О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
гр. София, 16.05.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4548 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 5707 от 06.07.2016 год. по възз. гр. д. № 16249/2015 год. на Софийски градски съд е потвърдено постановеното първоинстанционно решение от 03.08.2015 год. по гр. д. № 4037/2011 год. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 19.80 % ид. ч. от следните сгради: фабрична триетажна сграда-склад за материали, със застроена площ 176 кв. м. и РЗП 528 кв. м., двуетажна сграда – канцеларии, със застроена площ 43 кв. м. и РЗП 86 кв. м. и триетажна сграда-склад, със застроена площ 141 кв. м. и РЗП 423 кв. м., построени в УПИ I, с предназначение за производствена и складова дейност, кв. 4а по плана на [населено място].
Въззивното решение се обжалва в цялост с касационна жалба от ищецът [фирма], [населено място], с предишно фирмено наименование [фирма], представляван от изпълнителния директор А. Б., чрез процесуалния представил адв. А. Х., с бланкетни оплаквания за неговата неправилност, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С представена допълнителна молба касаторът уточнява доводите за неправилност на въззивното решение в частта му, с която е оставено без уважение искането му за отмяна на акта за държавна собственост № 7571 от 15.07.2010 год. и в тази част иска същото да бъде отменено. Претендира присъждане на разноските.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, в отклонение от заявената с касационната жалба позиция, но в съгласие с допълнителната му молба, поддържа, че обжалваното решение е правилно в частта досежно изводите за принадлежността на спорното право на собственост, което не съществува към момента на постановяване на решението поради погиване на сградите, т. е. решението в частта му, с която исковете му за собственост са отхвърлени е счетено за правилно. Неправилно, според касатора, въззивната инстанция е оставила без уважение искането му за отмяна на издадения в полза на държавата акт за държавна собственост за процесните сгради. Излага доводи, че чрез този акт за държавна собственост ответникът оспорва правото на собственост върху терена. В тази връзка оспорва изводите на съда, че актът за държавна собственост не подлежи на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК и поставя въпроса намира ли приложение реда по чл. 537, ал. 2 ГПК по отношение актовете за държавна собственост. Поддържа, че поставеният въпрос е произнесен в противоречие с практиката на съдилищата, като основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се обосновава с приложени две решения на Районен съд – Берковица и на Софийски градски съд, с които са отменени актове за частна държавна собственост.
Ответникът по касационната жалба – Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, в представения отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК възразява, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като произнасянето на въззивната инстанция е в съответствие със задължителната практика на ВКС.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, което отговаря на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск за собственост е неоснователен, тъй като процесните три сгради са погинали в хода на производството. Ищецът е придобил право на собственост в размер на 19,80% ид. ч. върху тях по реда на чл. 17а ЗППДОП(отм.), посредством правоприемство от преобразуваното и приватизирано държавно предприятие „Б.“, но правото на собственост се е погасило с унищожаването на вещите. Що се касае до искането за отмяна на издадения акт за държавна собственост е прието, че редът за отмяна по чл. 537, ал. 2 ГПК е неприложим, тъй като същият се отнася единствено до констативните нотариални актове, не и до актовете за държавна собственост, в каквато насока е цитирана съдебна практика.
Настоящият състав на ВКС намира, че искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено, поради следните съображения:
Актовете за държавна собственост се доближават по своите правни последици до констативните нотариални актове, с оглед легитимиращото им действие, по силата на което имотът се счита за държавен до доказване на противното, както е прието в съдебната практика. Същите констатират правото на собственост, но не го пораждат. Практиката на ВКС, така ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 год. на ОСГК, приема, че отмяната на констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават права в полза на лицето, срещу което се противопоставя издадения в полза на друго лице акт, т.е. този, който иска отмяна по реда чл. 537, ал. 2 ГПК следва да докаже правото си на собственост върху вещта. Само ако е уважен предявен иск за установяване правото на собственост срещу ответник, който се позовава на констативен нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, нотариалният акт следва да се отмени съгласно разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК. Аналогична би била хипотезата при отмяната на акт за държавна собственост, преди да бъде изобщо поставен въпросът дали този акт подлежи на отмяна и по кой ред, ищецът следва да е доказал правото си на собственост. В случая искът за собственост е отхвърлен, тъй като въззивната инстанция е приела, че процесните сгради са разрушени. С оглед горното настоящият състав на ВКС намира, че поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора за собственост. Ето защо изложените от съда мотиви, досежно искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, макар и съобразени с посочената задължителна практика на ВКС, не са от значение за изхода на делото. Същите са обусловени от произнасянето по главния иск за собствеността на спорните сгради, който е отхвърлен, поради което и поставеният в тази връзка въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. Същият има значение само за искането за отмяна на акта, което обаче е предпоставено от уважаване на иска за собственост.
В допълнение следва да се отбележи, че касаторът не би имал правен интерес от настоящата жалба, при положение, че не обжалва постановеното решение в цялост, доколкото при отхвърляне иска за собственост съдът не дължи изричен диспозитив по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Доводите, че след погиване на сградите, чрез акта за държавна собственост би могла да се оспорва собствеността върху терена са неотносими, тъй като теренът не е предмет на настоящото производство и на предявения иск.
С оглед изложеното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5707 от 06.07.2016 год. по възз. гр. д. № 16249/2015 год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: