О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
София, 18.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1455/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. Е. К. чрез неговия процесуален представител адв. Т. Т. против решение № 2463 от 22.12.2016 г. по гр.д. № 3069/2016 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решението на Софийски градски съд, постановено на 18.04.2016 г. по гр.д. № 15892/2013 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Е. К. против Б. Л. М. положителен установителен иск за собственост за установяване по отношение на ответника, че М. Е. К. е собственик на основание договор за покупко – продажба, сключен с нотариален акт № 46, нот. дело № 47/2001 г. на нотариус с рег. № 272 по регистъра на Нотариалната камара, а при условията на евентуалност- на основание придобивна давност за периода 30.03.2001 г.- 30.03.2011 г. на следния недвижим имот: апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, на трети етаж, със застроена площ 183.92 кв.м, заедно с принадлежащите му таван с площ 9.90 кв.м , мазе с площ 16.73 кв.м и припадащите му се 8.45% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.
В касационната жалба са изложени подробно доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че изводът на въззивния съд за идентичност на спорното право, предмет на гр.д. № 8107/1996 г. по описа на Софийски градски съд с предмета на настоящото дело, е направен в нарушение на разпоредбата на чл. 298, ал.1 ГПК, тъй като в диспозитива на решението по гр.д. № 8107/1996 г. липсва произнасяне относно принадлежността на правото на собственост. Постановен е диспозитив, с който праводателите му са осъдени да предадат на Б. М. само владението на този имот, което според него сочи на уважен владелчески иск. На следващо място твърди, че дори между двете дела да е налице обективен идентитет, постановеното по гр.д. № 8107/1996 г. решение му е непротивопоставимо, тъй като исковата молба, по която е било образувано делото, не е била вписана, и следователно по силата на чл. 121, ал.3 ГПК/ отм/ във вр.с чл. 114 ЗС, като правоприемник на ответниците той не е обвързан от решението. Намира за противоречащ на закона – чл. 70 ЗС и изводът на въззивния съд, че поради отричане правата на неговите праводатели с влязло в сила решение, което разпростира силата си на пресъдено нещо и по отношение на него, упражняваното владение е било недобросъвестно и за придобиване на правото на собственост на основание придобивна давност е необходимо изтичане на 10- годишен давностен срок.
Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване е мотивирано с твърдението, че с него въззивният съд се е произнесъл по няколко правни въпроса, които осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1 ГПК.
Ответникът Б. Л. М. чрез своя пълномощник адв. Сн. С. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ответникът по касация Б. Л. М. е наследник по закон на Л. Б. М., от когото по реда на ЗОЕГПНС по преписка от 1948 г. е бил одържавен процесния недвижим имот. През 1968 г. имотът е бил продаден по реда на НПЖДЖФ на М. Н. М. по време на брака му със С. А. Н.. През 1978 г. купувачите дарили на своята дъщеря А. М. Н. ? ид. част от имота. М. М. е починал през 1981 г. и е оставил за наследници съпруга С. Н. и две деца- А. Н. и Л. Н.. През 1983 г. А. Н. прехвърлила на своя брат Л. Н. и съпругата му А. Б. Ш. собствените си 5/8 ид. части. През същата година С. Н. продала на сина си Л. притежаваните от нея 2/8 ид. части. С договор за замяна на недвижим имот, сключен през 1988 г. , А. Б. Ш. – Н. прехвърлила на Н. В. П. собствените си 7/16 ид. части, а Л. М. Н. прехвърлил на Б. В. П. притежаваните от него 9/16 ид. части.
С влязло в сила решение по гр.д. № 1118/1993 г. по описа на Софийски районен съд договорът за продажба, сключен през 1968 г., с който М. Н. М. закупил от държавата процесния имот, е обявен за нищожен на основание чл. 7 ЗВСОНИ по иск, предявен от Б. Л. М. против наследниците на купувача – Л. М. Н. и А. М. Н..
След влизане в сила на решението по чл. 7 ЗВСОНИ Б. Л. М. предявил против приобретателите по договора за замяна Н. В. П. и Б. В. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на имота. Образувано е гр.д. № 8107/1996 г. по описа на Софийски районен съд, приключило с постановяване на решение от 26.03.2004 г., с което Н. В. П. и Б. В. П. са осъдени да предадат на Б. Л. М. владението на апартамента. Със същото решение Б. Л. М. е осъден да заплати на Н. В. П. и на Б. В. П. направените от тях подобрения, като в полза на ответниците е признато право да задържат имота до заплащане на присъдените им суми.
Първоинстанционното решение е било обжалвано с въззивни жалби от ищеца и от ответника Б. П.. Съобщението за изготвеното решение е било връчено на ответницата Н. П. при условията на чл. 51, ал.2 ГПК/ отм./ на 09.11.2004 г. и в срока по чл.197 ГПК/ отм./ от същата не е постъпила въззивна жалба.
С решение от 12.01.2011 г. по гр.д. № 3953/2004 г. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Б. В. П. е осъден да предаде на Б. Л. М. владението върху процесния имот, обезсилил е същото в частта, с която Б. М. е осъден да заплати на Н. П. стойността на извършените подобрения в имота и на същата е било признато право на задържане , както и в частта, с която Б. М. е бил осъден да заплати на Б. П. стойността на извършените подобрения за разликата над 35 000 лв. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която Б. М. е осъден да заплати на Б. П. стойността на извършените подобрения за разликата над 4 279.88 лв. до 35 000 лв. и в частта, с която в полза на П. е признато право да задържи имота до заплащане на подобренията, като в отменената част е постановено друго, с което възражението за заплащане на подобрения за разликата над уважения размер и за признаване право на задържане е отхвърлено.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Б. В. П. и от Н. В. П. както в частта по чл. 108 ЗС, така и в частта, с която не е било уважено възражението им за признаване право на задържане до заплащане на извършените в имота подобрения. С определение от 09.03.2012 г. по гр.д. № 239/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., касационната жалба е оставена без разглеждане като процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК като насочена срещу въззивно решение, постановено по гражданско дело с цена на иска под 5 000 лв.
Това определение е обжалвано с частна касационна жалба от Б. В. П. и от Н. В. П. и с определение № 664 от 14.12.2012 г. и определение № 61 от 07.02.2013 г., и двете постановени по ч.гр.д. № 439/2012 г. на ВКС, І г.о., е потвърдено в частта, с която са оставени без разглеждане касационните жалби по иска по чл. 108 ЗС.
На 30.03.2001 г., в хода на производството по гр.д. № 8107/1996 г. на Софийски градски съд, ответниците Б. В. П. и Н. В. П. продали имота на М. Е. К..
По делото не е било спорно, че исковата молба по гр.д. № 8107/96 г. не е била вписана в службата по вписванията.
При така установените по делото факти въззивният съд е приел, че ищецът по настоящото дело М. Е. К. е придобил спорното право по време на висящ процес от ответниците по иска по чл. 108 ЗС, поради което е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с което е установено, че праводателите му П. не са собственици на имота. Приел е, че по отношение на лице, придобило спорното право от ответника в хода на висящ съдебен спор за собственост, вписването на исковата молба няма защитно действие. Приобретателят не е трето лице по смисъла на закона, тъй като не конкурира с права на друг приобретател, придобити от същия праводател, поради което действието на вписването на исковата молба е без значение за неговата обвързаност от силата на пресъдено нещо на постановеното решение.
Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на касатора за липса на идентичност между предмета на гр.д. № 8107/1996 г. и предмета на настоящото дело, а оттук – за липса на идентичност на прехвърленото в хода на процеса спорно право с правото, предмет на предявения от К. иск. Приел е, че постановеното решение е по иск с правно основание чл. 108 ЗС, за уважаването на който е от решаващо значение положителното установяване на правото на собственост на ищеца.
На следващо място въззивният съд е приел, че в полза на М. К. не е текла придобивна давност по време на производството по гр.д. № 8107/1996 г. Изводът е обоснован с обстоятелството, че като приобретател на спорното право същият е обвързан от постановеното влязло в сила решение. Ищецът може да се позовава на давност след влизане в сила на решението, с което е отречено правото на собственост на праводателите му – съответно след 26.03.2004 г. за Н. П. и 12.01.2004 г. за Б. П., но тъй като влязлото в сила решение разпростира силата си на пресъдено нещо и по отношение на него, за периода след 2004 г. той няма качеството на добросъвестен владелец, поради което за придобиване на имота по давност е необходим 10- годишен давностен срок, който към момента на предявяване на иска- 21.11.2013 г., не е изтекъл.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси- дали решението по чл. 108 ЗС формира сила на пресъдено нещо по отношение на правото на собственост, ако липсва изричен петитум и в диспозитива на решението си съдът не се е произнесъл по въпроса за правото на собственост. Приетото от въззивния съд по този въпрос не е в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК. В мотивите по т.2А от същото, част от които касаторът цитира избирателно, е посочено, че когато правото на собственост на ищеца не е доказано, съдът следва да постанови отхвърлителен диспозитив както в установителната, така и в осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС , а когато установи, че ищецът е собственик на имота, но ответникът не го владее или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да постанови диспозитив, с който да признае за установено, че ищецът е собственик, но да отхвърли второто искане за предаване на владението. В обобщение е направен извод, че независимо от диспозитива на съдебното решение, постановено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, то формира сила на пресъдено нещо относно предмета на делото, който по исковете по чл. 108 ЗС безспорно е твърдяното от ищеца право на собственост. Преценявайки съдържанието на диспозитива на решението по гр.д. № 8107/1996 г. на Софийски районен съд, въззивният съд е направил обоснован извод, че след като с него е уважен предявен от Б. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, то влязлото в сила решение формира сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост. Постановеният диспозитив не може да се разглежда извън правната квалификация, която съдът е дал на спорното право. Осъждането на ответниците да предадат на основание чл. 108 ЗС на ищеца владението върху имота е последица от положителното установяване, че същият е собственик на вещта. Съгласно т.2А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г., липсата на изричен диспозитив, с който ищецът се признава за собственик на имота, представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК.
Вторият въпрос, поставен от касатора, по който се иска допускане на касационно обжалване, е за това дали правоприемникът, придобил спорния имот от ответника време на висящ процес по иск по чл. 108 ЗС, е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, с което искът против праводателя му е уважен, ако исковата молба не е била вписана, въпреки, че вписването й е било задължително, и какво е действието на вписването – само оповестително или и защитно. В първата си част въпросът е свързан с тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 226, ал.3 ГПК, според която ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено на другиго, постановеното решение във всички случаи съставлява сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя, с изключение на действията на вписването, когато се касае за недвижим имот / чл. 114 ЗС/ и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение / чл. 78 ЗС/, когато се отнася за движими вещи. В своята практика ВКС приема, че за да намери приложение посоченото в тази разпоредба изключение, при което решението няма сила на пресъдено нещо по отношение на приобретателя, е необходимо към момента на предявяване на иска исковата молба да е подлежала на вписване. Ако исковата молба при предявяване на иска не е подлежала на вписване, постановеното решение срещу праводателя съставлява сила на пресъдено нещо и срещу приобретателя на спорното право по време на висящия процес, независимо дали той е станал страна в процеса. За тази обвързаност е без значение дали приобретателят е знаел за висящия процес. След 01.01.2001 г. исковите молби по чл. 108 ЗС за недвижими имоти подлежат на вписване, но лицето, получило владението върху имота от ответника по иска по чл. 108 ЗС в течение на производството, е адресат на разпоредбата на чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ на общо основание. Приема се, че за този извод вписването на исковата молба по чл. 108 ЗС и на решението, с което искът по чл. 108 ЗС е уважен, е без значение. Аргументите за това са, че спорното право по иска по чл. 108 ЗС относно недвижим имот е в защита на абсолютното право на собственост или на друго вещно право върху имота /чл. 111, ал. 1 ЗС/, а то е от категорията на тези, които не могат да се придобият чрез сделка, сключена с неправоимащ. Действието на вписването на исковата молба по чл. 108 ЗС е само оповестително – да се даде гласност на съдебния спор за собственост относно имота /чл. 114, б. „а“, изр. посл., вр. чл. 112, б. „а“ ЗС/. Следователно правилото на чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.) важи спрямо лицето, получило владението от ответника по иска по чл. 108 ЗС. Обвързаността на това лице от силата на пресъдено нещо на решението не е обусловена от знание за висящия процес, а оттук – и от спазването или от нарушаването на изискването за вписване на исковата молба по чл. 108 ЗС, съответно на решението, с което този иск е уважен. За да бъде уважено притезанието по иска по чл. 108 ЗС, е достатъчно ответникът да е бил във владение на имота към предявяването на иска. Допълнителни аргументи в подкрепа на този извод са изведени от разпоредбата на чл. 523, ал.1 ГПК, според която ако съдебният изпълнител намери присъдения имот във владение на трето лице, което е придобило владението след завеждане на делото, решението по което се изпълнява, той въвежда взискателя във владение на имота. В този смисъл напр. решение № 97 от 27.07.2015 г. по гр.д. № 6353/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр.д. № 130/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр.д. № 5719/2015 г. на ВКС, І г.о. и др. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос относно действието на вписването на исковите молби по иск за собственост, както и относно обвързаността на трето лице, придобило спорното право от ответника по делото, в хода на висящ исков процес, от постановеното спрямо праводателя осъдително решение, е съобразено с цитираната съдебна практика.
Неоснователно е твърдението на касатора за разрешаване на поставения въпрос в противоречие с постановките на т. 2 от ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк.д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 631 от 23.11.2009 г. по гр.д. № 247/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 422 от 13.03.2013 г. по гр.д. № 223/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 413 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 900/2009 г. на ВКС, І г.о. относно действието на вписването на исковата молба по иск за собственост. Тълкувателно решение № 3 от 19.07.2010 г. по тълк. д № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС е постановено по въпроса съставлява ли вписването на исковата молба, съгласно чл. 114, ал.1 ЗС изискване за редовността й, неизпълнението на което обуславя приложението на чл. 129, ал.3 ГПК. Известно е, че разпоредбата на чл. 114 ЗС предвижда вписване на няколко категории искови молби, като действието, което поражда това вписване не е еднакво. Не е предмет на тълкувателното дело, а оттук- и на тълкувателното решение, въпросът за действието, което поражда вписването конкретно на исковите молби по чл. 108 ЗС, и то не дава отговор на този въпрос.
С решението по гр.д. № 247/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че лицето, придобило спорното право от ответника в хода на висящ спор за собственост, е обвързано на основание чл. 121, ал.3 ГПК/ отм./ от силата на пресъдено нещо на решението, с което се установява спрямо праводателите му, че ищецът е собственик на този имот и че за този извод и за основателността на ревандикацията вписването на исковата молба е без значение.
Решение № 422 от 13.03.2013 г. по гр.д. № 223/2012 г. на ВКС, І г.о., не касае правоприемство на спорното право в хода на делото, поради което не може да обоснове основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Останалите съдебни решения съдържат произнасяне по въпроса за ефекта на вписването на искови молби по чл. 88, ал.2 ЗЗД, поради което като неотносими към настоящия спор не обосновават извод за разрешаване на поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС .
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали обстоятелството, че недвижим имот е бил придобит по време на висящ процес по иск по чл. 108 ЗС против срещу прехвърлителя, ако исковата молба не е била вписана и приобретателят не е знаел, че праводателят му не е собственик, прави владението на приобретатателя обикновено /недобросъвестно/. Въпросът е от значение за изхода на спора с оглед въведеното от касатора- ищец по установителния иск при условията на евентуалност твърдение за оригинерно придобиване на правото на собственост върху имота. Същевременно въпросът е и от значение за точното прилагане на закона, доколкото на настоящият състав не е известно по него да е формирана задължителна съдебна практика.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2463 от 22.12.2016 г. по гр.д. № 3069/2016 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 1 366 лв. и в същия срок да представи доказателства за това, като при неизпълнение на това указание касационната жалба ще бъде върната.
Делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: