О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 02.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.02.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2616 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. Й. Д., действаща лично и като законен представител на малолетния А. С. К., двамата от [населено място], против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1908 от 18.07.18 г. , по в.гр.д. № 1514/2018 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 8539 от 18. 12.2017 г., по гр.д.№ 749 /2016 г. за отхвърляне на предявените от настоящите касатори, като ищци, срещу Гаранционен фонд, [населено място] субективно активно съединени искове по чл.288, ал.1, т.2 КЗ(отм.) срещу за разликата над сумата 130 000 лв. до претендираните от първата ищца 200 000 лв., обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на съжителствалия с нея б.ж. на [населено място] – С. И. К., настъпила в резултат на пътно- транспортно произшествие на 22.08.2015 г. и за разликата над сумата 180 000 лв. до 200 000 лв., обезщетение за неимуществените вреди на малолетното дете от смъртта на неговия баща – б.ж. на [населено място] И. К., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 26.12.2015 г. до окончателното им изплащане.
С касационната жалба е въведено касационно оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона- чл.52 ЗЗД.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за достъп до касационно обжалване e основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението е, че различните размери застрахователни обезщетения, присъждани от съдилищата по аналогични случаи сочи на необходимост от уеднаквяване на съдебната практика относно приложението на чл.52 ЗЗД, което, според касаторите, трябва да е точно и правилно.
Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд , със седалище [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни правни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност се оспорват и въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
В случая касаторите въобще не са формулирали конкретен правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно дадените разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Нещо повече, в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат и доводи въз основа на които съставът на касационната инстанция да изведе същия без да бъде нарушено диспозитивното начало и принципа на равенството на страните в гражданския процес. В съдържанието му отново са възпроизведени оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД – поддържани и в касационната жалба.Колкото до селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то последното е аргументирано, както и основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с различните постановявани от съдилищата в страната обезщетения за обезвреда в хипотезата на чл.226, ал.1 КЗ.
Но дори да се приеме поддържаната в касационната жалба теза, че макар и непрецизен правеният въпрос поставен от касаторите и изведен от изложеното им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се свежда до приложението на чл.52 ЗЗД и като значим за изхода на делото обоснова общото основание за достъп до касация, то недоказани са поддържаните селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
За илюстрация на първото от тях е цитирана задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 г..
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, обаче, не сочат на отклонение от тази задължителна за съдилищата в страната практика на касационната инстанция.
При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на всеки един от ищците от смъртта на б.ж. на [населено място] – С. И. К., резултат от виновно предизвикан пътен инцидент на 22.08.2015 г. от водач на нерегистрирано в България моторно превозно средство,въззивният съд е взел предвид, че починалият към момента на непозволеното увреждане е бил в млада и трудоспособна възраст – 44 годишен, грижовен баща и съпруг, финансова и морална опора на своето семейство. Отчетена е силната обич и привързаност, която е съществувала приживе между него и членовете на семейството му, тяхната сплотеност и радост от съвместния живот. Съобразена е още както установената от показанията на разпитаните свидетели покруса, обзела ищцата Д. и малолетното дете А., след загубата на техния фактически съпруг и баща, преживения и от двамата шок от внезапно сполетялото ги нещастие, невъзможността да преодолеят мъката си и настанилата се в дома им ежедневна тъга, така и обществено- икономическата обстановка в страната към датата на процесното пътно- транспортно произшествие. Следователно съобразявайки всички тези конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приложил принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД в пълно съгласие със задължителните указания в т.ІІ на ППСВ № 4/68 г.
Според последните понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога – свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди, като въз основа на преценката им определи и онзи точен паричен еквивалент на понесените от увреденото лице болки и морални страдания. Възприетото разрешение е доразвито във формираната по реда на чл.290 ГПК последователна практика на ВКС, част от която е цитирана и от касаторите. Същата е в смисъл, че при определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид както конкретните установени по делото обстоятелства, които са свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, индиция за което са лимитите на застрахователно покритие към момент на непозволеното увреждане, минималния размер работна заплата и пр.
В случая при определяне на справедлив размер на следващото се на всеки един от ищците обезщетение за обезвреда въззивният съд е взел предвид и обстойно анализирал всички тези конкретни факти и обстоятелства, установени в хода на процеса, поради което твърдяното противоречие с практиката на ВКС се явява недоказано. Що се отнася до обосноваността на извършената от решаващия съд преценка на доказателствения материал по делото касаещ отделните правноважими критерии, която всъщност касаторът оспорва, тя е ирелевантна за предпоставките за допускане на касационното обжалване и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, независимо дали касационните оплаквания на касатора, свързани със същата са евентуално основателни – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Не обосновава селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и различието в размерите на отделните присъждани от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 288, ал.1 КЗ(отм.), респ. на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, с които е аргументирано и едновременно поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.Сама по себе си тази разлика, произтичаща от съществуващото различие в конкретните факти по всеки отделен случай, когато е съобразена задължителната съдебна практика относно правноважимите критерии за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди по см. на чл.52 ЗЗД, не е основание да се приеме неточно прилагане на закона, съобразно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Същевременно обстоятелството, че с Постановление на Пленума на ВС № 4/68 год. са дадени задължителни указания на съдилищата по тълкуване и прилагане на тази конкретна правна норма, които нито изрично, нито мълчаливо са загубили своето действие, обосновава правен извод, че критерият за селекция по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е въобще неприложим в случая .
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на ЗПП.
Мотивиран от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1908 от 18.07.2018 г., по в.гр.д. № 1514/ 2018 г., по опаса на с.с..
ОСЪЖДА П. Й. Д., действаща лично и като законен представител на малолетния А. С. К., двамата от [населено място] да заплати на Гаранционен фонд [населено място] сумата 150 лв.( сто и петдесет лева) , деловодни разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: