пресъдено нещо влиза съществуването на спорното материално право, а субективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат страните по делото, както и техните правоприемници. Тъждеството на спорния предмет и идентичността на страните по приключил с влязло в сила съдебно решение спор, обуславят отвода за пресъдено нещо. В конкретната хипотеза, визирана в поставения въпрос, такова тъждество не е налице като не е налице и формирана сила на пресъдено нещо по отношение на правната същност на пространството между колоните или т. нар. „подколонно пространство” като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Постановените съдебни актове се отнасят за конкретни помещения от подколонните пространства на другите два входа от същата жилищна сграда, но с различни характеристики и различен правен статут.
Направените в изложението доводи за необоснованост на въззивното решение и за постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила биха били релевантни единствено при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство във фазата на преценка на основанията за допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1111 от 28.05.2015г., постановено по в.гр.д.№ 4765/2014 г. на Софийския апелативен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: