О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София,16.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.03.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1786 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 39 от 08.01.2015год., по в.гр.д.№ 2005/2014 год., с което, след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1274 от 26.02.2014 год., по гр.д.№ 7376/2013 год., е отхвърлен предявения солидарно срещу С. М. Е. и Х. Х. Е. положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата общо от 40 307.42 лв., произтичаща от договор за кредит от 23.03.3005 г. и формирана от : 35 631.60 лв. главница, 2 845.69 лв.- договорна лихва за периода 15.01.2012 год. – 30.10.2012 год. и 57.04 лв. – наказателна лихва, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК по гр.д.№ 51 735/2012 год. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационната обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС, обективирана в т.9 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е взел предвид приложените по делото покани за доброволно изпълнение, връчени на ответниците чрез съдебния изпълнител, като е посочено, че вече „съществува и константна практика на редица съдилища, които приемат, че длъжникът е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с връчване на поканата за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител.”. Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани: решение от 15.07.2014 год., по т.д.№ 214/2014 год. на В.; решение № 346 от 05.12.2014 год., по в.т.д.№ 629 / 2014 г. на Варненския апелативен съд; решение от 31.10.2014г., по т. д. № 2/2014 г. на Л.; решение № 14 от 15.01.2015 г. по гр.д.№ 764/2014 г. на Троянския районен съд.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с неправилно разбиране от страна на „някои съдебни състави на постановките в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС”.
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.283 ГПК са възразили по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е изразено несъгласие и с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуални закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес. Значимият за решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск. Обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително, без жалбоподателят да е посочил този релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, както и по правни въпроси, различни от изрично формулираните от последния, освен когато се касае до вероятната му недопустимост, като касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК е оправомощена единствено да преформулира или доуточни същите, но не и да ги изведе вместо страната, въз основа на съображенията в касационната жалба или изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая в изложението на основанията за достъп до касационен контрол касаторът [фирма], гр.София въобще не е формулирал правен въпрос, съобразен с критериите, разяснени в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, нито такъв може да бъде изведен от съдържанието му, без да бъде нарушено диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, доколкото същото представлява анализ на правилността на изградените правни и фактически изводи в обжалвания въззивен съдебен акт, вкл. чрез съпоставянето им с цитираната задължителна практика на ВКС – ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. В този см. изложеното на жалбоподателя представлява вариант на въведените с касационната му жалба касационни оплаквания по см. на чл.281, т.3 ГПК, които дори и да са евентуално основателни, като неотносими към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Но дори да се приеме, че значимите за изхода на конкретното дело правни въпроси могат да бъдат уточнени въз основа на съдържащите се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на [фирма], гр. София доводи и съображения, без да бъде нарушено диспозитивното начало и равенството на страните в процеса и те се свеждат до приложението на чл.235, ал.3 ГПК в хипотезата на предявен положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, до необходимостта за изпращане на изрично уведомление до длъжника при наличие на договорна клауза за автоматична предсрочна изискуемост на задължението и за възможността същият да се счита за уведомен за настъпила предсрочна изискуемост на задължението с връчване поканата на съдебния изпълнител за доброволно изпълнение, недоказани са поддържаните селективни основания.
За да постанови обжалвания съдебен акт решаващият състав на въззивния съд е приел, че кредиторът не е имал право до подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, тъй като остатъкът от вземането му по процесния договор за кредит от 23.03.2005 г. не е станал предсрочно изискуем, независимо от безспорно установеното спиране плащанията на дължимите месечни анюитетни вноски от страна на солидарния длъжник – кредитополучател С. Е. след 15.10.2012 год.. Изложени са съображения, че при липсата на ангажирани в хода на делото доказателства за надлежно упражнено от страна на Банката –кредитор право на предсрочна изискуемост на целия остатък по процесния кредит, чрез изрично негово волеизявление в тази насока, което да е достигнало до солидарните длъжници преди подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК, фактическият състав на чл.60 ЗКИ не е осъществен и претендиранато вземане нито е изискуемо в заявения размер, нито е възникнало на предявеното основание.
Следователно решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че възприетото от въззивния съд разрешение по поставените материалноправни въпроси е в пълно съгласие с даденото тълкуване в т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, според което предсрочната изискуемост представлява изменение на договора и за разлика от общия принцип, прогласен с чл.20а ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните, при наличие на две предпоставки – обективния факт на неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ. Именно последното предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит, или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, като постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако Банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това и волеизявление да е достигнало до длъжника. Поради това предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили онези обективни факти, които обуславят настъпването и.
В съответствие със задължителната практика на касационната инстанция – т.9 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, е и разрешението на Софийски апелативен съд, свързано с приложението на чл.235, ал.3 ГПК. Същото е в смисъл, че и в производството по установителния иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК решаващият съд следва да вземе предвид всички факти, от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска. Към последните, предвид предмета на делото по този иск, несъмнено не се включват тези, относими към настъпване и обявяване предсрочната изискуемост на съответното вземане, които, за да е то изискуемо в заявения от кредитора – заявител размер и да е възникнало на предявеното ат същия основание, трябва да са се осъществели преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК.
Ноторно е, че призовката за доброволно изпълнение на съдебния изпълнител не предхожда заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, поради което с извършеното от ОСГТК на ВКС тълкуване, обективирано в цитираното ТР № 4/14г. е отговорено и на последния материалноправен въпрос.
Наличието на задължителна практика на касационната инстанция въобще изключва приложението на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът, че цитираните във вр. с доказване сочения от касатора критерий за селекция съдебни актове на различни по степен съдилища в страната са и без данни да са влезли в сила – обстоятелство, което според т.3 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не налага обсъждането им в производството по чл.288 ГПК, тъй като не се явяват част от съдебната практика на съдилищата.
Формираната задължителна съдебна практика на ВКС прави неприложим и критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен при доказана необходимост от осъвременяването и, каквито аргументи нито са изложени от касатора, нито обективно съществуват, вкл. с оглед датата на постановяване на ТР № 4/18.06.2014г. – арг. от т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба са претендирали деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да им бъдат присъдени в размер на сумата общо от 2 000 лв.- реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.04.2015 г. № 506514, сключен с адв.В.В.- САК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 39 от 08.01.2015год., по в.гр.д.№ 2005/2014 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], гр.София да заплати общо на С. М. Е. и Х. Х. Е., двамата от [населено място] сумата 2 000 лева/ две хиляди лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: