Определение №211 от 15.7.2014 по гр. дело №1792/1792 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 211

София, 15.07.2014г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1792/2014 год.

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], подадена чрез адв.Ц. от САК, срещу решение №2296 на Софийски апелативен съд, постановено на 16.12.2013г. по в.гр.д.№ 3350/2013г. С това решение САС е отменил решението на Софийския градски съд, Гражданско отделение, 1-9 състав, постановено на 04.06.2013 г. по гр. дело № 8127/2011г. В ЧАСТТА, с която искът на С. К. В., предявен на основание чл.240, ал. 1 от ЗЗД, е отхвърлен за сумата 25 000 /двадесет и пет хиляди/ евро И ВМЕСТО това на осн. чл.240, ал.1 от ЗЗД е осъдил [фирма] да заплати на С. К. В. сумата 25 000 /двадесет и пет хиляди/ евро, дължими по договор за заем, сключен на 11.01.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума, начислявана от 18.06.2011г. до окончателното изплащане на сумата; отменил е решението на СГС И В ЧАСТТА, с която искът на С. К. В., предявен на основание чл.240, ал.2 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 2 500 /две хиляди и петстотин/ евро И ВМЕСТО това на основание чл.240, ал.2 от ЗЗД е осъдил [фирма] да заплати на С. К. В. сумата 2 500 /две хиляди и петстотин/ евро, представляваща договорена възнаградителна лихва по договора за заем, сключен на 11.01.2010 г., дължима за 10 месеца; потвърдил е решението на Софийския градски съд В ЧАСТТА, с която претенцията по чл.240, ал.2 от ЗЗД е отхвърлена за разликата над 2 500 евро до 3 807,50 /три хиляди, осемстотин и седем евро и 50 евроцента/ като неоснователна; отменил е решението на Софийския градски съд И В ЧАСТТА, с която искът на С. К. В., предявен на основание чл.86 от ЗЗД, е отхвърлен за сумата 1 228,46 евро И ВМЕСТО това е осъдил [фирма] да заплати на осн. чл.86 от ЗЗД на С. К. В. сумата 1 228,46 евро, представляваща мораторна лихва върху главницата от 25 000 евро за периода 11.01.2011 г. – 17.06.2011 г.; отменил е решението на Софийския градски съд И В ЧАСТТА, с която С. К. В. е осъдена да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 4066,09 лв. и вместо това е осъдил [фирма] да заплати на С. К. В. направените разноски по делото пред двете съдебни инстанции, изчислени по компенсация, в размер на 6 163 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът в пространно изложение разказва историята на процеса, акцентира върху мотивите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и изразява несъгласието си с фактическите и правни изводи на въззивния съд. Поддържа, че поради неправилен анализ на доказателствата и неправилно тълкуване на процесния договор въззивният съд е достигнал до грешния и необоснован извод, че е установено реалното предаване на сумата по договора, респективно, че е установено валидно възникнало заемно правоотношение. В тази връзка твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос :” Когато от текста на договора за заем не може да се изведе изрично, че заемната сума е получена от заемателя, следва ли заемателя изрично да декларира, че е получил сумата; следва ли това изявление да е изрично, съответно да бъде потвърдено, чрез полагане на втори подпис; къде следва да бъде това изявление – след положените подписи под договора или е възможно да е в самия текст?”. Счита въззивното решение противоречи на “следната съдебна практика на ВКС : решение №141 от 08.03.2010г. на ВКС по т.д.№798/2008г., ІІ т.о., ТК, докладчик съдията Л. И.; Определение № 27 от 26.01.2010г. на ВКС по т.д.№465/2009г., ІІ т.о.,ТК, докладчик председателя Л. И., както и на съдилищата в страната : Решение № 96 от 07.2010г. на ВнАС по в.гр.д.№279/2010г., ГО, докладчик съдията Р. С.; решение № 1213 от 26.06.2008г. на ОС-Пловдив по гр.д.№1417/2008г., 10-ти гр.с-в; решение от 25.02.2004г. на РС-Велико Търново по гр.д.№792/2002г.,VІІІ-ми гражд. с-в, докладчик съдията М. П.” – чл.280 т.1 и т.2 ГПК. Поддържа и наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че произнасянето на ВКС по поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, а ще допринесе и за развитие на правото.
Ответната страна С. К. В. в представен писмен отговор чрез адв. А. и адв.Ж. от АК Стара З., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на сторените разноски в касационното производство.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Софийския градски съд в частта, с която претенцията по чл.240, ал.2 от ЗЗД е отхвърлена за разликата над 2 500 евро до 3 807,50 /три хиляди, осемстотин и седем евро и 50 евроцента/ като неоснователна, е недопустима поради липса на правен интерес у касатора от предприетото процесуално действие. Съобразно това в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати.
Касационната жалба в останалата й част е допустима – подадена е в срок от надлежно конституирана страна в процеса с интерес от предприетото процесуално действие и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 25 000 евро, дължима по договор за заем, сключен на 11.01.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.06.2011г. до окончателното й изплащане, иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 3 807,50 евро, представляваща договорена възнаградителна лихва по договора за заем, сключен на 11.01.2010 г., както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за присъждане на сумата 1228,46 евро, представляваща мораторна лихва върху главницата от 25 000 евро за периода 11.01.2011г. – 17.06.2011г. С първоинстанционното решение исковете са отхвърлени като неоснователни. Първостепенният съд е приел, че от анализа на доказателствата и тълкуването на процесния договор не се установява по несъмнен начин реалното предаване на сумата.С въззивното решение САС е счел предявените искове по чл.240 ал.1 и чл.86 ЗЗД за основателни в пълен размер, а искът по чл.240 ал.2 ЗЗД за частично основателен.
За да постанови този резултат е приел, че договорът за заем е реален договор и задължението за връщане на заетата сума възниква след получаване на сумата; че действащото материално право познава и регламентира и обещанието за заем – чл.241 от ЗЗД, но процесният договор не съдържа клаузи, с които се обещава даването на сумата 25 000 евро, а в него е отразено реалното предаване на сумата, посочена е дата на сключването, срок на договора и падеж на задължението за връщане; че е налице подпис на управителя на ответното дружество именно срещу текста „получил сумата”; че с оглед на установеното от съдебно-почерковите експертизи, доказателствената сила на удостоверителния документ не е опровергана, поради което е обосновал извод, че е налице реално сключен договор за заем и за заемополучателя е възникнало задължението да върне сумата след настъпване на падежа. Въззивният съд е посочил също, че обстоятелството, че този договор не е отразен в счетоводната документация на [фирма] не може да обоснове извод, че такъв не е бил сключван, тъй като съгласно чл. 182 от ГПК, вписванията в редовно водени счетоводни книги могат да служат като доказателство пред съда, но законът не предвижда, че липсата на такива вписвания може да се тълкува като липса на задължение. Посочил е и това, че изводът за реално сключен договор за заем не се опровергава и от обстоятелството, че нотариална покана е била изпратена не от ищцата, а от нейната дъщеря и то за сума, надхвърляща главницата по процесния договор. Приел е, че от значение за изхода е обстоятелството дали е налице валидно сключен договор за заем и дали са налице доказателства за изпълнение на задълженията по този договор. По тези съображения е обосновал и крайния си извод, че договор за заем за сумата 25 000 евро е бил сключен между ищцата и ответното дружество, че заетата сума е била предадена от заемодателя на заемателя и че последният не е доказал връщането й. По иска за заплащане на договорна лихва в размер на 3 807,50 евро за периода 11.01.2010г. до датата на завеждане на делото съдът е приел, че видно от представения договор за заем, клаузата за договорената възнаградителна лихва предвижда 2 месеца гратисен период; че с оглед съдържанието на чл.4 от договора, изрично посочващ гратисен период от 2 месеца и тълкуван съгласно изискванията на чл.20 от ЗЗД, се обосновава извод, че за срока на договора – 1 година / или 12 месеца/, възнаградителна лихва се дължи за 10 месеца – до датата на падежа; че с оглед първото заключение на вещото лице счетоводител, размерът на месечната лихва е 250 евро. По тези съображения е обосновал извода си, че за 10 месеца договорената между страните лихва възлиза на сумата 2 500 евро. Във връзка с претенцията по чл.86 ЗЗД съдът е приел, че същата е основателна, тъй като от датата на падежа /11.01.2011г./ заемателят е изпаднал в забава и до датата на завеждане на делото /17.06.2011 г./, дължи лихва върху главницата в размера, изчислен от вещото лице при прилагане на алгоритъма съгласно ПМС № 72/1994 г., а именно – 1 228,46 евро. Съобразно изхода на спора съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските при съобразяване на съответно уважената и отхвърлена част на исковете.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК.
Посоченият в изложението въпрос:” Когато от текста на договора за заем не може да се изведе изрично, че заемната сума е получена от заемателя, следва ли заемателя изрично да декларира, че е получил сумата; следва ли това изявление да е изрично, съответно да бъде потвърдено, чрез полагане на втори подпис; къде следва да бъде това изявление – след положените подписи под договора или е възможно да е в самия текст?” не е правно разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение. Същият не е и обуславящ решаващите изводи на съда, доколкото видно от мотивите, съдът е приел за безспорно установено от самото съдържание на договора реалното предаване на паричната сума. Така поставеният въпрос е и фактически – свързан е с фактите, подлежащи на установяване в процеса, а същевременно е и привързан към собствените фактически изводи на касатора, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Същият има значение за формиране на фактическите изводи на съда, защото е свързан с възприемането на фактическата обстановка и анализа на доказателствата. Този въпрос представлява по своята същност несъгласие с извода на съда и с анализа на събраните доказателства, както и довод за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Липсата на общо основание е достатъчен аргумент за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени с приложения договор за правна помощ такива в размер 3500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на [фирма] – [населено място], подадена чрез адв.Ц. от САК, В ЧАСТТА, насочена срещу решение №2296 на Софийски апелативен съд, постановено на 16.12.2013г. по в.гр.д.№ 3350/2013г. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд от 04.06.2013г. по гр. дело № 8127/2011г. В ЧАСТТА, с която искът на С. К. В. против [фирма] – [населено място], по чл.240, ал.2 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 2 500 евро до 3 807,50 /три хиляди, осемстотин и седем евро и 50 евроцента/ като неоснователен.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№1792І2014г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, в тази част
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2296 на Софийски апелативен съд, постановено на 16.12.2013г. по в.гр.д.№ 3350/2013г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на С. К. В. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 3500лв.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба и се прекратява производството по делото, може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата му част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top