О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
Гр.София, 03.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 1877/2018 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Газстроймонтаж“ АД София срещу Решение № 290/31 януари 2018 г. на Софийския апелативен съд по в.т.д.№ 2450/2017 г., с което е потвърдено Решение № 105 на Софийски градски съд по т.д.№ 6864/2014 г. от 18.01.2017 г. С първоинстанционното решение „Газстроймонтаж““ АД е осъдено да заплати на „Геосонда сервиз – Колев“ ООД Пазарджик сумата 37 210,04 лв., представляваща неплатена наемна цена по договор от 12 март 2014 г. за отдаване под наем на строителна механизация по фактури с номера 305/30 юни 2014 г., 309/15.07.2014 г. и 311/18.07.2014 г. ведно със законната лихва от 10.10.2014 г. до окончателното плащане на сумата. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно по съображения за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Претендира се отмяната му и отхвърляне на иска. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация не е взел становище по жалбата в срока за отговор.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно въззивно решение на Софийския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано възникването на наемно правоотношение по договор за предоставяне за временно ползване на строителна механизация по договор за наем от 12.03.2014 г. О. връзка между страните се основава на валиден договор между търговски дружества, по силата на който за ищеца е възникнало задължение да предостави ползването на съоражение – сондажна установка комплект на ответника, а за последния се е породило задължение за заплащане на наемна цена за ползване в уговорения размер 1022.04 лв. без ДДС за еднодневно ползване. С 3 броя двустранно подписани протоколи за извършени дейности през м.юли 2014 г. с процесната строителна механизация във връзка с укрепване на свлачище в [населено място] с посочени часове на ползване на съоръжението са определени дължимите суми за ползване на съоръжението в съответствие с уговореното между страните в Приложение № 1 към договора. Дължимите суми са фактурирани /с ДДС/ с 3 броя фактури – съответно за 5730,68 лв., 18591,36 лв. и 12 888 лв. и са отразени счетоводно при двете страни.
Чрез неоспореното от страните и възприето от съда заключение на ССЕ се установява, че общата стойност на процесните фактури възлиза на 37210,04 лв. и същите са включени в дневниците за покупки при ответника и са подадени със Справка-декларация в ТД на НАП. От извършената проверка в счетоводството на ищеца в.л. В.П. установява, че всички процесни фактури са включени в дневниците за продажби и са описани в Справка-декларация, подадена до ТД на НАП.
Цитираното Приложение № 1 към процесния договор заедно с визираното в него определяне на цената на база осемчасов работен ден при режим на пълно работно натоварване на механизацията и постигната производителност сочи като единична цена сумата 1022,04 лв. /без ДДС/ на ден за ползване на отдадената под наем сондажна установка комплект. Липсата на единични цени за ползване на отделните вещи, включени като елемент в сондажната установка, не обуславя извод за несъществуващо съгласие между страните за сключване наемен договор, тъй като се касае до едно съоръжение, предоставено за временно ползване във връзка с изпълнение на строителен обект – укрепване на свлачище в кв.Изток, [населено място]. Въззивният съд е заключил, че е постигнато съгласие по клаузите на сделката, включително и за размер на дължимата наемна цена за ползване на съоръжението. Двустранно съставени протоколи удостоверяват времето на ползване на съоръжението, а отразяването на фактурите в счетоводството на ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит представлява признание за задължението и доказва възникването и съществуването му. С оглед на признанието са без значение липсата на удостоверяване на предаването на наетото съоръжение с писмен документ съобразно клаузата на чл.1 ал.5 на договора и липсата на междинни протоколи, отчитащи действително изброените маточасове с наетата механизация. Неизпълнението на договорни задължения по комплектоване на фактурите с отчетни документи не освобождава наемателя от основното му задължение да заплати наемна цена за ползването на съоръжението за времето, отразено в двустранно подписаните протоколи, представени по делото. Ответникът не твърди и не доказва извършени плащания.
Формулираните от касатора правни въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК са следните:
1.Относими ли са осчетоводяването на фактурите от наемателя и ползването на данъчен кредит към преценката за възникване изискуемостта на вземането за наемна цена при изрично договорени специални условия за настъпване падежа на задължението;
2.На кои факти и обстоятелства следва да даде приоритет съдът – на действия по осчетоводяване на фактурите и произтичащите от тях записвания или на договарянето на специални условия за възникване на задължение за плащане. При преценка на изискуемостта на вземането за наемна цена следва ли съдът да се съобрази с установената в чл.20а ЗЗД задължителна сила на договора, действащ със сила на закон, или следва да прилага по аналогия изводи от съдебната практика, относими към други казуси с различен предмет;
3.Не се ли явява осчетоводяването на фактурата правопораждащ задължение за плащане факт само в хипотезата на договор за търговска продажба, не и по отношение на договор за наем.
Трите въпроса са зададени в контекста на оплакванията за необосновани и неправилни изводи на съда досежно изрично оспорени от жалбоподателя обстоятелства, които не почиват на събраните по делото доказателства а се основават само на счетоводни записвания и незаконосъобразно позоваване на правила относно търговските сделки и потвърждаването им. Изведените от касатора правни въпроси не са от значение за изхода на спора, а за правилността на обжалваното решение, за обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК. Непосочването на правни въпроси, значими за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителни селективни основания.
Независимо от горното касаторът не излага съображения за неточно тълкуване и прилагане на конкретна правна норма и за необходимост от осъвременяване на съдебна практика, формирана по непълна, неясна или противоречива правна уредба. Допълнителното селективно основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК е бланкетно посочено.
Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал. 2 пр. 3 ГПК. Въззивното решение не е постановено нито при видимо тежко нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Евентуална необоснованост, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка и от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Обикновени грешки на съда при прилагане правилата на логическото мислене, на каузалните връзки между явленията, на опитните правила не обуславят квалифицирана форма на неправилност по чл.280 ал. 2 ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не установява сочените от него основания за достъп до касация.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд,1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 290/31.01.2018 г. по в.т.д.№ 2450/2017 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: