5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
гр. С., 25,03,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1975 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 559, постановено на 21. 03. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав по гр.д. № 688 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Софийски градски съд в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора А. И. М. срещу [фирма], главен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане (КЗ) за сумата над 25000 лева до общо предявения размер от 50000 лева, със законните последици по отношение на лихвите и разноските.
В касационната жалба се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен до пълния му предявен размер, със законните последици, претендират се разноски. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивното решение, като необжалвано от ответника е влязло в сила.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, преценена съобразно съвкупно изложените в жалбата и в инкорпорираното в същата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, настоящата касационна инстанция намира следното:
В касационната жалба не е формулиран конкретен, разрешен от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, императивно законоустановен от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като обща и задължителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. В „изложение на касационните основания“, инкорпорирано в жалбата и позоваващо се на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в отлика от същинските касационни основания по чл. 281 от ГПК, се съдържа бланкетно позоваване на чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 от ГПК, като се твърди, че поставеният от касатора правен въпрос, посочен само като такъв „…относно приложението на чл. 52 от ЗЗД…“, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излагат се съображения за несправедливост на присъденото от въззивния съд обезщетение по размер и несъобразяване на същото с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Така изложените оплаквания обаче съставляват не основание за допускане на касационно обжалване, а са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, наличието или липсата на които биха могли да бъдат преценявани едва в рамките на евентуално последващо, същинско касационно производство по преценка на правилността на въззивното решение, и след допускането на касационното обжалване на същото, но не и в настоящата фаза на производството по преценка относно допустимостта на касационното обжалване. Излагат се и твърдения за определянето на размера на обезщетението в известно отклонение от практиката на ВКС, и при несъобразяване с нарастващия размер на законоустановените минимални застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и принципно се развиват съображения относно противоречивата практика на съдилищата по чл. 52 от ЗЗД.
Съобразно разрешенията, дадени в т. 1, изр. второ, в края на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поради изложеното и доколкото в конкретния процесен случай такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос жалбоподателят не е формулирал, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че определянето от съда на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно постановеното от чл. 52 от ЗЗД – по справедливост, е израз на и резултат от упражняването на решаващата компетентност на съда по съществото на спора да извърши конкретна преценка, съобразно вътрешното си убеждение на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, вследствие на което и да определи също така конкретен размер на приетото справедливото по см. на чл. 52 от ЗЗД обезщетение, която преценка и резултатът от същата, не подлежат на претендираното от касатора – ищец, уеднаквяване. Поради изложеното в случая не е налице и претендираният от касатора допълнителният критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Не е налице и иначе бланкетно поддържаният от касатора, втори допълнителен такъв критерий за селекция на касационната му жалба – този по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Приложимите и приложени от въззивния съд в обжалваното му решение по конкретното дело правни норми са в достатъчна степен ясни и съществуващата по прилагането им практика на съдилищата не сочи на необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и/или, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, от създаването на съдебна практика по прилагането им, или от осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото само ответникът по жалбата има право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, същият заявява такова искане в отговора си на касационната жалба, но не доказва по делото направени в касационната инстанция разноски.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 559, постановено на 21. 03. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав по гр.д. № 688 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Софийски градски съд в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора А. И. М. срещу [фирма], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане (КЗ) за сумата над 25000 лева до общо предявения размер от 50000 лева, със законните последици.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: