6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 06.04.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
търговско дело № 60422 от 2016 година по описа на Първо ТО на ВКС, разпределено на Първо ГО на ВКС в изпълнение на заповед №839/18.05.2016г. на председателя на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], Й. И. Г., О. Г. Г. и М. Г. Г. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, ТО, трети състав, постановено на 01.06.2016г. по в.т.д.№813/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че [фирма], Й. И. Г., О. Г. Г. и М. Г. Г. дължат на [фирма] при условията на солидарност сумата 91 170.72 евро, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение №6353/18.06.2013г. на Пловдивския районен съд и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д.№10165/2013г., представляваща частична претенция за плащане по запис на заповед, издадена в полза на ищцовото дружество за сумата 350 550.19 евро от [фирма] и авалиран от [фирма], Й. И. Г., О. Г. Г. и М. Г. Г., платим на предявяване и без протест, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение /17.06.2013г./ до окончателното плащане, ведно с присъдените от ПРС разноски за заповедното производство в размер на 3566.29лв., платена държавна такса и 2 679лв. платено адвокатско възнаграждение.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси:
-длъжен ли е съдът да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани;
-когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания.
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по материалноправни въпроси, имащи значение за изхода на спора, които се решават противоречиво от съдилищата, като евентуално навежда доводи, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, а ако тази теза не бъде споделена – че поставените материалноправни въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
-императивна ли е нормата на чл.343, ал.2 от Търговския закон в частта, с която е регламентирано, че с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие една вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение;
-тристранен ли е по дефиницията на закона договора за финансов лизинг, регламентиран в нормата на чл.342, ал.2 ТЗ като се има предвид определеното в тази норма изискване лизингодателят да придобие вещ от трето лице, която да предостави на лизингополучателя за ползване.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
[фирма], чийто правоприемник е [фирма] е предявило иск за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, че [фирма], Й. И. Г., О. Г. Г. и М. Г. Г. дължат на ищеца при условията на солидарност сумата 91 170. 72 евро, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение №6353/18.06.2013г. на Пловдивския районен съд и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д.№10165/2013г. на ПРС, представляваща частична претенция за плащане по запис на заповед, издаден в полза на [фирма] и авалиран от [фирма], Й. И. Г., О. Г. Г. и М. Г. Г., платим на предявяване и без протест, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, ведно с присъдените от ПРС разноски в заповедното производство в размер на 3566.29лв. платена държавна такса и 2 679.77лв. платено адвокатско възнаграждение.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен.
От фактическа страна е прието за безспорно, че процесният запис на заповед е бил издаден, за да обезпечи събирането на вземания на поемателя [фирма] по сключен с ответниците по иска договор за лизинг №006419-002 от 24.09.2010г. и че за част от дължимата по ценната книга сума /91 170.72 евро/ [фирма] се е снабдило със заповед за изпълнение, като вземанията са били оспорени и е предявен иск за тяхното установяване. Посочено е, че възраженията на ответниците по предявения иск са свързани с недължимост на претендираните вземания по договора за лизинг както поради твърдяната недействителност на този договор, така и поради липса на връзка между част от задълженията им по договора и издадения за събирането им запис на заповед. Тези възражения са приети от въззивния съд за неоснователни.
Прието е, че договорът за лизинг е сключен при условията на чл.343, ал.1 ТЗ, макар в него да е посочено, че е договор за „финансов лизинг“, поради което няма как да е нищожен на твърдяното основание по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. с чл.342, ал.2 ТЗ. Изложени са съображения, че от значение за това основание е не дали правната квалификация, която страните са дали на договора е несъобразена със закона, а дали поетите от тях права и задължения по договора му противоречат. Поради това за невярно е прието твърдението, че разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ има „императивен характер“ и че щом реалното изпълнение на договора е станало от страна на лизингодателя при условията на чл.342, ал.1 ТЗ, това правело самият договор нищожен и то поради противоречие със закона.
За неоснователно е прието и възражението, че договорът е сключен при заобикаляне на закона, като е прието, че сключването на договор за лизинг по отношение на вещ, която е собственост на лизингодателя, не представлява недопустима от закона цел.
За неоснователно е прието и твърдението за нарушаване на добрите нрави ако физическо лице се съгласи да встъпи по реда на чл.110 ЗЗД като съдлъжник в определено задължение, като е посочено, че съглашението за встъпване не може да се квалифицира по чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД единствено поради персонификацията на встъпилия длъжник като „физическо лице“ – прието е, че подобен разграничителен режим конкретно за договорите по чл.342 ТЗ законът по принцип не съдържа и няма как да бъде изтълкувано, че всъщност съдържа.
За неоснователно е прието и възражението за нищожност на договора за лизинг на основание чл.26, ал.2, предл. 2 ЗЗД. Изложени са съображения, че управителят на [фирма] представлява дружеството по закон /чл.141, ал.2 ТЗ/ и последиците от правните му действия възникват направо за представлявания, поради което всякакви подготвителни и извършени или неизвършени в рамките на дружеството процедури по чл.147, ал.2 ТЗ са непротивопоставими на третите лица.
За несъстоятелна е приета и поддържаната теза за невъзможен предмет на договора за лизинг, както и съображенията, че този порок е налице по причина, че още при сключването на договора вещта е била собственост на лизингодателя. Изложени са съображения, че предмет на договора е вещта и отдаването й на лизинг, а не поетото или непоетото задължение на лизингодателя да я придобие, а в договора параметрите на вещта и задълженията на страните са ясно описани и не сочат на такъв порок.
Изложени са съображения, че при вече развален поради неплащане на лизинговите вноски договор, да се говори за наличие на основание по чл.26, ал.2, предл. 5 ЗЗД и да се твърди, че прикритата от лизинга сделка е всъщност продажба, е лишено от здрав разум упражнение и следва да се приеме, че и в тази част въззивната жалба е неоснователна.
Твърдяните по отношение на физическите лица основания за недействителност на договора за лизинг по чл.33, ал.1 ЗЗД са приети за недоказани, като е посочено също така, че не са били и предмет на изразена от тримата ответници претенция за унищожаване на договора. Изложени са съображения, че твърдението за наличие на крайна нужда и явно неизгодни условия е само по себе си недостатъчно за установяване на недействителността, а при пълна липса на каквито и да било доказателства за факти, чрез които твърдението да бъде доказано, е достатъчно да се приеме, че в тази част въззивната жалба е неоснователна.
Твърдението, че общите условия на договора за лизинг са били непознати на съдлъжниците-физически лица е прието за фактически невярно по съображения, че полагането на подписите им под тези общи условия не е било оспорено. За неоснователно е прието и твърдението, че клаузите към тези общи условия са неравноправни по смисъла на чл.142 от Закона за защита на потребителите, като е посочено, че по този начин лизингодателят е защитил интересите си при виновно неизпълнение на договора от страна на лизингополучателя.
За невярно е прието твърдението, че процесният запис на заповед е бил издаден, за да обезпечи принудителното събиране само на неплатените лизингови вноски, като е извършено препращане към чл.2.15 от договора и чл.14.2 в пряката му връзка с чл.14.1 от общите условия. Изложени са съображения, че предмет на делото са вземания, съществуващи към датата на прекратяване на договора /15.08.2012г./, която дата предхожда датата на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и са изследвани от счетоводна експертиза, като заключението е категорично, че към датата на прекратяване на договора за лизинг са останали непогасени от лизингополучателя и дължими негови задължения, чийто общ размер съвпада с посочения в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Поради това за неправилно е прието оплакването за неоправдано начисляване и съответно за установяване в процеса на вземания на лизингодателя за период, следващ датата на прекратяването на договора.
За невярно е прието твърдението за предявено в процеса възражение за прихващане – посочено е, че в срока по чл.367, ал.1 ГПК подобно възражение не е било правено, нито е било направено след представяне на споразумението от предявилото иска дружество. Посочено е също така, че при безспорна липса на плащания по това споразумение, които да са извършвани от физическите лица, въпросът за недействителността на споразумението по отношение на тези физически лица е правно безсмислен, доколкото суми, които дружеството-ищец да им дължи на основанието по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД, с които суми би било възможно да бъдат намалени задълженията на тези физически лица по процесния договор за лизинг няма.
Чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК са възприети всички фактически констатации за осъществяването на релевантните за спора факти.
Преценявайки така изложените от въззивния съд съображения по основателността на предявения иск, следва да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване-в съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд е обсъдил, макар и накратко, всички наведени с въззивната жалба възражения по действителността на договора за лизинг, както и доводите, свързани с основанията за твърдяната недействителност, като е извършил препращане към мотивите на първоинстанционното решение само по отношение на фактическите констатации за осъществилите се релевантни за спора факти.
Не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и въпросът дали нормата на чл.342, ал.2 ТЗ е императивна, доколкото въззивният съд е приел, че страните са сключили договор за лизинг по реда на чл.342, ал.1 ТЗ, а не по реда на чл.342, ал.2 от същия закон. Така поставеният въпрос с оглед изложените от въззивния съд съображения за вида на сключения договор следва да се приеме за ирелевантен и по естеството си представляващ касационно оплакване за неправилност на въззивното решение, доколкото се основава на твърдението, че съдът е приел за неоснователна поддържаната от касаторите теза за вида на договора за лизинг. Поради същите съображения следва да се приеме, че и въпросът дали договорът за финансов лизинг е тристранен по дефиниция е неотносим към настоящия правен спор. Както вече беше отбелязано, въззивният съд е приел, че страните са сключили договор за лизинг по реда на чл.342, ал.1 ТЗ, като не е споделил поддържаната от касаторите теза, че сключеният договор е за финансов лизинг, а оттам и не е споделил тезата им за неговата недействителност, основана изцяло на доводи, свързани с характеристиките на договора за финансов лизинг. Още повече, че въпросът за отношенията с първоначалния собственик на вещта са релевантни само в хипотеза на сключен договор за финансов лизинг /решение №294/20.04.2010г. по гр.д.№670/2009г., Четвърто ГО на ВКС/, какъвто в случая е прието, че не е бил сключван /сключеният договор в настоящия случай е квалифициран като договор за оперативен лизинг- към момента на сключване на договора страните са знаели, че лизинговият актив принадлежи на лизингодателя с оглед предходни техни договорни отношения и не е необходимо той да придобива този актив от трети лица и вноските в договора са определени по правилата за оперативен лизинг без да се предвижда комисионна за управление. Освен това по настоящето дело не са били и поставяни въпроси, касаещи отношенията с първоначалния собственик на вещта, доколкото, както вече беше отбелязано, собственик на вещите към момента на сключване на процесния договор е лизингодателят.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 01.06.2016г. по в.т.д.№813/2015г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: