О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 30.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 април две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 308 /2020 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. П. Г. против решение № 121 от 08.11.2019 г. по гр.д.№ 371/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 646 от 30.05.2019 г. по гр.д.№ 2433/2018 г. на Варненски окръжен съд. С последното е отхвърлен, искът, предявен от касатора, да се признае за установено по отношение на ответницата С. С. К., че той е собственик на основание придобивна давност на вилна еднофамилна двуетажна сграда с идентификатор ………. със застроена площ 108 кв.м., построена в ПИ с идентификатор …………., с адрес: [населено място], п.к. 9000, зона „Т.“, ул. ….
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 79, чл. 69 и чл. 83 ЗС, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в не обсъждане на доводи и доказателства и необоснованост на извода, че не са доказани елементите на владението.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика на ВКС по четири въпроса: 1. За задължението на съда да се произнесе по всички оплаквания / възражения във въззивната жалба; 2. За елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и конкретно дали в тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика; 3.какви действия следва да извърши владелеца, за да се приеме, че осъществява непрекъснато фактическа власт върху имота, като се има предвид и действието на презумпцията на чл. 83 ЗС.
Ответницата по касация не взема становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявеният положителен установителен иск за двуетажната еднофамилна вилна сграда, находяща се в [населено място], вилна зона „Т.“, построена в п. ……………, сега ПИ с идентификатор …………. е установено, че е купен с н.а. № …,т…………… от 26.10.1995 г. от ответницата С. К.. Към този момент тя е била във фактическо съжителство с ищеца. Недоказани са твърденията му за уговорка тя да му прехвърли половината имот и, че той е дал парични средства за закупуване на сградата. Ищецът се позовава на придобивна давност за цялата жилищна сграда, която твърди, че е завладял за себе си от 2002 г., след като се разделили с ответницата. По отношение на 1/2 ид.ч. от дворното място и гараж в същия имот, искът за собственост, предявен от него против ответницата е отхвърлен. Спорно по делото е от кога са се разделили страните и дали ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота от 2002 г. с намерение да свои имота. По делото е установено от писмените доказателства, че ответницата е заминала през 2002 г. в Испания, но видно от справката от общинският регистър на населението, за периода от 2002 г. до 2013 г. ищецът Г. П. Г. е живял на същия адрес в М., на който е живяла и тя. Отбелязването за неправилна регистрация касае само периода от 2013-2017 г. За периода от м.10.2005 г. до 26.08.2011 г. е бил не само регистриран, но и осигуряван в Испания за работа по трудово правоотношение. Установява се от свидетелските показания, че е извършвал ремонти в процесния имот – поставил ограда, сменил радиаторите, сменяна е и дограмата. Има доказателства, че до 2005 г. в различни периоди е работил в България и от свидетелските показания се установява, че е живял в имота. В този период и до 2010 г. е извършвал различни правни действия в България, като трасиране на граници на имот на майка му, правни действия с различни други имоти, дела по ЗСПЗЗ, но те не са налагали постоянното му лично пребиваване в страната. Според становището на ответницата, която и в хода на делото продължава да живее в Испания, раздялата с ищеца е настъпила 2013г. – 2014 г. След това той отказал да освободи вилата, не си плащал консумираната ел.енергия. По делото са представени доказателства за изплащане на задължения към доставчика на ел.енергия по образувано изпълнително дело срещу нея. Свидетелите установяват, че ищецът е посрещал майстори и той е давал ключ на съседа си, за да поддържа растенията и да храни кучето, когато го нямало.
Първоинстанционният съд е приел, че основанието, на което ищецът е допуснат в имота, купен от ответницата е фактическо съжителство, което изключва своенето на имота по смисъла на чл. 79 ЗС от него. За периода на пребиваване и работа в Испания от 2005 г. до 2011 г. нито собственика, нито ищеца са упражнявали фактическа власт върху процесната сграда. Епизодичните посещения на имота в този период по време на отпуск или други причини не променят този извод. Заплащането на ел.енергия по фактури от 2012 г. до 22018 г. са доказателство за погасяване на чуждо задължение, а в същото време е безспорно между страните,, че след 2014 г. само той е ползвал имота, респективно изплатил е консумирана от него ел-.енергия, но това не доказва намерение за своене. Допълнително съдът се е позовал на това, че нито от 2002 г. до 2005 г., нито след 2011 г. до предявяване на иска през 2018 г. е изтекъл необходимият по закон десетгодишен срок.
Въззивната инстанция е анализирала гласните и писмените доказателства, включително и събраните пред нея свидетелски показания и е приела, че не се установява страните да са се разделили през 2002 г., а значително по-късно – през 2013-2014 г., че в периода 2005-2011 г. ищецът е живял на същия адрес с ответницата и се е осигурявал там по трудово правоотношение, че. не е упражнявал фактическа власт върху имота, че еднократните му пребивавания в страната за извършване на нотариални удостоверявания и други правни и технически действия не са изисквали винаги личното му участие, че не се доказва трайно установена фактическа власт върху имота до 2013 г. Съдът е приел, че до раздялата между страните, ищецът не е извършил действия, с които да демонстрира пред ответницата, че свои имота за себе си. Тъй като е установено, че през 2013-2014 г., ответникът отказал да освободи имота на ответницата, съдът е приел, че от този момент е установено владение, но до 2018 г. не е изтекъл изискуемият се от закона десет годишен срок..
Първият поставен въпрос е за задължението на съда да се произнесе по всички оплаквания / възражения във въззивната жалба. Касаторът твърди, че съдът не е обсъдил доводът във въззивната жалба, че първата инстанция не е разгледала възможността да се придобие идеална част от имота. Действително в р. ІІ.3 от въззивната жалба, Г. е поставил този въпрос, но за първи път е твърдял придобиване на идеална част. Подобно искане не фигурира в исковата молба и не може да бъде направено за първи път във въззивната жалба. Той не е твърдял съвладение или владение на реална част, съответстваща на определена идеална част.. При условията на съвладение може да се придобие идеална част, но в случая не е налице съвладение, защото ответницата е собственик на целия имот, а не владелец. Тя, като собственик на имота е допуснала ищеца на основание фактическо съжителство, което го прави само държател, а не съвладелец. Следователно първият въпрос не кореспондира на твърденията и искането в исковата молба и на фактите по делото, поради което е неотносим към спора и не обуславя допускане до касация.
Втория въпрос е за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и конкретно дали в тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика; По този въпрос се твърди противоречие с Р № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ гр.о., с което е се приема, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е установена чрез завладяване, то според презумпцията на чл. 69 ЗС, упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, т.е. има качеството на владелец. В случая обаче завладяване на имота от ищеца е станало едва през 2013-2014 г. – след като са се разделили с ответницата и той е отказал да й върне имота. До този момент той е бил в имота, защото тя го е допуснала предвид отношенията им на фактическо съжителство. Съгласно чл. 69 ЗС, предполага се, че владелецът / а не държателят/ държи веща като своя, докато не се докаже, че я държи за други го. В случая установената фактическа обстановка опровергава презумпцията – ищецът е само държател и държи сградата за ответницата, защото е допуснат от нея. От установяване на владение от него обаче, /дори да се приеме/ 2013 г. до предявяване на иска през 2018 г. не е изтекъл изискуемият се в чл. 79 ЗС десет годишен срок. Затова тази съдебна практика е неприложима към настоящият казус и обжалваният съдебен акт не е постановен в противоречие с цитираното решение.
Следващият въпрос е: какви действия следва да извърши владелеца, за да се приеме, че осъществява непрекъснато фактическа власт върху имота, като се има предвид и действието на презумпцията на чл. 83 ЗС. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 102/ 28.11.2017 г. по гр.д.№ 5053/2016 г. на ВКС, ІІ гр.о. и конкретно с приетото в него, че преценката дали е осъществен обективният елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установеният начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение презумпцията на чл. 83 ЗС. Според този текст, който докаже, че е владял през различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. Както вече се посочи, ищецът не е завладял имота до 2013-2014 г, когато страните са се разделили и от този момент до предявяване на иска не е могъл да го придобие по давност. Поради това, цитираното решение е неприложимо към казусът. В периода 2005 г. – 2011 г. ищецът не е бил дори държател, тъй като в този период е живял заедно с ответницата, но на адреса й в Испания, където е и работел. Епизодичните му идвания в България за уреждане на различни правни и други въпроси, касаещи други имоти не демонстрират намерение за своене дори да е отсядал в процесната сграда, защото не демонстрират отблъскване владението на ответницата и нямат отношение към нейното право на собственост.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121 от 08.11.2019 г. по гр.д.№ 371/2019 г. на Варненски апелативен съд по касационна жалба, подадена от Г. П. Г..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: