О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
София, 07.01.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на осми декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря…………………….. и в присъствието прокурора………………..като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 5540 по описа за 2015 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Н. Н. и Й. И. Н. против решение № 215 от 30.07.15г.по в.гр.дело № 219/15г.на Великотърновския апелативен съд.С него е отменено решение № 96 от 11.03.15г.по гр.дело № 1003/14г.на Великотърновския окръжен съд и вместо него е постановено друго,с което са уважени предявените от В. С. Д. против Д. Н. Н. и Й. И. Н. искове за признаване за установено,че не дължи на всяка от тях поотделно сумите от по 40 000 лв обезщетение за неимуществени вреди,ведно със законната лихва от 24.09.04г.,предмет на изпълнителни листове от 20.06.09г. и 4.06.09г.,поради изтекла погасителна давност.
В приложеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК към касационна жалба се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.Поставени са следните въпроси: 1.налице ли е правен интерес за ищеца от водене на отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК по отношение на задълженията му,произтичащи от изпълнителен лист,изпълнителното производство по който е прекратено; 2.длъжен ли е бил съдът да прекрати частично производството пред него и да обезсили в тази част и първоинстанционното решение поради липса на правен интерес за ищеца от иск по чл.439 ГПК,когато в течение на процеса изпълнителното дело е прекратено; 3.прекъсва ли молбата за издаване на изпълнителен лист,подадена от кредитора преди изтичане на давностния срок по чл.117 ал.2 ЗЗД, давността за съдебно признатото вземане,на основание чл.116 б.”б” или б.”в” ЗЗД ; 4.прекъсва ли разпореждането на съда,с което се уважава искането за издаване на изпълнителен лист,респ.издаването на изпълнителен лист,давността за съдебно признатото вземане,на основание чл.116 б.”б” или б.”в” ЗЗД ; 5.издаването на изпълнителен лист за съдебно признато вземане по молба на кредитора,част ли е от изпълнителното производство и представлява ли действие на принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б.”б” или б”в” ЗЗД ; 6.налице ли е правен интерес и допустимо ли е предявяване на иск по чл.439 ГПК за установяване недължимост поради изтекла давност на вземане,предявено за принудително изпълнение в производство пред ЧСИ,при условие,че ищецът разполага с друг правен способ на защита – правопогасяващо възражение за изтекла давност,което да упражни в изпълнителното производство; 7.налице ли е правен интерес и допустимо ли е предявяване на иск по чл.439 ГПК за установяване на недължимост поради изтекла давност на вземане,предявено за принудително изпълнение в производство пред ЧСИ,ако длъжникът не е обжалвал разпореждането за издаване на изпълнителен лист; 8.дължи ли са присъждане на възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие само поради обстоятелството,че ищецът е освободен от държавна такса при положение,че за втората инстанция не е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие,където изрично е отбелязано,че се предоставя такава на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА.Приложена е съдебна практика.
В отговор по чл.287 ГПК ответникът по касационната жалба В. С. Д. чрез адв.М. Б. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено,че с присъда № 7 от 2.03.06г.по нохд № 275/05г.на ОС-Ловеч В. С. Д. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.343 ал.1 б.”в”НК за това,че вследствие на ПТП по непредпазливост е причинил смъртта на Н. И. Н..С присъдата са уважени и предявените от наследниците на починалия – Й. И. Н. и Д. Н. Н. граждански искове в размер на по 20 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди за всяка от тях,ведно със законната лихва от датата на деянието – 29.09.04г.до окончателното изплащане на сумите.С решение по внохд №115/06г.на АС-Велико Търново присъденото обезщетение е увеличено на по 25 000 лв за всяка една от гражданските ищци.По тяхна молба е издаден изпълнителен лист № 85/20.06.06г.Впоследствие с решение № 109/20.02.07г.по н.д.№ 781/06г.ВКС е отменил изцяло решението на АС-Велико Търново и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.С решение № 141/18.07.08г.по внохд № 51/08г.на АС-Велико Търново е изменена присъда на ОС-Ловеч и размерът на обезщетенията е увеличен на по 40 000 лв за всяка една от гражданските ищци,потвърдено с решение № 489/23.12.08г.по н.д.№ 508/08г.на ВКС.На Й. и Д. Н. е издаден изпълнителен лист № 59/4.06.09г.за по 15 000 лв – разликата над 25 000 лв до присъдените 40 000 лв.На 15.05.14г.същите са подали молба за образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителните листове.Образувано е изп.дело № 20147280400392 на ЧСИ Д. К.,за което В. Д. е узнал през м.септември 2014г.,когато е получил призовка за доброволно изпълнение.
При тези данни по делото въззивният съд е приел,че към момента на завеждане на изп.дело – 15.05.2014г.е изтекла петгодишната погасителна давност за вземанията.Изложени са съображения,че давността е започнала да тече от деня,в който вземането е станало изискуемо – откриване на дееца; била е прекъсната с предявяване на гражданските искове,от уважаването им с влязъл в сила съдебен акт – 23.12.08г.,от когато е започнала да тече нова давност,която е изтекла на 23.12.13г.,а молбата за образуване на изпълнително дело е подадена на 15.05.14г.,т.е след изтичане на регламентирания в закона давностен срок.Ето защо е направен извод,че ищецът В. Д. не дължи на Й. и Д. Н. присъдените суми,тъй като вземането по издадените изпълнителни листове е погасено по давност.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Първите два въпроса се отнасят до допустимостта на предявения иск и не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.Съгласно ТР № 1 от 19.02.10г.по т.д.№1/09г.на ОСГТК на ВКС по валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение съдът следи служебно и във фазата по допускане на касационно обжалване.В разглеждания случай няма вероятност въззивното решение да е недопустимо поради липса на правен интерес.От данните по делото е установено,че изпълнителното дело,образувано по изп.лист № 85/20.06.06г. е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.2 ГПК- по искане на взискателя.Прекратяването на изпълнителното дело на това основание не погасява вземането,поради което ищецът има правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо,че давностният срок по вземанията и по двата изпълнителни листа е изтекъл.
Въпросите с №№ 3-5 са свързани с прекъсването на давностния срок за съдебно признатото вземане.Същите не са разрешени в противоречие със съдебната практика,която безпротиворечиво приема,че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист,разпореждането на съда,с което се уважава искането за издаване на изпълнителен лист и издаването на изпълнителен лист по молба на кредитора не представляват предприемане на действия по принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б.”в” ЗЗД.В този смисъл е и тълкуването в т.14 от ТР № 2 от 26.06.15г.по ТД № 2/2013г.на ОСГТК на ВКС.
Въпросите с № 6 и № 7 също се отнасят до допустимостта на обжалваното въззивно решение поради липсата на правен интерес от защита у ищеца при условие,че разполага с друг правен способ – правопогасяващо възражение за изтекла давност,което да упражни в изпълнителното производство и ако не е обжалвал разпореждането за издаване на изпълнителен лист.Сочи се основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Настоящият състав намира,че поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото. Разпоредбата на чл.433 ГПК,която регламентира хипотезите,при което се прекратява изпълнението и сред тях не е погасителната давност,е ясна и не се нуждае от тълкуване.Правният способ за защита е оспорване на вземането чрез иск по чл.439 ГПК,който е предмет на настоящото дело.Въпросът дали е обжалвано или не разпореждането за издаване на изпълнителен лист е без значение за изхода на спора,тъй като процесните изп.листове са издадени въз основа на съдебен акт,подлежащ на изпълнение, преди изтичане на петгодишния давностен срок.
Не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 8 относно присъденото възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ.Към исковата молба е приложен договор за правна помощ и адвокатско пълномощно на адв.М. Б.,в който изрично е посочено,че са за завеждане и водене на делото до окончателното му приключване във всички инстанции.Посочено е,че процесуалното представителство се осъществява безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА и съответно въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение за двете инстанции на основание чл.38 ал.2 ЗА. Приложените решения на ВКС,постановени в производство по чл.290 ГПК, не могат да обосноват наличието на противоречива практика,тъй като касационното обжалване по тях е допуснато по други правни въпроси.Решение № 220 от 7.01.13г.на ВКС е постановено по т.д.№ 1106/11г.на ІІ т.о.,по което касационното обжалване е допуснато по въпросите,свързани с допустимостта на преките искове по чл.407 ал.1 /отм./ТЗ при уважени искове срещу деликвента по чл.45 ЗЗД и при наличие на изпълнителен титул,а в решение № 111/1.07.11г.по т.дело № 676/10г.на ІІ т.о. е даден отговор на въпрос,свързан с приложение на принципа за справедливост ,въведен с чл.52 ЗЗД,при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди. Определение № 93 от 10.04.13г.на ВКС по т.д.№ 471/12г.на ІІ т.о.,постановено по реда на чл.248 ГПК не е задължителна практика,а и случаят не е идентичен,тъй като по делото не е било представено пълномощно,в което да е посочено някое от основанията по чл.38 ЗА за оказване на безплатна правна помощ.
С оглед изхода на производството жалбоподателите следва да заплатят на основание чл.38 ЗА адвокатско възнаграждение на адв.М. Б. в размер на 2220 лв,определено съгласно чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 215 от 30.07.15г.,постановено по в. гр.дело № 219/15г.на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Й. И. Н.,ЕГН [ЕГН] и Д. Н. Н.,ЕГН [ЕГН],и двете жив.в [населено място], [улица],вх.А ет.6 ап.17 да заплатят на адв.М. Т. Б.,ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.1 ет.1 сумата 2220 лв /две хиляди двеста и двадесет/ адвокатско възнаграждение за ВКС,на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.