О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
гр. София, 01.03.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4424 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 143/14.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 308/2016 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД е неоснователен, отменил е постановеното в обратен смисъл първоинстанционно решение и е постановил ново, с което е отхвърлил предявения иск.
Въззивният съд е приел, че при предявен иск с правно основание чл. 59 ал.1 ЗЗД е необходимо доказването на увеличение на имуществото на едно лице за сметка на намаляване на имуществото на друго лице, като обедняването и обогатяването се намират във връзка на конекситет – произтичат от един и същ факт или от обща група факти. При това неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи връщане на онова, с което се е обогатил единствено до размера на обедняването. Съдът е приел, че правилно е разпределена доказателствената тежест и е дадена възможност на ищеца, при условията на пълно главно доказване да установи наличието на елементите от фактическия състав на чл. 59 ал.1 ЗЗД, посочени по-горе. Прието е, че ищецът не е установил наличието на неоснователно разместване на блага, при което ответницата да се е обогатила, а ищецът да се е обеднил, поради което е прието, че иска с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД е неоснователен, доколкото посоченият иск е приложим при липса на валидна облигационна връзка между страните. Съдът е приел, че по делото не е установено ищецът да е извършил плащане на дължим данък от името на ответницата, обратно – същият е отчел пред данъчните власти реализирани от него самия продажби, приходи и разходи от извършени от него сделки през релевантния период, формирал е печалба като финансов резултат, предвид на което за него е възникнало съответно задължение за заплащане на корпоративен данък съобразно ЗКПО. Посочено е от състава на въззивния съд, че ищецът се е възползвал от възможността за прихващане на данъци и в резултат му е възстановен данъчен кредит по ЗДДС, предвид на което по делото не е установено обедняване, настъпило в потримониума на ищеца, което да е във връзка на конекситет с действия на ответницата. По отношение на ответницата, съдът е приел за безспорно установено, че не е възникнало задължение за плащане на претендирания от ищеца данък, доколкото той самият не е префактурирал в тежест на ответницата извършено строителство, което е условие за възникване на задължението й по ЗДДФЛ. Въз основа на горното, състава на въззивния съд е направил извод за липса на обогатяване в патримониума на ответницата чрез спестен разход за дължим данък.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
На първо място се твърди, че съдът не се е произнесъл по предявен от ищеца иск по надлежния ред, като видно от касационната жалба, касаторът твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по един от предявените искове, като същия довод се сочи и в изложението на касационните основания, но самото посочване на това твърдение не е обвързано с поставен правен въпрос, като за касатора, сочещ това оплакване в изложението на касационните основания е съществувал друг път за защита, съгласно разпоредбата на чл.250 ГПК.
Твърди се, че в противоречие със задължителна съдебна практика – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съдът се е произнесъл по правния въпрос, относно фактическия състав на неоснователното обогатяване в случаите, в които обогатяването се изразява в спестяване на разходи за сметка на имуществото на претърпялото обедняване лице. Съдът не е приел, че е налице спестяване на разходи, дължими от ответника по делото и заплатени от ищеца по делото, напротив, приел, че не е установено заплащане на суми от страна на ищеца, дължими от ответника, оттам е направил и извода за липса на фактическия състав на неоснователното обогатяване. Твърдението на касатора, че е заплатил суми, дължими от ответника по делото, е въпрос на фактите по спора, т.е. не е правен, а фактически въпрос и касае обосноваността на съдебното решение, но не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Неправилно възприета фактическа обстановка от съда и отразена в решението касае евентуалната необоснованост на решението, но доколкото необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК, евентуалното наличие на необоснованост, като порок на решението, следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, тъй като е основание по чл.281 ГПК, но едва след като са налице основанията по чл.280 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143/14.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 308/2016 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.