О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
гр. София, 07.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.д. № 651/2019 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Посолство на красотата“ ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Т. против определение № 674/12.11.2018 г. по ч.т.д. № 592/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Ответникът по жалбата – „Франсис резидънс“ ЕООД /н./, [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Г. депозира отговор със становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и че частната жалба е неоснователна и недоказана.Отговор в същия смисъл е депозиран и от синдика на дружеството-адв. Т. И..
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд – Варна е потвърдил определение № 2859 от 27.08.2018 г. по т.д. № 1147/2018 г. на Окръжен съд Варна, с което на основание чл. 130 ГПК вр. чл. 694, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ е прекратено производството по т.д. № 1147/2018 г. пред първоинстанционния съд. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че производството пред Окръжен съд Варна е образувано по предявен от „Посолство на красотата” ЕООД, [населено място], срещу „Петрол холдинг”АД, [населено място], „Франсис резидънс ” ЕООД /н./, [населено място], и Т. И., в качеството му на синдик на „Франсиз резидънс“ ЕООД /н./, иск с правно основание чл. 694 от ТЗ за установяване, че за ответника „Петрол Холдинг” АД не съществува вземане спрямо „Франсис резидънс” ЕООД/н/ в размер на 260 978 лв., от които 200 000 лв. – главница по договор за заем от 30.06.3009 г. и анекси към него от 18.06.2010 г. и от 15.04.2011 г., и 60 978 лв. – мораторна неустойка за периода 08.05.2015 г. до 08.05.2018 г., което вземане е включено в списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 от ТЗ спрямо „Франсис Резидънс” ЕООД /н./, одобрен с определение № 2411/09.07.2018 г. по т.д. № 1410/2016 г. на Окръжен съд Варна. Съдът констатирал наличие на част от предвидените в закона предпоставки за допустимост на предявения отрицателен установителен иск, а именно: предмет на същия е вземане, предявено в срока по чл. 685 от ТЗ; включено в одобрения от съда по несъстоятелността списък на приетите вземания, като е налице идентичност между вземането, предмет на иска и това включено в списъка. Не била налице, обаче, последната предпоставка за допустимост на производството- искът да е предявен от кредитор на несъстоятелния търговец – ответник, подал възражение в срока по чл. 692, ал. 3, т. 1 от ТЗ. Решаващият въззивен състав е мотивирал извод , че разпоредбата на закона е изрична, като наличието на подадено възражение представлява положителна процесуална предпоставка за предявяване на иска. Пропускането на възможността за подаване на възражение по чл. 690 от ТЗ по съставените списъци, съставлявало пречка за предявяване на иска по чл. 694 от ТЗ, независимо от датата на депозиране на исковата молба в съда. В тази връзка за процесният случай е прието, че вземането, предмет на предявения по т.д. № 1147/2018 г. на Окръжен съд Варна иск, не е включено в списъка на приетите вземания на основание уважено възражение по чл. 692 от ТЗ, от което е изведено разбиране, че кредиторите, които не са подали възражения срещу изготвените списъци нямат легитимация да предявяват иск с правно основание чл. 694 от ТЗ по отношение на него, поради което е направен извод, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим и производството по него подлежи на прекратяване.
С изложението си на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът е заявил, че счита постановеното определение за неправилно и е възпроизвел разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е изложил своето разбиране по това основание. Развити са и подробни оплаквания за неправилност на изводите на състава / така квалифицирани и от страната/. Поставен е въпросът: „За да е допустим иска на кредитора по чл. 694, ал. 3, т 2 ТЗ, необходимо ли е той да е подал възражение преди това против оспореното вземане на основание чл. 690, ал. 1 ТЗ?“. Въпросът е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът твърди, че с оглед настъпили законодателни промени от 2016 г. е отпаднало изискването за възражение срещу вземането на друг кредитор по реда и в сроковете на чл. 690, ал. 1 ТЗ. Това налагало, според него осъвременяване на тълкуването на нормата на чл. 694 ТЗ, по-конкретно на чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ, и изоставяне на постановената преди изменението на правната норма съдебна практика.
Поставеният процесуалноправен въпрос е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната по този въпрос е поддържала основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което предполага частният касатор да установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г.
Настоящият състав намира за неосъществени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на определението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване, тъй като частният касатор обосновава наличието му с промяна в уредбата и неточно и изолирано тълкуване на релевантните правни норми, от което извежда неправилно разбиране за необходимост от осъвременяване на съдебната практика по тях. В действителност, обаче, новата редакция на чл. 694, ал. 1 – 3 ТЗ /в ред. ДВ бр. 105 от 2016 г./ не променя смисъла на уредбата и принципа, по който преди изменението се е определяла активната процесуална легитимация за предявяване на иска. С изменението е внесена конкретика относно предпоставките за предявяване на този вид искове за всяко участващо в производството по несъстоятелност лице, както и нормативно се установява въпросът за неговата активна и пасивна легитимация, който въпрос до този момент е бил разрешаван по тълкувателен път чрез казуалната практика на ВКС /вж. напр. определение № 282/15.04.2011 г. по ч. т. д. № 235/2011 г., I т. о. на ВКС и постановеното след изменението решение № 125/04.07.2017 г. по т.д. № 2591/2016 г., I т. о. на ВКС/. Разграничителният критерий между исковете по чл. 694, ал. 3, т. 1 и т. 2 ТЗ не е дали кредитор е направил възражение срещу прието от синдика вземане, както счита частният касатор. Под коя от двете правни норми следва да се субсумират исковете зависи освен от вида на предявения иск и от това дали съдът при одобрение на списъците с приетите вземания е уважил или е оставил без уважение възражение срещу определено вземане. В хипотезата на т. 1 кредитор с неприето вземане е направил възражение срещу прието или неприето от синдика вземане в 7-дневен срок от обявяването на списъка по чл. 689 ТЗ в Търговския регистър, което съдът е оставил без уважение. В хипотезата на т. 2 кредитор с прието вземане предявява иск за несъществуването на прието вземане на друг кредитор, когато приемането се дължи на постъпило от последния или длъжника възражение срещу списъка по чл. 686, ал. 1 ТЗ, което е било уважено от съда и въз основа на това е настъпила промяна в списъците с приети вземания. В тази хипотеза, кредиторът е бил лишен от възможността да възрази срещу приемането на вземането, тъй като същото е било включено за пръв път с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ. Страната, поддържайки основанието, не е съобразила, че в настоящия случай вземането, срещу съществуването, на което частният касатор предявява отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ, е било включено изцяло в списъка на приетите от синдика вземания, който е бил публикуван в Търговския регистър на 23.05.2018 г. По реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ е постъпило възражение от длъжника в несъстоятелност срещу включването на вземането на „Петрол холдинг ” АД, [населено място], което възражение е било уважено от съда, в частта относно размера му. Следователно, за частния касатор, респ. неговите праводатели, също е бил налице правен интерес от подаване на възражение срещу това вземане по реда и в преклузивните срокове на чл. 690, ал. 1 ТЗ. Законодателят не е предвидил пропускът в упражняването на това право да се санира с иск по чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ. В същият смисъл е и формираната константна практика на ВКС с определение № 616/27.10.2017 г. по ч. т. д. № 1640/2017 г., II т. о. на ВКС и определение № 350/24.07.2018 г. по ч. т. д. № 1151/2018 г., I т. о. на ВКС, която се споделя от настоящият състав и чието наличие изключва основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Или, налага се извод, че нормата на чл. 694, ал. 3 ТЗ в релевантната към делото част не е претърпяла смислово изменение след редакцията си / ДВ, бр. 105 от 2016 г./, поради което не са налице предпоставките за осъвременяване на съдебната практика предвид настъпили в законодателството промени. В подкрепа на този извод е и цитираната в настоящото определение служебно известна практика на ВКС.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на първо търговско отделение.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 674/12.11.2018 г. по ч.т.д. № 592/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: