4
гр. д. № 1369/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 211
София, 22.04. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 1369/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 1695 от 29.10.2012 г. по гр. д. № 1641/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното и спорът е решен по същество като касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 44000 лв., представляваща направени разноски за изграждане на сграда – пристройка „кафе-аперитив” в имот УПИ І, в кв. 40 по плана на [населено място], като е отхвърлил иска за разликата до 81374 лв. като неоснователен.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
За да уважи иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че М. П., действащ като едноличен търговец с фирма „О. М. П.”, [населено място], е сключил договор за наем с касатора през 1991 г. с предмет двуетажна жилищна сграда, намираща се в УПИ І- по плана на [населено място], отреден за обществено мероприятие. През 1992 г. на П. е било издадено разрешение за строеж на пристройка към сградата, издадени са били скица и виза за проектиране, одобрен е архитектурен проект и построеното съобразно тези книжа е прието с протокол обр. 16 и заповед № 134 от 17.08.1993 г. на кмета на общината и разрешение за ползване № 003 от 10.11.1993 г.
С анекс от 05.10.1993 г. към договора за наем, [община] е предоставила за ползване под наем и други помещения от двуетажната сграда, както и терен с площ от 98.72 кв. м, върху който е била построена пристройката от наемателя. Срокът на договорът за наем е определен на 10 години.
С приета техническа експертиза е установено, че пристройка е изпълнена на два етажа с разгъната застроена площ от 252 кв. м. Потвърдено е това, че строителната документация като инвеститор е посочен ищецът, въпреки, че не му е било учредено право на строеж. Пристройката е приета като строителен обект и пусната в експлоатация, за което е било издадено разрешение за ползване от 10.11.1993 г. През 2002 г. П. се е позовал на давностно владение за построената от него сграда и снабдил с констативен н. а. № 146, т. ІІІ, рег. № 6659, по н. д. № 268/2002 г., в който е прието, че той е собственик на сградата на основание отстъпено право на строеж и осъществено строителство по одобрен архитектурен проект.
С влязло в сила решение от 24.04.2009 г. по гр. д. № 260/2008 г. на Монтански районен съд ищецът П. е осъден да ревандикира в полза на [община] пристройката. По делото е прието, че не се установява строителството на пристройката да е извършено на основание отстъпено право на строеж, както и че П. не е станал собственик на същата на основание давностно владение, тъй като този способ е неприложим по отношение на обекти, общинска собственост. Прието е, че построеното от П. представлява пристройка към съществувала двуетажна сграда, части от която е ползвал на основание договор за наем, тъй като пристроената сграда не е имала собствени носещи зидове, а за такива са използвани тези на съществувала сградата, собственост на общината. От това е направен извод, че пристроеното, което и функционално е било свързано с общинската сграда, е станало общинска собственост по приращение, а П. я държи без основание поради прекратяване на наемното правоотношение с изтичане на уговорения срок.
При така установените факти и при съобразяване на указанията дадени от ВКС с решение от 25.04.2012 г. по гр. д. № 198/2011 г. на ВКС, І г. о., с което е прието, че отношенията между касатора и П. по повод извършеното пристрояване в общинския имот следва да се уредят по правилото на чл. 61 ЗЗД – като водене на чужда работа без пълномощие, съдът е намерил, че искът е основателен до размер на сумата от 45 000 лв. Той е определен при съобразяване на установеното с икономическа експертиза, че инвестиционната стойност на пристройката е в размер на 117 000 лв., а вещната й стойност, определена след съобразяване на овехтяването, строителните повреди и коефициентът на пазарна стойност, е в размер на 67 822 лв. Съобразено е и това, че ищецът П. в исковата молба е заявил, че за изграждането на постройката е вложил сумата от 45 000 лв.
Д. за погасяване на правото на обезщетение по давност е намерен за неоснователен. Съдът е приел, че давностния срок за това вземане започва да тече от момента, в който собственикът е в състояние да поеме подобрението, като се е позовал на разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗЗД, първата хипотеза.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос за задължението на съда да направи своите правни изводи след като извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и установените с тях факти. Поддържа се и това, че след като в пъвоинстанционното производство са събрани доказателства за увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения със знанието и без противопоставянето на собственика в имота, то при определената нова квалификация на иска от касационния съд, се е налагало събиране на нови доказателства за установяване на необходимите и полезни разноски за вещта, направени от държателя във връзка с извършените от него подобрения. Тези доказателства е следвало да бъдат събрани служебно от съда, след като ищецът не е направил искане за това.
На второ място се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса за правната стойност на признанията на страна, във връзка с изгодни за нея факти. Счита, че изграждайки извода си за размера на дължимото обезщетение за извършеното подобрение на имота въз основа на твърдението на ищеца, направено с исковата молба, за размера на направения от него разход, съдът се е произнесъл по този процесуален въпрос в отклонение от трайно установената и задължителна практика.
На трето място се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос за началния момент, от който тече давностния срок за вземането, предмет на иска в противоречие със закона и задължителната практика по прилагането му (решение № 912 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 4713/08 г. на ВКС, ІV г.).
Първият процесуален въпрос не обуславят общото основание за допускане на касационна проверка на обжалваното решение. Въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички събрани и относими доказателства по спора и въз основа на тях е изградил правните си изводи.
Не обуславя предпоставка за допускане до касационна проверка и разрешеният от съда процесуален въпрос за правното значение на направеното от страната признание на факт, от който тя черпи права. Ищецът е предявил иск за сумата 180 000 лв., с която сума счита, че се е увеличила стойността на имота, в резултат на водената от него работа – пристрояване на сградата. С приета техническа експертиза е установено, че инвестиционната стойност на пристройката е в размер на 117 000 лв., а вещната й стойност – в размер на 67 822 лв. Тази експертиза не е ползвана от съда за определяне на стойността на действителните разноски, въпреки определената инвестиционна стойността, която дава информация за този факт. Съдът е основал извода си на направеното от ищеца признание за размера на вложените средства. При тези данни признанието за влагане на сумата от 45 000 лв. не съставлява изгоден за страната факт, тъй като тази сума е значително под претендираната с исковата молба. Наред с това твърдението е относно стойността на вложените материали, а този факт е установен и с техническата експертиза, която е определила инвестиционната стойност на пристроеното. По делото е установено и това, че през 2008 г. сградата, която ищецът е ползвал на основание договор за наем, е пострадал от пожар, след което е разпоредено събарянето й поради това, че е саморазрушаваща се и опасна. Понастоящем в общинския имот е останала да съществува само пристройката, която след зазиждане на вратите, чрез които е била осигурена връзка към основната сграда, може да съществува и като самостоятелна сграда. От този установен факт може да се направи извод, че работата по пристрояването на първоначалната сграда е била добре управлявана.
Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 1 и 2 ЗЗД за заинтересуваният е възникнало задължението да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им, а ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговоря само до размера на обогатяването му.
Разрешението, дадено от съда на материалноправния въпрос за началния момент, от който тече погасителната давност за вземането, е в съответствие със закона. За касатора е възникнала възможност да поеме извършената работа по смисъла на чл. 60, ал.1 ЗЗД от 22.10.2009 г. – датата на влизане в сила на решението, постановено по предявения от него ревандикационен иск по гр. д. № 260/08 г. на РС Монтана, с което е признато за установено, че той е собственик на пристроеното и е отречено претендираното от ответника по ревандикационния иск [фирма], [населено място], право на собственост върху същия имот да е придобито на основание реализирано право на суперфиция и давностно владение. Съдът е приел че този момент е датата, на която е извършено принудително отнемане на имота – 26.02.2010 г. При правилно прилагане на закона спрямо установените факти по делото, за начален момент е определена датата, от която е възникнала възможността за поемане на работата, а не от момента на извършване на разходите.
При тези данни поставените въпроси в изложението към касационната жалба не обуславят общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по тях.
Съобразно този изход на касационното производство искането на ответника за присъждане на направените разноски за него е основателно. Касаторът ще бъде осъден да заплати на [фирма], [населено място], сумата 1900 лв., представляваща стойността на направените от него разноски за правна помощ и съдействие за касационното производство, доказани с договор за правна помощ от 06.02.2013 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1695 от 29.10.2012 г. по гр. д. № 1641/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1900 (хиляда и деветстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: