О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
София, 07.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 317 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. „Т.-1”, [населено място], клон на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. Стара Загора, представлявано от управителя Д. Ч., приподписана от юрисконсулт Г. В., против въззивното решение № 313 от 16 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 476 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2011 г., с което е отменено решение № 114 от 2 септември 2011 г., постановено по гр.д. № 226 по описа на районния съд в гр. Раднево за 2011 г. и вместо него е признато за незаконно дисциплинарното уволнение на П. З. М., М. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, дружеството е осъдено да й заплати обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение в размер на 3889,08 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и дружеството е осъдено да заплати разноски.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото съдът неправилно приел, че ищцата няма достъп до дизелово гориво, а търсенето на дисциплинарна отговорност не може да става според професионалния профил на крадците; неправилно се приема, че работодателят не е представил доказателства, че ищцата е осъществила дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на предприятието”, като е опитала да транспортира и изнесе стоково-материални ценности без надлежно разрешение, а се приема версията на ищцата за „случайното” й озоваване в автомобил и непричастността й към инкриминираното гориво; неправилно са кредитирани показания на участници в случая поради заинтересоваността им от изхода на настоящото дело; описанието на случилото се в съдебния акт е общо и липсва индивидуализация на поведението на тримата съучастници, което е довело съда до невъзможност да направи правилните изводи за ищцата; неправилен е изводът на съда, че при налагане на дисциплинарното наказание не е спазена разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ – съществен елемент при извършеното дисциплинарно нарушение е утежняващата укоримост на деянието на ищцата, както и нарушената връзка на доверие между страните по трудовото правоотношение; с оглед тежестта на нарушението мотивите на работодателя са сериозни и обосновани; неправилен е изводът на съда, че след като спрямо ищцата няма обвинение, това е показателно за липсата на вина у нея, а оттам и за неадекватност на наложеното уволнение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по два материалноправни въпроса от значение за изхода на делото: налице ли е злоупотреба с доверието на работодателя и за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на извършеното нарушение и като цяло за приложението на чл. 189 КТ относно критериите за определяне на дисциплинарното наказание. По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС по едно съдебно решение по чл. 290 и сл. ГПК и две решения на ВКС по отменения ГПК. По втория въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС по две съдебни решения по чл. 290 и сл. ГПК и едно решение на ВКС по отменения ГПК. Твърди се още противоречиво разрешаване на втория въпрос с две решения на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК и едно решение на ВС и три решения на ВКС по отменения ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на извършеното нарушение, за приложение на чл. 189 КТ относно критериите за определяне на дисциплинарното наказание и по-конкретно в случаите на злоупотреба с доверието на работодателя, относно въпроса има ли решаващо значение тежестта на извършеното нарушение за определяне на вида на наказанието, както и за прилагането на чл. 186 КТ относно определяне законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание при последващ съдебен контрол.
Ответницата П. З.М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Й. М., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че заповедта за дисциплинарно уволнение е мотивирана и са спазени изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ; работодателят не е представил по делото доказателства, че ищцата е извършила описаното в заповедта нарушение; по трудов договор тя заема длъжността „общ работник” и няма никакъв достъп до гориво, което се потвърждава от свидетелските показания; твърденията на ищцата, че не й е било известно от къде е взето горивото в бутилките, нито защо същите се поставят в личен автомобил, се потвърждават от свидетелските показания, които следва да се приемат за достоверни; задължението на ищцата е било да уведоми ръководството, че в служебната кола има индикирано гориво, но нарушението да не съобщи не обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, като наказанието е несъобразено по тежест с обстоятелствата, описани в заповедта за уволнение и с цялостното поведение на ищцата по време на трудовото й правоотношение с работодателя; ищцата работила при работодателя 27 години и не са й налагани никакви дисциплинарни наказания и няма данни за допуснати дисциплинарни нарушения, а наказателното производство е водено само срещу други две лица, което означава, че ищцата няма вина за кражбата на дизелово гориво.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд.
Обжалваното решение се крепи върху два извода: работодателят не е успял да докаже в процеса, че ищцата е извършител на поддържаното в заповедта за уволнение дисциплинарно нарушение; от ищцата е допуснато дисциплинарното нарушение неуведомяване на работодателя за наличието на стоково-материална ценност в служебен автомобил, но това нарушение по тежестта си не обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. По тези два извода правен въпрос не се поставя.
На първо място касаторът твърди, че разрешеният правен въпрос е за наличието на злоупотреба с доверието на работодателя. Този въпрос е въпросът за основателността на стореното дисциплинарно уволнение при поддържаното нарушение, но не е бил предмет изобщо на обсъждане от страна на въззивния съд. Това е така, защото съдът приема, че липсват убедителни данни ищцата да е била участник в опита за кражба на гориво. Следователно, относимият правен въпрос е по цененето на доказателствата, представени от страните в процеса и по излагането на мотиви от страна на съда по всички доводи на страните по спора. Такъв правен въпрос обаче не е зададен. Касаторът прави смешение между основанията за касационно обжалване, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК и основанията за допускане на касационното обжалване, като първите могат да бъдат предмет на проверка от касационния съд едва в случай на допускане на касационното обжалване. Както разпорежда цитираното от касатора ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
Същият е и изводът за втория поставен правен въпрос. Поддържа се, че обусловило изхода на спора е разрешението по въпроса за това дали наложеното дисциплинарно наказание е съответно на тежестта на извършеното нарушение. Този въпрос действително е относим, но към изводите на съда за осъществено от ищцата друго дисциплинарно нарушение, а не това, за което е наказана с дисциплинарно уволнение. Даването на отговор по този въпрос от страна на ВКС в производството по чл. 290 и сл. ГПК не би довело до различен резултат по спора, тъй като негов предмет е дисциплинарното нарушение, посочено в заповедта за уволнение. А осъществяването му е било прието от съда за недоказано. Ето защо и този въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване. Тъй като не е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, представената от касатора съдебна практика не следва да се обсъжда.
На последно място, касаторът сочи, че касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на извършеното нарушение, за приложение на чл. 189 КТ относно критериите за определяне на дисциплинарното наказание и по-конкретно в случаите на злоупотреба с доверието на работодателя, относно въпроса има ли решаващо значение тежестта на извършеното нарушение за определяне на вида на наказанието, както и за прилагането на чл. 186 КТ относно определяне законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание при последващ съдебен контрол. Тези въпроси също не са насочени срещу решаващите изводи на съда, поради което и по тях касационното обжалване не следва да се допуска.
Ответницата претендира заплащане на разноски за касационното производство, които са в размер на 400 лева заплатени по договор за правна защита и съдействия, и й се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 313 от 16 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 476 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2011 г.
ОСЪЖДА Р. „Т.-1”, [населено място], клон на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. Стара Загора, представлявано от управителя Д. Ч., да заплати на П. З. М., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 400,00 (четиристотин) лева разноски пред касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: