4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София, 16.03. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3603/2020 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. К. А., подадена чрез пълномощника му адвокат Р.Б., срещу въззивно решение № 106 от 16.05.2019г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№307/2018г., с което е потвърдено решение № 139/23.03.18г. по гр.д.№ 523/17г. на Русенски окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен искът на А. К. А. по чл. 49 от ЗЗД против Агенция по вписванията – София за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 35 000 лв., която сума представлява заплатено от него задължение по изпълнително дело № 295/2011 г. по описа на ЧСИ Ц. Г. на „Данц“ ЕООД към „ГБС Р.“ АД и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 200 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
В приложеното към касационната жалба изложение се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР№1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решенията на 4-то ГО на съда, постановени по гр.д.№621/2010 и гр.д.№ 6193/2013г. по въпроса „ за задължението на съда да постанови решението си след ясен и подробен доклад и след отстраняване на пропуските в доклада в рамките на въззивното производство при въведени във въззивната жалба възражения за това“. Касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението, като твърди, че решението противоречи на материалния закон до степен, при която законът е приложен в неговия обратен смисъл и по-конкретно досежно нормите на чл.39 и чл.49 от Правилника за вписванията.
Ответната страна Агенция по вписванията – София, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез юрисконсулт К., изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявен е иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 35 000 лв., която сума представлява заплатено от него чуждо задължение по изпълнително дело № 295/2011 г. по описа на ЧСИ Ц. Г. на „Данц“ ЕООД към „ГБС Р.“ АД , вследствие противоправното поведение на служител на ответника, изразяващо се в издаване на удостоверение изх. № 084-2634 от 01.12.2008г., съгласно което върху процесния апартамент няма вписани възбрани след 01.01.1976г. до датата на издаване на удостоверението, въпреки наличието на вписана тежест.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с НА № 40 от 04.08.2009г. на Русенски нотариус ищецът е закупил от С. и М. П. процесния апартамент; че върху апартамента е била вписана възбрана, като обезпечение на бъдещ иск на „ГБС Р.“ АД [населено място] срещу „ДАНЦ“ ЕООД, видно от обезпечителна заповед от 12.07.2006г. по ч. гр. д. № 2835/2006 г. на Р.; че Агенцията по вписванията е издала удостоверение изх. № 084-2634 от 01.12.2008г., съгласно което върху процесния апартамент няма вписани възбрани след 01.01.1976г. до датата на издаване на удостоверението; че това удостоверение е било издадено при справка на името на „Данц“ЕООД и използвано при придобиването на имота на това дружество от П. на 03.12.2008г.; че същото е използвано и осем месеца по-късно при прехвърлянето на същия имот от П. на А.; че ищецът А. и „ГБС Р.“ АД са сключили споразумение на 27.03.2012г., по силата на което ищецът се задължил да заплати на „ГБС Р.“ АД сума в размер на 25 000 лева за погасяване на част от задълженията на „ДАНЦ“ ЕООД към „ГБС Р.“ АД срещу задължение на последния да подаде молба до ЧСИ за спиране на публичната продан на процесния апартамент и за заличаване на възбраната върху него; че за изпълнение на това споразумение е сключен на 27.03.2012г. договор за банков кредит между „П.“ АД и ищеца, по силата на който Банката е предоставила на А. банков кредит в размер на 14 450 евро, която сума кредитополучателят се задължил да върне с дължимите лихви чрез 240 месечни погасителни вноски, считано от 27.03.2012 г. до 10.03.2032 г.; че „П.“ АД е открила и специална разплащателна сметка, по която Банката от името и за сметка на ищеца е платила на „ГБС Р.“ АД сумата от 25 000 лева; че в хода на делото ищецът погасил изцяло кредита.
От правна страна съдът е приел, че съгласно чл. 49 от Правилника за вписванията Агенцията по вписванията отговаря за вредите, които произтичат от несъответствията между данните по книгите за вписванията и издадените удостоверения;че за да бъде уважен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, е необходимо да са налице следните предпоставки, а именно: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Обосновал е извод, че в случая не е доказано противоправно поведение на ответника, както и причинна връзка между действията на ответника и претърпените от ищеца вреди. В тази връзка е посочил, че ищецът е представил при изповядването на процесната сделка на 04.08.2009г. удостоверение за тежести, издадено от Агенцията по вписванията-Служба по вписванията-Р. на 01.12.2008г., т.е. издадено преди осем месеца, а не актуално такова; че представеното от ищеца удостоверение е по справка на името на Данц ЕООД, а ищецът купува имота от П.; че видно от НА №40 П. са придобили имота на 03.12.2008г., тъй като от НА №40 се установява, че същите са се легитимирали като собственици на процесния апартамент с НА №15//03.12.2008г. на Русенски нотариус рег. №221; че поради това ищецът е трябвало да представи удостоверение за тежести, актуално към 04.08.2009г. и издадено на името на П.; че действително в представеното удостоверение не са отразени вписани обстоятелства, а именно процесната възбрана, но задължение на ищеца е било да представи пред нотариуса актуално удостоверение за тежести. Приел е, че е налице неполагане на дължимата грижа от страна на ищеца, поради което същият не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, дори и ответникът да е бил също недобросъвестен. Приел е също, че не може да се приеме наличие на причинна връзка между поведението на АВ и вредата на ищеца, тъй като ищецът е платил със сумата 25 000 лева чужд дълг и може да търси исковата сума от лицето, чието задължение е погасил.
С оглед на тези съждения въззивният съд е счел за неоснователен предявения иск.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай във връзка с първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Съдът е длъжен да даде указания на страните за установяване на правнорелевантните за спора факти, като разпредели между тях доказателствената тежест. Това задължение е изпълнено с доклада по делото. Съдът не дава указания на страните във връзка с правните заключения. Дали страната е била добросъвестна или не, дали е положила дължимата грижа на добрия стопанин или не е, това са правни заключения, които съдът прави на база установените в процеса факти. Поради това при релевирани във въззивната жалба оплаквания във връзка с доклада, касаещи единствено липсата на дадени указания за полагане от страна на ищеца на дължимата грижа при сключване на сделката, съдът не дължи такива и като не ги е дал, не е допуснал процесуално нарушение, нито противоречие с цитираната от касатора практика.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответника по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 106 от 16.05.2019г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№307/2018г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: