О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
гр.София 10.04.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМИЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2149/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма]/н/ и Д. З. М. – синдик на [фирма]/н/ срещу решение №185 от 10.06.2016г. по т.д.№657/13г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №61/20.02.13г. по т.д.№233/12г. на Окръжен съд Пловдив в частта му,с която е уважен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.422 от ГПК за признаване на установено,че ответникът дължи на [фирма] на основание договор за лизинг на самолет от 31.10.2008г. суми за неплатени лизингови вноски за периода 30.04.2011г. – 31.10.2011г., възнаградителна лихва за същия период и лихва за забава,за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.
В касационните жалби се навеждат оплаквания за необоснованост и неправилност на решението ,поради постановяването му в нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон – основание за касирането му по чл.281 т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] в писмен отговор възразява срещу изложените от касаторите основания за допустимост на касационното обжалване и съображения за неправилност на решението на П..
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на атакуваното решение до касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявен от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.422 ГПК – за установяване дължимостта на лизингови вноски по договор за финансов лизинг на самолет от 31.10.2008г., начислени за периода 30.04.2011г. – 31.10.2011г.,договорна лихва и лихва за забава. Ответникът ,по отношение на който в хода на делото е открито производство по несъстоятелност, се е защитавал , оспорвайки вземанията по размер и поддържайки тезата,че не дължи лизингови вноски за посочения период,тъй като от 14.09.2010г. лизингодателят е установил фактическа власт върху лизинговата вещ,препятствайки по този начин лизингополучателя да упражнява правото си да я ползва необезпокоявано и с което мълчаливо е прекратил договора за лизинг. Първата инстанция е уважила предявения срещу дружеството иск,приемайки възраженията му за недоказани,както със съответни писмени доказателства,така и от показанията на разпитания по делото свидетел.В подадената въззивна жалба дружеството-ответник се е позовало както на допуснати от ПОС при изготвяне на доклада по делото процесуални нарушения – неразпределяне на доказателствената тежест и недаване на указания за доказване на наведения от него факт,че лизингодателят е лишил лизингополучателя от фактическата власт върху лизинговата вещ , така и на неправилно приложение на материалния закон във връзка с установените по делото факти.С доводите за процесуални нарушения при хипотезата на чл.266 ал.3 ГПК страната е направила и съответни доказателствени искания – за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, за изискване на доказателства от противната страна и за събиране на такива от трети лица чрез съдебна поръчка,а при хипотезата на чл.266 ал.2 ГПК – за приемане на писмени доказателства. По исканията въззивният съд се е произнесъл с определение в закрито заседание от 24.07.2013г., приемайки,че първата инстанция е изпълнила задължението си за изготвяне на доклад с разпределяне на доказателствената тежест.Макар в доклада да липсва изрично указание спрямо ответника да установи твърденията си във връзка с отнемането на лизинговата вещ от фактическата му власт,а да е посочено общо,че той носи доказателствената тежест за установяване на твърденията си,съдът е приел,че това не обосновава допустимост на исканите пред въззивната инстанция доказателства в хипотезата на допуснато от ПОС процесуално нарушение, доколкото ответникът /както с отговора на исковата молба,така и след доклада/ сам е поискал да бъдат допуснати и събрани съответни доказателства за установяване на твърдения от него факт.Това,че тези доказателства не установяват по категоричен начин поддържаната теза, съдът е приел,че не може да бъде вменено като процесуален пропуск на съда.След откриването на производството по несъстоятелност на ответното дружество производството по делото е спряно от въззивния съд на основание чл.637 ал.1 ТЗ. Ищецът е предявил вземането си в несъстоятелността; синдикът е отказал да го включи в списъците на приетите предявени вземания; в производството по чл.692 ал.3-6 ТЗ съдът е уважил възражението на кредитора и е одобрил списъка,включвайки спорното вземане.Производството по предявения от длъжника иск по чл.694 ал.1 т.2 ТЗ е спряно с определение на съда,пред който е бил заведен, до приключването на настоящото. Последното е възобновено с определение на П. от 17.09.2015г. и продължено с участието на синдика.След смяна на състава,поради отвод на предходния,ответникът [фирма] е подновил искането си за събиране на доказателства пред въззивната инстанция,представяйки писмени такива.Същото искане е направил и синдикът на дружеството, като е обосновал допустимостта му с встъпването му в производството пред въззива и със задължението му да съдейства за установяване несъществуването на вземането.С определение от 27.04.2016г. съставът на П. е отказал да уважи тези доказателствени искания,като се е мотивирал с липсата на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения по доклада и разпределянето на доказателствената тежест, както и с това,че част от доказателствата са съществували при разглеждането на делото в първата инстанция и не са нововъзникнали или новооткрити,поради това,че са били представени по друго дело,касаещо същото правоотношение със същите страни. По отношение на искането на синдика съдът е изложил съображения ,че обявяването на търговеца в несъстоятелност не променя неговата правоспособност,а промяната в представителството чрез назначаване на синдик не възстановява преклудираните му процесуални права.
За да потвърди решението на ПОС въззивният съд, след като е констатирал като безспорно наличието на обвързаност между страните по договор за финансов лизинг на самолет от 31.10.2008г.,е установил от фактическа страна,че лизинговата вещ е предадена на лизингополучателя с подписването на договора и със съставянето на предавателен протокол. Приел е за безспорно и това,че до средата на 2010г. самолетът е бил ползван от [фирма],като летателната му дейност се е осъществявала чрез сключен договор с летателен оператор – чуждестранното дружество Аеrоvision,коeто от името на ответника е влязло в облигационни правоотношения с RJM A. –Ч., осъществяващо полетитe, както и с U. A. E., извършващо техническата поддръжка на летателния апарат.По основното защитно възражение на ответника за неправомерно установеното от лизингодателя фактическо държане на самолета след 14.09.2010г. /респ. мълчаливо прекратяване на договора от негова страна/ въззивният съд е съобразил безспорния факт,че ответникът-касатор не притежава нормативно изискуемия лиценз за авиационен оператор,поради което в договора е предвидено ползването на лизинговата вещ да се осъществява чрез оператор с такъв лиценз и въз основа на сключен между него и лизингополучателя договор,одобрен от лизингодателя.Отчел е спецификата на лизинговата вещ,предпоставяща текущо техническо обслужване ,за което отново в тежест на лизингополучателя е да сключи съответния договор и задължението да заплаща всички разходи за тези дейности.Констатиран е фактът,че на 20.08.2010г. поради едностранно прекратяване на договора с ответника от страна на оператора Аеrоvision и неизпълнено задължително техническо обслужване, самолетът е спрян от полети от Д. за безопасност на гражданските полети на Република Франция,като непокриващ изискванията на Регламент №2042/2003 на ЕК. Съдът не е намерил доказателства,установяващи,че това фактическо положение е резултат от неправомерни действия на лизингодателя,а от събраните такива по делото е направил извода,че прекратяването на договора с авиационния оператор е наложено от неизпълнени от страна на ответника задължения за плащане.Позовал се е на показанията на разпитания по делото свидетел Колино – генерален директор на U. A. E. и управител на Аеrоvision,установяващи обстоятелствата около проведена с неговото участие и с участието на представители на лизингодателя, лизингополучателя, RJM A. и Swiscamo на 14.09.2010г. в П. среща,на която е обсъждано техническото състояние на самолета, какви действия трябва да се извършат по него, какви неплатени задължения по фактури има и кой ще поеме плащането им, както и това,че техническият ремонт е задължителен по регламент и без извършването му самолетът не може да изпълнява полети,освен за преместването му.Анализирайки тези показания,според които целта била да се продължи договора с RJM A.,респ. – експлоатацията на самолета, в съвкупност с останалите доказателства – предимно проведена писмена кореспонденция между тези страни, съдът е приел липса на данни представителят на [фирма] да се е противопоставял на предложението на представителя на [фирма] да поеме контрола върху самолета,включително като покрие натрупаните разходи,дължими от лизингополучателя. От това е направил извод,че неоперирането с лизинговата вещ е резултат единствено от неизпълнението на финансовите задължения на ответника,довели до технически проблеми около експлоатацията й,но не и от създавани от лизингодателя пречки и ограничения за ползването й. Тезата на ответника,че е налице мълчаливо прекратяване на договора за лизинг от страна на лизингодателя, съдът е отказал да сподели по съображения за наличие на писмени доказателства – споразумение от 01.02.2011г. и последващо разменена кореспонденция между страните,обективиращи изявления на представител на [фирма],признаващи наличието на падежирали вноски по договора за лизинг; издаване на банкова гаранция за обезпечаване на съществуващи и бъдещо падежиращи задължения по лизинговите вноски; даване на съгласие за сключване на споразумение между [фирма] и Аеrоvision за уреждане на възникнали задължения по поддръжката на самолета.В заключение съставът на П. е приел,че при изцяло лежаща върху ответника доказателствена тежест,същият не е установил,че през исковия период дружеството е било лишено от възможността да ползва лизинговата вещ поради наложени му от лизингодателя ограничения,който дори активно е съдействал на [фирма] в търсенето на нов авиационен оператор,с който да бъде сключен договор,включително и за сублизинг.С това е обосновал и дължимостта на просрочените лизингови вноски и лихва върху тях.
В изложението си по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът [фирма] е поставил няколко процесуално-правни въпроса,считайки,че са от значение за изхода на спора. Първият от тях – При наведени с въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение,касаещи допуснати съществени нарушения на процесуалния закон при изготвянето на доклада по делото с непосочване как се разпределя доказателствената тежест или разпределянето й е общо,с недаване на указания за това кои са подлежащите на доказване факти или за кои от твърдените факти не се сочат доказателства, следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства по направените с въззивната жалба доказателствени искания за установяване твърденията за тези факти на страната,след като с решението си първоинстанционният съд е приел тези твърдения за недоказани? , касаторът е релевирал с допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Като задължителна съдебна практика,в противоречие с която е процедирал въззивния съд, касаторът е посочил решение №307/ 20.03.12г. по гр.д.№284/11г. на второ г.о. на ВКС, решение №43/04.06.14г. по т.д.№213/12г. на второ т.о. на ВКС, решение №131/09.04.14г. по гр.д.№6193/13г. на четвърто г.о. на ВКС, решение №108/10.07.13г. по гр.д.№814/12г. на първо г.о. на ВКС,решение №255/11.07.11г. по гр.д.№587/10г. на четвърто г.о. на ВКС,решение №172/31.05.14г. по гр.д.№6229/13г. на четвърто г.о. на ВКС.
Във връзка с довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК с произнасяне извън очертаните с въззивната жалба предели на спора касаторът пита Следва ли въззивният съд да разглежда въззивните жалби само на заявените в тях основания и да се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на наведените в тях оплаквания? Твърди се,че с решението си П. се е произнесъл в противоречие с установената задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК,обективирана в решение №176/08.06.11г. по гр.д.№1281/10г. на трето г.о., решение №764/19.01.11г. по гр.д.№1645/09г. на четвърто г.о., решение №81/04.05.15г. по гр.д.№5534/14г. на трето г.о., решение №65/30.07.14г. по т.д.№1656/13г. на второ т.о.- допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
На трето място е поставен въпросът Задължен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и доказателства по делото?, който е обвързан с твърдението,че П. е разгледал и обсъдил само част от доказателствата по делото,без да изложи мотиви защо не кредитира всички приети по делото доказателства,а свидетелските показания е обсъдил схематично и едностранно. С това се обосновава допуснато нарушение на чл.236 ал.2 ГПК в отклонение също от практиката на ВКС – решение №43/04.06.14г. по т.д.№213/12г. на второ т.о., решение №49/12.03.15г. по гр.д.№5062/14г. на първо г.о., решение №114/15.05.10г. по гр.д.№4232/08г. на четвърто г.о., решение №283/14.11.14г. по гр.д.№1609/14г. на четвърто г.о.
С формално посочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – като такива от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, касаторът е задал въпросите При възобновено на основание чл.637 ал.3 т.2 ТЗ производство по делото синдикът в какво качество участва – като самостоятелна страна или като представляващ дружеството в несъстоятелност? и Допустимо ли е синдикът , встъпил във възобновеното по реда на чл.637 ал.3 производство след депозиране на въззивната жалба и отговора на същата, да има активно процесуално участие,изразяващо се във възможността да вземе становище по предмета на делото и да поиска събиране и приемане на доказателства в първото за него открито съдебно заседание пред въззивната инстанция?
Настоящият състав на ВКС ,ТК, първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на П. по поставените от този касатор въпроси. С първият от тях не се обосновава приложимост на общия критерий за допустимост на обжалването пред ВКС по чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът би бил релевантен единствено в хипотеза на осъществен от страната в производството пред първата инстанция пълен процесуален пропуск да ангажира каквито и да било доказателства за установяването на свое конкретно твърдение, който пропуск е непосредствена последица от липса,непълнота или неточност на доклада по чл.146 ГПК. В случая при размяната на книжата – с отговорите на исковата и допълнителната искова молба ответникът е заявил като единствено по основанието на иска възражение, че не дължи лизингови вноски,поради това,че през исковия период ищецът го е препятствал в упражняването на договорните му права,като е установил фактическа власт върху самолета и по този начин мълчаливо е прекратил договора. В подкрепа на това си възражение е представил писмени доказателства и е направил съответни доказателствени искания,включително и след извършените в съдебно заседание уточнения по доклада.Поради това фактът,че при разпределянето на доказателствената тежест в последния са дадени общи указания /“в тежест на ответниците е да докажат релевираните от тях правоотричащи,правопогасяващи и правопрепятстващи правата на ищеца факти“-цит./, не може да се възприеме като обуславящ процесуално бездействие на страната,довело до недоказаност на възражението й. С оглед спазване принципите на равнопоставеност и непредубеденост съдът няма нито правото , нито задължението да сочи на страните какви конкретни доказателства следва да ангажират,както и дали от представените и поискани от тях такива могат да бъдат установени тезите им /което следва да бъде сторено от съда едва с решението/. При съобразяване на горното, с две определения различните състави на П. са констатирали, че липсва допуснато от първата инстанция процесуално нарушение при изготвянето на доклада и разпределянето на доказателствената тежест,което да е в пряка връзка с недоказаността на тезата на ответника,с което и е обоснован отказът да бъде приложено изключението на чл.266 ал.3 ГПК. От друга страна с представените от [фирма] с въззивната жалба писмени доказателства и направени доказателствени искания този въззивник е целял установяване на факта,че през процесния период ищецът [фирма] е възлагал на трети лица извършването на технически дейности по самолета, като са издавани фактури за плащане на разходи /които са свързани с поддържането на перматентна летателна годност на самолета/.В решаващите мотиви на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение такива действия на ищеца не са отречени като недоказани,а са възприети като наложени в резултат от бездействието на последния в отношенията му с авиационния оператор и като неограничаващи правата на лизингополучателя. Поради това въпросът е ирелевантен и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението,като, съгласно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. не следва да бъде преценявано наличието на сочения във връзка с него допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият от въпросите се свързва с произнасянето на въззивния съд в мотивите на решението му по направеното от ответника в отговора на исковата молба твърдение /прието за неоснователно/,че лизингодателят, „мълчаливо е прекратил договора за лизинг“, каквото твърдение не е навеждано като довод във въззивната жалба. Обсъждането от въззивния съд на заявените от страните и поддържани в хода на първоинстанционното производство тези не може да бъде тълкувано като излизане извън заявените с въззивната жалба основания и наведени оплаквания,доколкото въззивният съд е задължен да разреши повторно материално-правния спор,като установи истинността на твърденията на страните за конкретните факти чрез събраните доказателства и подвеждането им под съответната материално-правна норма /в т.см. т.2 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Въпросът не би могъл да обоснове приложимост на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК още повече поради това,че с разрешаването му в конкретния случай не би се стигнало до промяна на крайния резултат по спора,доколкото съображенията на П. по това твърдение на ответника са в допълнение към основния му извод за недоказаност на тезата,че след 14.09.2010г. същият е бил лишен от лизингодателя от възможността да ползва лизинговата вещ.
Поставеният на трето място въпрос „Задължен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и доказателства по делото“ е формулиран общо,като е посочено схематично,че съдът е кредитирал и анализирал само част от доказателствата,а свидетелските показания са обсъдени едностранно,като липсват мотиви по всички доводи и твърдения на жалбоподателя.За да обуслови допускане на касационно обжалване въпросът следва да е обоснован с твърдения за конкретни доказателства и доводи на жалбоподателя,които са останали необсъдени от въззивния съд и които в случай,че са били обсъдени биха довели до промяна на крайния резултат по делото.Така сочените от касатора решение №43/04.06.14г. по т.д.№213/12г. на второ т.о. и решение №49/12.03.15г. по гр.д.№5062/14г. на първо г.о. са били постановени по допуснати до касационно обжалване въззивни решения,в които съдът не се е бил произнесъл по конкретно наведени доводи – според първото въззивният съд не е разгледал доводи за допуснато процесуално нарушение при оспорване на доказателства,а според второто – не са обсъдени доказателства за трансформация на лични средства при придобиването на недвижим имот. Останалите решение №114/15.05.10г. по гр.д.№4232/08г. на четвърто г.о. и решение №283/14.11.14г. по гр.д.№1609/14г. на четвърто г.о., сочени от касатора в обосноваване на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, са неотносими, доколкото касаят приложението на разпоредбата на чл.272 ГПК, а в случая препращане към мотивите на първата инстанция липсва. Поради това този въпрос също не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване на решението на П.,поради отсъствие както на общия,така и на допълнителния сочен критерий.
Последните два въпроса се свързват с процесуалното качество на синдика във възобновеното по реда на чл.637 ал.3 ТЗ исково производство и с правомощията му в процеса. Същите се отнасят до извършеното от въззивния съд процесуално действие по неприемане на ангажирани от синдика на [фирма]/н/ писмени доказателства. Решаващи мотиви във връзка с така поставените въпроси,които биха обусловили изхода на делото, няма в решението на П.,поради което не може да се приеме наличие на осъществен общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Не е обоснован и соченият допълнителен такъв по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съобразно указанията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Хипотезата на т.3 е цитирана формално,без да са изложени съображения за необходимост от създаване на практика за попълване на празноти в закона,отстраняване на неяснота в конкретно посочени правни норми, промяна на създадена неправилна съдебна практика или нужда от промяната й поради изменения в законодателството или обществените условия. Макар и непряко относима към хипотезата на чл.637 ал.3 ТЗ,а касаеща производствата по чл.694 ал.1 ТЗ /ред.към ДВ бр.38/2006г./, е налице задължителна съдебна практика,която аналогично би могла да бъде приложена и случаи,касаещи процесуалното качество,в което синдикът участва във възобновени по реда на чл.637 ал.3 ТЗ производства.Така в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 155/13.10.2011 г. по т. д. № 652/2010 г., ВКС, ТК, второ отделение; решение № 190/09.12.2011 г. по т. д. № 976/2010 г. ВКС, ТК, второ отделение; решение № 226/23.02.2012 г. по т. д. № 489/2010 г. на ВКС, ТК, второ отделение; решение № 2214.03.2012 г. по т. д. № 663/2010 г., ВКС, ТК, първо отделение и др. се приема,че след като синдикът не е страна по материалното правоотношение /както по исковете по чл.694 ал.1 ТЗ,така и по тези,предявени от кредитор срещу длъжника преди откриването на производството по несъстоятелността на последния във фазата след възобновено производство по чл.637 ал.3 ТЗ/, той няма качеството на главна в процеса страна.Обстоятелството,че с разпоредбата на чл.637 ал.3 ТЗ , аналогично и в по-късно приетата такава на чл.694 ал.4 ТЗ /ред. ДВ бр.105/16г./, законодателят е предвидил участието на синдика в тези производства,не му предоставя априори права на главна страна в процеса,а цели обвързването му със силата на пресъдено нещо. Доколкото на него са възложени функции по охраняване интересите на масата на несъстоятелността,а не на отделни кредитори или длъжника, а по силата на разпоредбата на чл.635 ал.3 ТЗ последният участва в производството самостоятелно чрез управителните си органи и по този начин защитава своите интереси, противно на логиката на законодателя би било с участието на синдика да бъдат преодолявани преклузиите в процеса, в полза на която и да е от главните страни.
В представеното към касационната жалба на синдика на [фирма]/н/ изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани въпросите: 1. В какво качество синдикът участва във възобновеното съгласно чл.637 ал.3 ТЗ производство – като самостоятелна страна или като представляващ синдика?; 2.Може ли страната,конституирана на етап разглеждане и произнасяне по въззивната жалба да представя нови доказателства, съответно да прави нови твърдения и възражения?; 3.Представлява ли причина,съгласно хипотезата на чл.260 т.6 ГПК, която е попречила за представянето или посочването на доказателства,конституирането на страната пред въззивна инстанция,което е задължително,съгласно чл.637 ал.3 ТЗ?; 4.За конституираната пред въззивната инстанция страна преклудирана ли е възможността за представяне на нови доказателства в първото заседание, за което е призована?; 5.След като синдикът е конституиран като самостоятелна страна в процеса- ответник по въззивна жалба, на етап разглеждане и произнасяне по въззивната жалба следва ли да му бъде даден срок за отговор по нея?; 6.Допустимо ли е събирането на доказателства пред въззивната инстанция за установяването на твърдения,направени пред първоинстанционния съд,за които при изготвянето на доклада и при разпределянето на доказателствената тежест първоинстанционният съд не е указал на тази страна,че следва да се установят и не е разпределил доказателствената тежест,а след това е постановил решение срещу тази страна въз основа на това,че тези твърдения не са били доказани от нея?; 7.Следва ли въззивният съд да събере по реда на чл.266 ал.3 ГПК посочените с въззивната жалба доказателства,които не са представени поради пропуск на първоинстанционния съд да укаже как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните от страните факти?; 8.Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и след самостоятелна преценка на всички доказателства да се произнесе с решение като изложи собствени мотиви по спора,въведен с въззивната жалба,да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи,да определи предмета на спора и относимите към него факти,като обсъди събраните в тази насока доказателства? и 9.Следва ли въззивният съд да разгледа всички доводи на страните или е обвързан с тези,дадени в първоинстанционното решение?.
И по така формулираните въпроси на този касатор /в значителна степен аналогични на въпросите на първия/ не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на П..
Изложеното по –горе по отношение на последните два въпроса от изложението на [фирма]/н/ важи за първия от поставените от синдика на дружеството въпроси,който е идентичен с единия от тях.
Вторият,третият и четвъртият от въпросите на синдика са формулирани хипотетично и отговор на тях, водещ до целената промяна на крайния резултат, не би могъл да бъде даден,тъй като не са и коректно зададени.Същите визират „страна, конституирана във въззивното производство“,без да се държи сметка за това,че законът и практиката не допускат конституиране на главна страна във въззивното производство , както и без да се отчита спецификата на процесуалната фигура на синдика,посочена по-горе. Въпросите нямат връзка с решаващите мотиви на въззивната инстанция.Не е обоснован и соченият допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№9/2009г.
Същото се отнася и до петия от въпросите,който е и фактологически неверен – с определението от 17.09.15г. синдикът не е конституиран като ответник по въззивната жалба,а като предвидена от законодателя самостоятелна процесуална фигура; на същия не е отнета възможността да вземе становище по делото като изложи съображенията си,поради които не е приел вземанията на ищеца в производството по несъстоятелност и не е включил същите в списъка по чл.686 ал.1 т.1 ТЗ. Представеното в обосноваване на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК определение на ВКС №165/05.07.12г. по т.д.№1110/10г. не представлява задължителна съдебна практика,доколкото е постановено за възобновяване на производство по чл.637 ал.3 ТЗ,а не по реда на касационния контрол.
Останалите шести,седми,осми и девети въпроси са идентични или в голяма степен преповтарят поставените от процесуалния представител на [фирма]/н/ в неговото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК първи и трети въпроси,поради което изложеното по отношение на тях е относимо и към въпросите на синдика.
Поради изложеното настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
С оглед този изход и на основание чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25а ал.3 НЗПП в полза на ответника по касационните жалби [фирма] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №185 от 10.06.2016г. по т.д.№657/13г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма]/н/ да заплати на [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.