1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
гр. София, 14.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 822 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Сдружение с нестопанска цел „И.“, [населено място] чрез процесуален представител адв. З. С. С. срещу решение от 29.10.2014г. по гр. дело № 3017/2014г. на Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 31.01.2012г. по гр. дело № 11254/2010г. на Софийски районен съд, I ГО, 51 състав в частта, с която искът е уважен и Сдружение с нестопанска цел „И.“ е осъдено да заплати на Н. Й. Й. разноски в размер 2 464,77 лв.
Касаторът прави оплакване за нищожност на въззивното решение поради липса на пасивна легитимация в процеса, за която съдът следи служебно, и евентуално за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Материалноправен въпрос за дължимост на вземането на ищеца, произтичащо от разпоредбите на ЗАПСП или от неизпълнение на договорно задължение и настъпила погасителна давност на вземането за лихви – чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличие на основанието по чл 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1. Определяне на правната квалификация на предявения иск – съдът е допуснал смесване на правната квалификация – иск по ЗЗД или по ЗАПСП.
2. Разпределение на доказателствената тежест при иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД – ищецът трябва да докаже факта, от който произтича вземането, а длъжникът – възраженията си срещу него.
3. Пасивната легитимация на ответника по иск с правна квалификация чл. 284 ЗЗД.
Ответникът Н. Й. Й. от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. А. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че касаторът не е обосновал предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е посочил кои са процесуалноправните и материалноправните въпроси, налагащи касационен контрол, а приложените две съдебни решения са неотносими и се отнасят до казуси, които нямат връзка с настоящия случай. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:
С решение от 31.01.2012г. по гр. дело № 11254/2010г. на Софийски районен съд, I ГО, 51 състав ответникът Сдружение с нестопанска цел „И.” е осъден да заплати на ответника Н. Й. на основание чл. 40, ал. 3 ЗАПСП сумата 10 000 лв. – главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди предвид нарушаване на авторитета и професионалното име на автор на ищеца и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 9 238,25лв., представляваща законната лихва върху главницата, считано от 17.11.2002 г. до окончателното плащане на същата, ведно със законната лихва върху главницата от 10 000 лв. от подаването на исковата молба в съда – 10.03.2010г. до окончателното плащане, както и съдебноделоводни разноски. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над присъдения до пълния предявен размер решението е влязло в сила.
По въззивна жалба от ответника срещу решението в осъдителната му част Софийски градски съд, Административно отделение, III-Б състав с решение № 7755 от 23.11.2012г. по в. гр. дело № 8945/2012г. е обезсилил първоинстанционния съдебен акт и е изпратил делото по подсъдност на СГС, като е приел, че е недопустим на две основания: поради това, че с него е разгледан непредявен иск – съдът не е сезиран с иск по чл. 40 ЗАПСП, а с иск по чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 284, ал. 2 ЗЗД; дори СРС да е определил правилно правната квалификация, то спорът не е подсъден на СРС предвид разпоредбата на чл. 96 ЗАПСП.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ищеца, по повод която с решение № 10/03.02.2014г. по т. дело № 1514/2013г. ВКС, ТК, състав на Първо отделение е отменил решението на СГС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд поради това, че хипотезата на чл. 104, т. 6 ГПК не е налице, предявените искове не са такива, които да подлежат на разглеждане от окръжен съд, защото не са от кръга на специалните способи за защита на права, уредени в ЗАПСП и по отношение на тях разпоредбата на чл. 96 ЗАПСП не намира приложение, като с оглед правилата на родовата подсъдност компетентен е районният съд, а ако първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон.
При новото разглеждане на делото въззивната инстанция е определила правната квалификация на иска по чл. 284, ал. 2 ЗЗД. За да направи извод, че претенцията е основателна, съдебният състав е съобразил влязлото в сила съдебно решение, с което на „И.“ в качеството му на процесуален субституент на Н. Й. на основание чл. 40, ал. 7 /сега ал. 10/ ЗАПСП и договор между страните от 10.11.2002г. е присъдена сумата 10 000 лв. със законната лихва от 17.11.2002г. до окончателното изплащане, констатирал е, че сдружението е получило сумата 19 238,25 лв., но не я е превело на ищеца. Възражението на ответника по иска за прихващане е прието за неоснователно поради това, че не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че е направил разноски във връзка с водените от него като процесуален субституент на Й. съдебни дела, а от свидетелските показания е установено, че Й. е извършвал финансирането. Изложени са съображения, че в Устава не съществува разпоредба, предпоставяща заплащането на членския внос като условие за получаване на процесната сума.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на материалния закон, съдопроизводствени правила или необоснованост. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът не е формулирал ясно и точно релевантните материалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, които според твърдението му са основание за касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Посоченият от касатора въпрос за дължимост на вземането на ищеца, произтичащо от разпоредбите на ЗАПСП или от неизпълнение на договорно задължение, не е правен, а фактически и отговорът му зависи от представените по делото доказателства и установените въз основа на тях факти и обстоятелства. Въпросът за настъпила погасителна давност на вземането за лихви е без значение за спора, тъй като ответникът по иска не е направил в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните лихви, поради което не е обсъждано от въззивната инстанция.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочените три процесуалноправни въпроса е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените от касатора процесуалноправни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, тъй като не са налице изменения в законодателството и в обществените условия.
Процесуалноправният въпрос за определяне на правната квалификация на предявения иск не е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която правното основание на иска се определя от съда въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявеното искане, петитума на исковата молба. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979г., както и решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивното решение не противоречи на указанията, дадени с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007г.: правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право и когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна правна квалификация, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание. Ищецът е поддържал, че отношенията между страните са основани на договор за отстъпване на управление на авторски права, ответникът в качеството на процесуален субституент на ищеца е предявил иск срещу [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди предвид нарушаване на авторитета и професионалното име на автор на ищеца, заедно със законната лихва, считано от 17.11.2002г. до окончателното плащане, решението, с което искът е уважен, е влязло в сила, ответникът е получил сумата, но не я е изплатил на ищеца. Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск въз основа на твърдените от ищеца обстоятелства, съставляващи основание на иска, а дадената от него погрешна правна квалификация е отстранена от въззивния съд.
Процесуалноправният въпрос за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 284, ал. 2 ЗЗД, обективирана в решение № 208/29.07.2013г. по гр. д. № 916/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. При предявен иск относно изпълнението на договор за поръчка на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД – за заплащане на сумите за възнаграждение и лихви, получени от организацията за колективно управление на авторски права на основание чл. 40, ал. 7, респ. чл. 73 ЗАПСП, доверителят /ищецът/ следва да докаже мандатното правоотношение, в случая възникването на правоотношение между страните, основани на членството в организацията и договора за поръчка, и получената от ответника сума, а довереникът /ответникът по иска/ носи доказателствената тежест за установяване, че е предал събраната от него сума на ищцовата страна – доверител. При направено от ответника възражение за прихващане, последният е длъжен да докаже твърдените от него факти и обстоятелства във връзка с възражението. Като е установил наличието на правоотношение между страните по договор за управление на авторски права от 10.11.2002г., съобразил е присъдената на „И.“ в качеството му на процесуален субституент на Н. Й. на основание чл. 40, ал. 7 /сега ал. 10/ ЗАПСП сума, установил е размера на получената сума – 19 238,25 лв. и е приел, че ответникът по иска не е доказал, че е превел тази сума на ищеца, както и не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че е направил разноски във връзка с водените от него като процесуален субституент на Н. Й. съдебни дела, а в Устава не съществува разпоредба, предпоставяща заплащането на членския внос като условие за получаване на процесната сума, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по отношение на разпределяне на доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.
По въпроса за правната легитимация на страните по спора е формирана постоянна практика на ВКС, която е в смисъл, че процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от твърденията на ищеца и заявеното от него право, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Пасивно материалноправно легитимиран е ответникът, който е носител на правното задължение. Наличието на пасивна материалноправна легитимация на С. „И.“ зависи от конкретните доказателства по делото и установените с тях факти и обстоятелства, относими към конкретното гражданско правоотношение. В настоящия случай въззивният съд е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че не са налице твърдяните от касатора предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изпхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба за настоящото касационно производство не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че са направени.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.10.2014г. по гр. дело № 3017/2014г. на Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.