1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 04.04.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№5421 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение №334 от 17.07.2015г. по в.гр.д.№198/15г. на Хасковския окръжен съд, след обезсилване на решение №355/19.11.2013г. по гр.д.№27/13г. на Димитровградския районен съд, е уважен предявеният от Й. Г. К. срещу Г. П. П. и А. Ж. П. иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /редакция преди измененията с ДВ бр.49/14г./. Признато е за установено по отношение на ответниците, че ищцата, като съсобственик с трети лица на имот с идентификатор 21052.1017.504, е съсобственик и на спорната площ от 28 кв.м., заключена между точки А-Б-В по скицата на вещото лице, която поради грешка неправилно е заснета в КК и КР на [населено място] като част от съседния имот с идентификатор 21052.1017.314, собственост на ответниците. Въззивното решение е постановено след отменително решение по чл.290 ГПК, постановено по гр.д.№6047/14г. на ВКС, І ГО. При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, в изпълнение на указанията на ВКС, исковата молба е оставена без движение за отстраняване на съществуващото противоречие между обстоятелствената част, която сочи на иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /предходна редакция/ и петитума, който е като при отрицателен установителен иск. Въззивното решение е постановено след привеждане в съответствие на двете части на исковата молба, извършено от ищцата с молба от 09.04.2015г. За да уважи предявения иск въззивният съд е основал решението си на данните по заключението на вещото лице, което проследява измененията в кадастралните и регулационни планове на [населено място] от 1951г. и 1966г., както и данните по действащата кадастрална карта. Установено е, че страните по делото са собственици на съседни имоти, като спорната площ от 28кв.м. образува триъгълник на северната граница на имота на ответниците, съответно южна граница на имота на ищцата. По плана от 1951г. за имота на ищцата е отреден парцел ХХХ-5407, а за имота на ответниците – парцел ХХХI-5408. Спорните 28кв.м. попадат в парцела на ищцата. За този парцел сметките за придаваемите по регулация части са уредени. Според кадастралния план от 1966г. спорната площ е част от имота на ответниците, но дворищнорегулационните линии са същите, каквито са и по предходния регулационен план. Тъй като няма данни за промяна на собствеността върху спорните 28 кв.м. в този период, липсва и основание те да бъдат заснети като част от имота на ответниците, т.е. – налице е грешка в кадастралния план от 1966г. Тази грешка е пренесена и в действащата кадастрална карта, според която спорната площ е част от имота на ответниците. Съществуващата на място ограда съвпада с грешното местоположение на северната граница на имота на ответниците. Обсъдени са и свидетелските показания, които сочат, че е имало промяна на съществуващата граница между двата имота, която първоначално е била по права линия, а впоследствие е изместена навътре в имота на ищцата. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Г. П. П. и А. Ж. П.. Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като при оставяне на исковата молба без движение ищцата не е уточнила спорния предмет – къде точно е разположената сочената от нея площ от 28 кв.м., както и дали се отказва от първоначалната си претенция за 40 кв.м. и от отрицателния установителен иск. Не можело при определяне предмета на делото ищцата да препраща към експертиза, която е назначена след подаване на исковата молба. Решението било и неправилно, тъй като не били изпълнени указанията на ВКС за отстраняване недостатъците на исковата молба; допуснати били процесуални нарушения във връзка с обсъждане на доказателствата по делото и бил нарушен материалният закон – §8, ал.1 ПР на ЗУТ. Съдът не отчел обстоятелството, че няма данни за уреждане на сметките по регулация за 130 кв.м., придаваеми към УПИ ХХХ-5407 от имот пл.№4451; не били обсъдени противоречията в заключението на вещото лице, както и произнасянето му по правни въпроси; съдебното решение почивало на предположение, изказано от вещото лице, а не на реални данни; неправилно бели обсъдени и свидетелските показания. Не било преценено значението на влязлото в сила решение №4766/07.04.2014г. по адм.д.№16796/13г. на ВАС. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси:
1. Задължителни ли са указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона за съда, на когото делото е върнато за ново разглеждане и неспазването им съставлява ли нарушение на процесуалните правила. 2. Допустимо ли е при отстраняване несъответствия на искова молба при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция да се направи промяна в петитума, водеща от преминаване по реда на чл.214, ал.1 ГПК от отрицателен установителен иск към положителен установителен иск. 3. Включва ли провеждането на исковата защита по чл.53, ал.2 ЗКИР искане за установяване съществуването на претендираното право в патримониума на ищеца към момента на одобряване на действащия план. 4. Следва ли ищецът да докаже по безспорен начин, че е собственик /съсобственик/ на имот, който неправилно е попълнен или границата му с друг имот е невярно отразена, както и в кой план имотът не е нанесен с верни имотни граници.
Ответникът в производството Й. Г. К. оспорва жалбата. Счита, че е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за допускането и до разглеждане по същество. Евентуално поддържа, че липсват предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Предмет на правния спор по предявения иск с правно основание чл.53, ал.2 ЗКИР /редакция до изменението с ДВ бр.49/2014г./ са 28 кв.м., за които ищцата твърди, че реално са част от нейния имот, но погрешно са заснети в кадастралната карта като част от имота на ответниците. Искът е оценяем, съгласно т.1 на ТР №1/23.02.2016г. на ОСГК на ВКС, при което цената на иска се формира от данъчната оценка на спорната част. В случая данъчната оценка за спорните 28 кв.м. е под 5000лв. Това обстоятелство обаче не се отразява на допустимостта на касационната жалба. Жалбата е подадена на 01.09.2015г., след изменението на чл.280, ал.2 ГПК, извършено с ДВ бр.50/03.07.2015г., съгласно което исковете за собственост и други вещни права върху недвижими имоти попадат в изключението по чл.280, ал.2, т.1 ГПК и тяхната цена не влияе на допустимостта на касационната жалба. Съгласно §14 от ПЗР на ЗИД ГПК /ДВ бр.50/2015г./, по стария ред се разглеждат само касационните жалби, подадени до влизане в сила на това изменение на ГПК. По аргумент от противното, за касационните жалби, подадени след измененията с ДВ бр.50/2015г., се прилагат новите правила, т.е. цената на иска в настоящия случай не е пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на касационната жалба. Не са налице обаче предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос, поставен в касационната жалба и в изложението към нея, е за допустимостта на въззивното решение. По този въпрос ВКС извършва и служебна проверка. В настоящия случай оплакването за недопустимост се свързва с твърдение, че въпреки дадените от ВКС указания с отменителното решение по чл.293, ал.4 ГПК, исковата молба е останала нередовна, тъй като не е уточнен предметът на делото. Настоящият състав на ВКС приема, че не възниква съмнение по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС за допустимостта на обжалваното въззивно решение. Първоначалното несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба е отстранено при второто разглеждане на делото от въззивния съд. Спорната площ, която е предмет на правния спор, е индивидуализирана както с представената към исковата молба скица от С. [населено място], така със скицата към назначената в производството експертиза, която не внася нищо ново по този въпрос. Позоваването на втората скица при извършеното по указания на ВКС уточнение на исковата молба е допустим способ за индивидуализиране на спорния обект. На следващо място – отстраняването на недостатъците на исковата молба е процесуално действие, чрез което ищецът определя предмета на делото, затова то не е свързано нито с изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК, нито с отказ от иска по смисъла на чл.233 ГПК. Както изменението на иска, така и отказът от иск, предполагат наличието на редовно предявен иск, който се изменя или от който ищецът се отказва. При нередовна искова молба няма предявен иск, съответно не може да има изменение или отказ от него. По първия въпрос не са налице и сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът е за задължителността на указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, когато те се дават на основание чл.294, ал.1, изр.2 ГПК. По този въпрос въззивното решение не противоречи, а съответства на посочената от жалбоподателите практика на ВКС – решение №906 от 15.11.07г. по т.д.№519/07г. на ВКС, II ТО и решение №300/10.04.08г. по гр.д.№1701/08г. на IV ГО. В отменителното решение на ВКС по настоящото дело е прието, че искът по чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/ не може да съдържа в себе си петитум като при отрицателен установителен иск – че ответниците не са собственици на спорната реална част от имота. Това тълкуване на материалния закон е довело до извод за нередовност на исковата молба и съответно – до обезсилване на първото въззивно решение и връщане на делото с указания за отстраняване недостатъка на исковата молба. Тези указания са изпълнени от въззивния съд. След уточняването на исковата молба, петитумът на предявения иск не съдържа отричане правото на собственост на ответниците; обратно – искането е за установяване правото на собственост на ищцата върху спорните 28 кв.м., които погрешно са нанесени в плана като част от имота на ответниците. По този начин, в съответствие с указанията на ВКС, е постигнато съответствие между обстоятелствената част и петитума на иска по чл.53, ал.2 ЗКИР. Въззивното решение не противоречи и на посочената от жалбоподателите т.4 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, според която при нередовност на исковата молба въззивният съд следва да я остави без движение с указание за отстраняване на недостатъците и. Въззивният съд е действал в съответствие с това разрешение, изпълнявайки указанията на предходния тричленен състав на ВКС, които са били в тази насока. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и задължителната практика на ВКС по втория въпрос. Посочените от жалбоподателите решения №217 от 14.97.2011г. по гр.д.№480/2010г. на ВКС, І ГО и решение №72 от 17.02.2010г. по гр.д.№1066/09г. на ВКС, І ГО, касаят хипотези на изменение на иска, докато в настоящия случай хипотезата е на отстраняване недостатъците на исковата молба и привеждането на петитума и в съответствие със заявената обстоятелствена част, в изпълнение на указанията на ВКС. Третият въпрос е за предмета на делото по иск с правно основание чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/. По този въпрос въззивното решение е в пълно съответствие както с отменителното решение на ВКС, постановено по същото дело, така и с мотивите на т.4 на постановеното впоследствие ТР №8/23.02.2015г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС. Посочените от жалбоподателката решения – №495/30.07.2012г. по гр.д.№494/2010г. на ВКС, І ГО и №49 от 01.02.2011г. по гр.д.№1389/09г. на ВКС, І ГО, са постановени преди това тълкувателно решение на ВКС, а освен това между тях и обжалваното въззивно решение няма съществено противоречие, което да обуслови основание за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос, макар това да не е посочено изрично, е свързан с прилагането на §8, ал.1, вр. §6, ал.2 и ал.4 ПЗР на ЗУТ. Тезата на жалбоподателите е, че ищцата не е доказала уреждането на сметките за придадените по регулация части към нейния имот. Затова жалбоподателите се позовават на ТР №3/28.03.2011г. по тълк.д.№3/2010г. на ОСГК на ВКС, което е посветено на отпадането на отчуждителното действие на заварените от ЗУТ неприложени дворищнорегулационни планове. Настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Той не е определящ за изхода на настоящото дело. Това е така, защото по плана от 1951г. няма придаваеми части от имота на праводателите на ответниците /имот пл.№5408, за който е отреден парцел ХХХІ-5408/ към парцела на ищцата – парцел №ХХХ-5407. Затова в случая дворищнорегулационният план няма отчуждително действие по отношение на спорния триъгълник от 28 кв.м. и съответно – не може да става дума за отпадане на отчуждителното действие на плана на основание §8, ал.1 ПЗР на ЗУТ. Обратно – според кадастралния план от 1951г., който е послужил като основа за регулацията, спорният триъгълник е част от имота на ищцата – имот пл.№5407, за който е отреден парцел ХХХ-5407, а една малка част от него е придаваема по регулация от имот 5406, който обаче е собственост на трето лице и не се засяга от правния спор между страните по настоящото дело. Посочените от жалбоподателите 130 кв.м., за които по делото няма данни за уреждане на сметките по регулация, са придаваеми към парцел ХХХ-5407 от друг имот, различен от имота на ищците – имот №4451 и те също не включват спорния триъгълник. Затова §8, ал.1 ПЗР на ЗУТ и ТР №3/28.03.2011г. по тълк.д.№3/2010г. на ОСГК на ВКС нямат отношение към спорния предмет на настоящото дело и не могат да обосноват допустимост на касационното обжалване. Решаващо за изхода на делото е обстоятелството, че спорните 28 кв.м. по плана от 1951г. са част от имота и парцела на ищцата и че няма никакви данни за разместване на собствеността за тях към 1966г., когато те неправилно са заснети като част от имота на ответниците и тази грешка е пренесена в кадастралната карта. Регулационният план от 1966г., според който спорният триъгълник формално представлява придаваема площ от имота на ответниците към парцела на ищцата, не може да се разглежда извън данните по предходния план и произтичащият от него извод за наличие на грешка в кадастралната основа от 1966г., пренесена и в кадастралната карта. Реално няма придаваеми части и с ДРП от 1966г., затова §8, ал.1 ПЗР на ЗУТ е неотносим и за него. В обобщение – не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото, на ответницата по касация следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 500лв. по договор за правна защита и съдействие от 07.10.2016г. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №334 от 17.07.2015г. по в.гр.д.№198/15г. на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. П. П. и А. Ж. П. от [населено място], [улица], да заплатят на Й. Г. К. от [населено място], [улица], сумата от 500лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: