ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 211
София, 22.04.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет първи април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 221/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. М. – от гр. К. срещу Решение № 588 от 5.І.2009 г. по гр.д. № 308/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила Решение № 327 от 28. ХІІ.2007 г. по гр.д. № 282/ 2007 г. на Кърджалийски окръжен съд, с което К. А. М. – от гр. К. е осъден да заплати на Д. Т. П. – Е. с фирма ”Л” – гр. К. сумата 12 487.20 лв., с която неоснователно се е обогатил за негова сметка, през периода 31.ІІІ.2006 г. – 28.ІІ.2007 г., с оплакване за неправилност и необоснованост на решението.
Жалбоподателят в Изложение на основанията за допускане на касационно основание сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по съществени процесуално – правни въпроси: 1.приел е за доказани и е извратил правнорелевантни факти в нарушение на правилата на доказателствената тежест, противоречиво е преценил едни и същи доказателства и не е обсъдил правнорелевантни факти, за които са събрани доказателства и 2. присъдил е разноски, за които не са представени доказателства. Жалбоподателят излага подробни съображения за фактите, които подлежат на доказване по делото, за тежестта на доказване, обсъжда свидетелските показания и необсъдено Писмо от ”Е” ООД до ищеца, сочи практика на ВКС за необходимостта от спазване на изложените процесуални правила: Решение № 527/1955 г. по гр.д. № 963/1955 г., Решение № 7* Решение № 3* Решение № 971/10.VІ.1961. по гр.д. № 2158/1961 г., Решение № 2052/ 22. Х.1965 г. по гр.д. № 1668/1965 г., Решение № 883/ 5.ІV.1969 по гр.д. № 390/1969 г., Решение на ОСГК № 37/ 25.VІ.1969 по гр.д. № 32/1969 г., Решение № 2* Решение на ОСГК № 7* Решение № 2* Решение № 202/ 24.VІІ.2001 г. по гр.д. № 583/2000 г., Решение № 501/ 14.VІІ.2004 по гр.д. № 782/ 2003 г., Определение № 70/23. Х.2008 по гр.д. № 419/2008 г. и Решение № 1085/15. ХІ.2007 г. по гр.д. № 1077/2006 г., както и съдебна практика за разноските: Решение № 1844/9. Х.1957 г. по гр.д. № 6327/1957 г., Решение № 300/22.ІV.2005 г. по т.д. № 612/2004 г., Решение № 28/9.ІІ.2006 г. по т.д. № 245/2005 г., Решение № 546/ 28. Х.2008 г. по гр.д. № 295/2008 г. Жалбоподателят сочи разрешените от съда съществени материалноправни въпроси: 1. уважен е иск по чл. 59 ЗЗД, въпреки че няма обогатяване – жалбоподателят не е ползвал имота, няма липса на основание – имотът е ползван от трето лице на договорно основание, и поддържа, че съгласно практиката на ВКС, изразена в Решение № 501/15.ІІ.1960 г. по гр.д. № 9961/1959 г., трябва реално да има неоснователно обогатяване, а в патримониума на жалбоподателя не е влязло никакво имущество, като съдът не се е съобразил и с Решение на ВКС № 1329/11.VІІ.1995 г. по гр.д. № 2372/ 1994 г. и Решение № 386/ 12.ІІІ.1996 г. по гр.д. № 1589/ 1995 г. 2. Размерът на обезщетението е по-малката сума между обедняването и обогатяването – съгласно практиката на ВКС, изразена в т. 4 от ППлВС № 1/1979 г., Решение № 2972/23. ХІ.1957 г. по гр.д. № 7841/1957 г., Решение № 2250/ 5. ХІ.1958 г. по гр.д. № 6163/1958 г., Решение № 730/19. Х.2004 г. по гр.д. № 910/ 2003 г., Решение № 79/10.ІІ.2006 г. по гр.д. № 308/2005 г., Определение № 69/6. ХІ.2008 г. по гр.д. № 384/2008 г. и Определение № 118/1. ХІІ.2008 г. по т.д. № 683/2008 г., като обедня -ването и обогатяването следва да се определят на основата на реалните нива на наемите в града през процесния период, вместо което съдът е определил размер на обезщетението необосновано по -висок от пазарния, основал е извода си на оспорено некомпетентно заключение и без да съобрази доказателствата за пазарната цена на ползваните имоти.
В Допълнение към Изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят развива и довод, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – уважил е иска по чл. 59 ЗЗД, въпреки че ищецът е имал друг път за защита – този по чл. 232 ал. 1 ЗЗД, по който въпрос сочи постоянната практика на ВКС: Постановление на ПлВС №1/1979 г., Решение на ОСГК на ВС № 22/ 1.ІІ.1958 г. по гр.д. № 140/1957 г., Решение № 421/ 6.V.1986 г., Решение № 583 от 1995 г. по гр.д. № 2200/ 1994 г., Решение № 1702 /10.ІІ.1995 г. по гр.д. № 462/ 1994 г.
Ответникът по касационната жалба Д. Т. П. – Е. с фирма “Л“ – гр. К. не изразява становище по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, нито по основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че решението е въззивно и с него е оставено в сила първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск, като обжалваемият интерес не е до 1000 лв. и затова приема, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът по чл. 59 ЗЗД е уважен, въззивният съд е изложил, че ищецът е собственик на описания недвижим имот на основание покупко -продажба – нот.акт № 59/ 31.ІІІ.2006 г., че претендира за обезщетение за част от складовото помещение, представляващо работна зала с площ от 440 кв.м., намираща се в южната част на едноетажна масивна сграда, застроена в поземлен имот № 0* в което ответникът е съхранявал свои машини и резервни части. Съдът, като е обсъдил гласните доказателства, не е уважил възражението на ответника, че не е ползвал имота, и че не е препятствал ищеца да го ползва. Не е уважил по подробно изложените съображения и направения във въззивната инстанция довод, че имотът се ползва от трето лице и че машините са на “Е” ЕООД, основан на представен Договор за наем с наемател “Т“АД и наемодател “Е” ЕООД, подписан от ответника, като търговски пълномощник на наемодателя, като ответникът понастоящем е съдружник в преобразуваното дружество в ”Е” ООД. Съдът е направил извод, че през исковия период ответникът е ползвал имота без основание, с което е спестил плащане на наем на ищеца за ползваната складова площ и се е обогатил за негова сметка, като го е лишил от възможността да ползва складова площ от 440 кв.м. По възражението на ответника, че имотът е ползван от “Е” ООД, съдът е изложил подробни съображения защо приема, че Договор за наем от 1.VІ.2003 г. за помещение с площ от 700 кв.м., не се отнася за процесния склад и като е мотивирал защо възприема заключението на тройната техническа експертиза за размера на дължимия наем, е уважил иска за обезщетение 12 487.20 лв.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно.
По поддържаното основание за разрешени в противоречие с практиката на ВКС съществени процесуалноправни въпроси:
Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, както излага и жалбоподателят, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства, и доводите на страните, съгласно чл. 188 ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.), в който смисъл е и посочената от жалбоподателя практика: за тежестта на доказване и разпределението й между страните, съгласно чл. 127 ал. 1 ГПК (отм.) – Решение на ОСГК № 37/ 25.VІ.1969 по гр.д. № 32/1969 г., Решение на ОСГК № 72/3. Х.1975 г. по гр.д. № 64/ 1975 г., Решение № 527/1955 г. по гр.д. № 963/1955 г., Решение № 971/10.VІ.1961. по гр.д. № 2158/1961 г., Решение № 2052/ 22. Х.1965 г. по гр.д. № 1668/1965 г., Решение № 883/ 5.ІV.1969 по гр.д. № 390/1969 г., Решение № 2707/ 12. ХІІ.1972 г. по гр.д. № 2340/ 1972 г., Решение № 202/ 24.VІІ.2001 г. по гр.д. № 583/2000 г., Решение № 501/ 14.VІІ.2004 по гр.д. № 782/ 2003 г. и Решение № 1085/15. ХІ.2007 г. по гр.д. № 1077/2006 г., както и Определение № 70/23. Х.2008 по гр.д. № 419/2008 г., постановено по чл. 288 ГПК (в сила от 1.ІІІ.2008 г.), за задължението на съда да прецени обясненията и признанията на страните с оглед другите доказателства, съгласно чл. 127 ал. 2 ГПК (отм.) – Решение № 735/1955 г. по гр.д. № 3631/ 1955 г. , Решение № 3372/ 9. Х.1959 г. по гр.д. № 6888/1959 г. и Решение № 226/ 26.І.1977 г. по гр.д. № 1971/ 1976 г. Изложените процесуални въпроси са съществени за делото. Когато страната се позовава на въпрос, за който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, не е необходимо съдът изрично да се е произнесъл с решението по някой процесуален въпрос, а е достатъчно да е процедирал неправилно, като процесуалният въпрос трябва да има отношение към правилността на решението.
В случая съдът е решил делото, като е приложил правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 127 ал. 1 ГПК (отм.), обсъдил е в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл.188 ал. 1 ГПК (отм.). За да кредитира показанията на едни от свидетелите и да не даде вяра на други, на което има право като инстанция по същество, съдът е изложил обосновани съображения. Посочил е защо следва да възприеме заключението на тройната техническа експертиза, както и защо приема за неоснователни възраженията на ответника, като средство за защита по предявения иск, включително за относимостта към спора на представения от него договор за наем. С тези си действия въззивният съд не е процедирал неправилно, обсъдил е всички доказателства, които имат значение към правнорелевантните факти, приел е кои са се осъществили и кои – не с оглед твърденията на всяка от страните, и не е процедирал неправилно по изложените съществени процесуалноправни въпроси.
По втория процесуалноправен въпрос за разноските, по който жалбоподателят поддържа, че неправилно са присъдени от въззивния съд, без да е доказано, че са направени, което е в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос – Решение № 1844/9. Х.1957 г. по гр.д. № 6327/1957 г., Решение № 300/22.ІV.2005 г. по т.д. № 612/2004 г., Решение № 28/9.ІІ.2006 г. по т.д. № 245/2005 г. и Решение № 546/ 28. Х.2008 г. по гр.д. № 295/2008 г. Искането за допускане на касационно обжалване на решението в частта за разноските на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно. Искането на жалбоподателя да се поправи решението в частта за разноските, съгласно чл. 248 ал. 3 ГПК, следва да се разгледа от въззивния съд, чиито акт ще подлежи на обжалване от страните с частна жалба пред ВКС.
По разрешените от въззивния съд съществени материално -правни въпроси: налице ли са условията на чл. 59 ал. 1 ЗЗД да се присъди обезщетение затова, че ищецът е лишен от ползване на имота, увеличило ли се е имуществото на ответника за сметка това на ищеца, произтичат ли обедняването и обогатяването от един факт или група факти, разполага ли ищецът с друга възможност на защита и какво подлежи на връщане.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че съдът е уважил иска по чл. 59 ЗЗД, въпреки че ищецът има друг път за защита – този по чл. 232 ал. 1 ЗЗД, по който въпрос е постоянна практиката на ВКС, изразена и в посочените: Постановление на ПлВС №1/1979 г., Решение на ОСГК на ВС № 22/ 1.ІІ.1958 г. по гр.д. № 140/1957 г., Решение на ВКС № 421/ 6.V.1986 г., Решение № 583 от 1995 г. по гр.д. № 2200/ 1994 г. и Решение № 1702 /10.ІІ.1995 г. по гр.д. № 462/ 1994 г. Въззивният съд, като е обсъдил подробно доводите на страните и събраните доказателства, е приел, че ответникът заема имота без да установи конкретно и валидно правно основание за ползване, поради което е основателен предявеният на извъндоговорно основание иск по чл. 59 ЗЗД и по изложените затова съображения съдът не е уважил възражението на ответника, че не той, а трето лице ползва имота, включително и като е изложил съображения защо приема, че Договор за наем от 1.VІ.2003 г., сключен между “Т”АД и “Е” ЕООД не се отнася за процесния склад. Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателя, че посоченият наемен договор обвързва ищеца на основание чл. 237 ал. 2 изр. 2 ЗЗД, съответно – че пътят за защита на ищеца е по чл. 232 ал. 2 ЗЗД, което изключва правото да води субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД, и е неотносимо към спора Писмо от ”Е” ООД от 14.ІІІ.2007 г. Този довод жалбоподателят прави за първи път в допълнителната касационна жалба и по делото не е представил доказателства за сделките, последващи Договор за наем от 1.VІ.2003 г., за които твърди, че обвързват ищеца на основание чл. 237 ал. 2 изр. 2 ЗЗД. Като е установил по категоричен начин въз основа на събраните доказателства, че за процесния период ответникът е ползвал склада, обогатяването е настъпило реално, ищецът е бил лишен от ползване и правилно съдът е приел, че са налице изискванията на чл. 59 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, като решението е в съответствие с практиката на ВКС по исковете по чл. 59 ЗЗД, посочена от жалбоподателя – Решение № 501/15.ІІ.1960 г. по гр.д. № 9961/1959 г., Решение на ВКС № 1329/11.VІІ.1995 г. по гр.д. № 2372/ 1994 г. и Решение № 386/ 12.ІІІ.1996 г. по гр.д. № 1589/ 1995 г.
Жалбоподателят излага, че съгласно практиката на ВКС, изразена в посочените решения, размерът на обезщетението е по-малката сума между обедняването и обогатяването, и прави оплакване, че съдът не е определил обедняването и обогатяването на основата на реалните нива на наемите в града през процесния период, а е определил по-висок от пазарния размер на обезщетението въз основа на оспорено некомпетентно заключение и без да съобрази доказателствата за пазарната цена за ползване на имотите. Това оплакване не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, а оплакване за неправилност на решението по чл. 281 ГПК. За да приеме, че ищецът е обеднял със сумата 12 487.20 лв., тъй като би могъл да отдава под наем помещението, ако е било освободено от ответника, а последният се е обогатил неоснователно, като го е ползвал, без да плаща, съдът е уважил иска по втория вариант на тройната експертиза, като е приел, че това е среднопазарния наем, определен съгласно приложената методика на изследване и е изложил подробни съображения защо възприема заключението и защо е неоснователен доводът на ответника, че е завишен средният пазарен наем. Така определеното обезщетение не е в противоречие с практиката на ВКС за начина за определяне на дължимата сума до размера на обедняването, при уважаване на иска по чл. 59 ал. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Затова Върховният касационен съд, ТК, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 588 от 5.І.2009 г. по гр.д. № 308/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: