О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
С., 15.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4895/2018 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, представлявано от членовете на Управителния съвет Т. П. и В. С., подадена чрез адв. К. Й., срещу определение № 1467/09.05.2018г., постановено по в. ч. т. д. № 106/2018г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 27.10.2017г., постановено по гр. д. № 4046/2016г. на Софийския градски съд, в частта, с която е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за изменение на постановено по делото решение от 28.08.2017 г., като на жалбоподателя се присъди разликата над 2 500 лв. до пълния претендиран размер от 5 880 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато съществено процесуално нарушение и нарушение на материалния закон – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и присъждане на разноски в пълния претендиран размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1.) „Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, когато страната е заплатила възнаграждението?“, 2.) „Кога трябва да бъде заявена претенцията за разноските“, 3.) „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и закона?“, 4.) „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да мотивира своите решения“, 5.) „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?“, 6.) „ Достатъчно ли е по делото своевременно да са представени договор за правна защита и съдействие, фактура и извлечение от банковата сметка на адвокатското дружество, удостоверяващо постъпването на сумата, за да може съдът да присъди адвокатското възнаграждение?“, 7.) „ Могат ли страните свободно да договарят възнаграждението за извършената услуга?“.
Жалбоподателят поддържа противоречие с т.1 и т.11 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по първите два и по шестия въпрос, с т. 7 и т. 8 ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 1 и т. 2 ППВС № 7/27.12.1965г., т. 1 ППВС № 2/30.11.1967г., т. 1 и 2 ППВС № 1/10.11.1985г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 3, 4 и 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 и 5 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 93/27.10.2016 г. по т.д. № 1882/2015г.на ВКС, I т.о., решение № 289/01.10.2013 г. по гр.д. № 1331/2012г.на ВКС, IV г.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010г.на ВКС, решение № 94/28.03.2012 г. по гр.д. № 701/2011г.на ВКС, I г.о., решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016г. на ВКС, I т.о. и решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, I г.о. по въпроси от № 3 до № 5. Поддържа също очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за достъп до касационно обжалване.
Ответниците по жалбата Т. К. Т. и С. П. Л. не изразяват становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането на молителя за изменение на постановеното по гр.д. № 4046/2016 г. решение в частта за разноските за разликата над 2 500 лв. до претендирания размер от 5 880 лв., въззивният съд е констатирал, че гр.д. № 4046/2016 г.е образувано по искове на Т. Т. и С. Л. срещу „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД с обща цена 42 800 лв., като същите са отхвърлени, поради което на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответното дружество се дължат сторените в производството разноски. Счел е за правилно определено дължимото се адвокатско възнаграждение с оглед направеното от ищците възражение за прекомерност и при приложение на разпоредбите на чл. 7, ал.2, т. 8 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиждащ в случая минимален размер от 1814 лв. без ДДС и съответно 2 176, 80 лв. с ДДС. Позовал се е на постановеното от С. решение по съединени дела С-427816 и С-428/16, в което е прието, че член 78, първа алинея, буква „а“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, по силата на която данъкът върху добавената стойност се счита за неразделна част от възнагражденията за регистрираните адвокати, ако в резултат на това тези възнаграждения подлежат на двойно облагане с данък върху добавената стойност и посочил, че върху претендираните адвокатски възнаграждения не следва да се начислява ДДС. Обосновал е също, че с оглед фактическата и правна сложност на делото присъденият размер се явява достатъчен.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. След извършената служебна проверка съдът намира, че същото е валидно и допустимо, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаната очевидна неправилност, тъй като обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В случая касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, за който да са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от прието в ТР № 6/06.11.2013 г., според което разноски за адвокатско възнаграждение се дължат на страната когато тя установи, че е сторила такива, за което е ангажирала съответни доказателства и отправила искане до края на съдебното заседание, с което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Основният въпрос, разгледан от съда, е не за принципната дължимост на възнаграждението, а за неговия размер с оглед изрично направеното възражение за прекомерност от насрещната страна и в изпълнение на задължението си по чл. 78, ал.5 ГПК при определянето му съдът е съобразил фактическата и правна сложност на делото и предвидения нормативно минимален размер с оглед цената на иска. В този смисъл с поставянето на въпроси под № 1, 2 и 6 от изложението не се обосновава допускането на касационно обжалване. Въпроси № 3, 4 и 5 касаят правилността на решението, доколкото чрез тях касаторът изразява становището си за допуснати процесуални нарушения, които представляват касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК и са предмет на проверка при разглеждане на жалбата по същество. Седмият въпрос не е правно разрешен от въззивния съд, поради което не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1467/09.05.2018г., постановено по в. ч. т. д. № 106/2018г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: