О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
гр. София, 10.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1713/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) срещу решение № 400 от 19.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 3794/2018 г. на Апелативен съд – София. С посоченото решение е потвърдено решение № 3016 от 14.05.2018 г. по т. д. № 8527/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която МРРБ е осъдено на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на [община] сумата 145 473.88 лв. – част от дължима главница по договор от 13.12.2010 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с рег. № BG161РО001/1.1-09/2010/012г. по Оперативна програма „Регионално развитие 2007/2013” с предмет „Подобряване на енергийната ефективност и модернизиране на образователната структура в [община]”, ведно със законната лихва от 12.12.2016 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 7 921.74 лв., и на основание чл.78, ал.3 ГПК на [община] са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 5 760 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация [община] – [населено място], в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решенето по т. д. № 8527/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната от ответника МРРБ осъдителна част за сумата 145 473.88 лв., Апелативен съд – София е приел, че с влязло в сила решение по предявен срещу ответника частичен иск е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно основанието за възникване на претендираното с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД вземане, произтичащо от сключен на 13.12.2010 г. договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с рег. № BG161РО001/1.1-09/2010/012г. по Оперативна програма „Регионално развитие 2007/2013” с предмет „Подобряване на енергийната ефективност и модернизиране на образователната структура в [община]”, и че в хода на делото ищецът [община] е доказал вземането си както по основание, така и по размер – за сумата, присъдена с обжалваната част от първоинстанционното решение.
Въззивният съд е преценил като безспорни от фактическа страна следните обстоятелства : Със сключения на 13.12.2010 г. договор е уговорено предоставяне на безвъзмездна финансова помощ на общината – ищец в размер на 4 138 966.46 лв. за подобряване на енергийната ефективност и модернизиране на образователната структура, като е уговорена обща стойност на допустимите разходи 4 100 045.53 лв., от които 3 485 038.70 лв. (85 % от всички допустими разходи) съфинансиране от ЕФРР, 615 006.83 лв. (15 % от общите допустими разходи) задължителен собствен принос и 38 920.93 лв. – допълнителен собствен принос. В качеството на бенефициер [община] е сключила договори за извършване на СМР за реализиране на проекта и като краен резултат са изпълнени СМР за внедряване на енерго – спестяващи мерки в шест обекта на територията на общината. В хода на реализиране на проекта [община] е изпратила писмено уведомление до МРРБ за необходимостта от извършване на непредвидени допълнителни разходи, в отговор на което ответникът е дал указания относно изискванията за верифициране на разходите и е препратил към „Указания за промяна на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ”. След приключване на работите по проекта общината – ищец е поискала изплащане на дължими суми за извършени разходи, но с писмо от 03.09.2013 г. ответникът, в качеството на УО на ОПРР, е отказал да верифицира отразените в писмо от 30.09.2013 г. допълнителни и непредвидени разходи, от които 151 996.39 лв. без ДДС – непредвидени разходи, 90 597.53 лв. без ДДС – надвишени количества над допустимите, и 10 987.97 лв. без ДДС – констатирани различия между актувани и реално изпълнени видове и количества СМР. С влязло в сила решение № 1849 от 30.09.2016 г. по т. д. № 4289/2015 г. на Апелативен съд – София е уважен предявен от [община] против МРРБ частичен иск за сумата 40 000 лв. – част от дължима главница по договора от 13.12.2010 г., като в мотивите към решението е прието, че в качеството на бенефициер по договора [община] е извършила допълнителни разходи за изпълнение на непредвидени видове СМР, които са допустими и подлежат на верифициране.
При така възприетата фактическа обстановка по делото въззивният съд е направил извод, че със сила на пресъдено нещо между страните са установени правопораждащите спорното право факти относно сключването на валиден договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, изпълнението на допълнителните СМР, за които ищецът е поискал верифициране на разходи, необходимостта от изпълнение на работите, която не е могла да бъде предвидена при сключване на договора, но работите са абсолютно необходими за изпълнението на проекта и за постигане на неговата цел, и предпоставките за верификация на разходите за извършените СМР.
Независимо от извода за формирана сила на пресъдено нещо, въззивният съд е преценил, че предпоставките за верифициране на разходите за извършени СМР, необходими за изпълнението на проекта, са доказани чрез събраните в хода на делото доказателства, включително чрез заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи – счетоводна и техническа. Въззивният съд е възприел като обективни и достатъчно обосновани констатациите в заключението на съдебнотехническата експертиза, че за постигане целите на проекта са извършени допълнителни непредвидени разходи на стойност 301 980.02 лв., наложени от влошеното състояние на обектите в периода от проектирането до реалното започване на работите; За допълнителните СМР са съставени всички необходими актове, предвидени в Наредба № 3/31.07.2003 г., както и двустранно подписани протоколи обр. 19; Всички непредвидени работи са свързани с подобряване енергийната ефективност и сертифициране на сградите и не представляват ново строителство, а тяхното неизпълнение би довело до невъзможност за постигане на минималните изисквания към енергийните характеристики на сградите и техническите изисквания за енергийна ефективност на икономия на енергия и топлосъхранение съгласно действащото законодателство; Общата стойност на количествата, надвишаващи 15 % от общите допустими разходи за всички обекти, определени със заменителни таблици, възлиза на 119 551.02 лв. В зависимост от тези констатации, препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че при общ размер на всички извършени непредвидени разходи 305 024.90 лв. и надвишение над 15 % от общите допустими разходи със 119 551.02 лв., ищецът има вземане към ответника за стойността на допълнителни непредвидени разходи в размер на 185 473.88 лв. Произнасянето по размера на вземането е съобразено с правилото в изготвените от управляващия орган „Указания за промяна на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ”, че промяна в количеството на всяка конкретна позиция в КСС не може да надвишава с повече от 15 % първоначално определеното количество, а общата стойност на промените за целия период не трябва да надвишава 10 % от стойността на КСС към договора за строителство. След приспадане от сумата 185 473.88 лв. на присъдените с решението по частичния иск 40 000 лв. претенцията на ищеца е счетена за доказана и основателна до размер на сумата 145 473.88 лв.
В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на предпоставките, обуславящи уважаване на иска до размер на сумата 145 473.88 лв. Като неоснователно въззивният съд е преценил основното защитно възражение на ответника за недопустимост да се верифицират извършените от ищеца разходи от гледна точка на правилата, съдържащи се в „Указания относно промяна на договор за предоставяне на финансова помощ”, публикувано на официалния сайт на ОПРР като част от документацията за сключване на договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с конкретни бенефициери, в т. ч. общини. В цитираните указания е посочено, че може да се направи промяна в количествено – стойностните сметки след сключване на договора с изпълнител на СМР чрез заменителна таблица при установени в строителството разлики на предвидените количества на отделните СМР, като в този случай бенефициерът следва да уведоми писмено управляващия орган преди извършване на промяната; Когато в договора с изпълнителя е включена клауза относно третирането на непредвидени разходи (в размер до 10 % от стойността на КСС по договора с изпълнителя), тези разходи се отчитат при окончателното плащане. Според указанията, „непредвидени разходи за СМР” са тези, които са свързани с увеличаване на заложените количества или добавяне на нови, които към момента на разработване и одобряване на технически или работен инвестиционен проект обективно не са могли да бъдат предвидени, но при изпълнение на дейностите са обективно необходими за въвеждане на обекта в експлоатация. Въззивният съд е приел, че с оглед предмета и съдържанието на сключения между страните договор изготвените от управляващия орган Указания са приложими към породеното от договора облигационно правоотношение и че разходите за непредвидени допълнителни СМР подлежат на верифициране от ответника, тъй като ищецът е спазил изискванията в указанията за писмено уведомяване на управляващия орган за необходимостта от извършване на разходите, изготвени са заменителни таблици към договорите за СМР и в същите са заложени 10 % непредвидени работи, а необходимостта от изпълнение на работите и техния размер са доказани по несъмнен начин. Неоснователността на поддържаното от ответника възражение е мотивирана от въззивния съд и със съображения, че извършените от ищеца допълнителни разходи съответстват на изискванията за допустимост, залегнали в Регламент на Съвета № 1083/2006 г., Регламент на Комисията № 1828/08.12.2006 г., Регламент на ЕП и на Съвета № 1080/2006 г., Постановление № 62/21.03.2007 г. на МС, Изисквания за кандидатстване по процесната схема за финансиране и Постановление № 245/09.10.2007 г. на ВС за приемане на детайлни правила за допустимост на разходите по ОПРР, съфинансирана от ЕФРР за 2007 – 2013 г. Съдът е изразил виждане, че посочените актове, както и чл.5.2.3 от Насоките за кандидатстване по ОПРР, не забраняват извършването на допълнителни разходи, ако тези разходи отговарят на определени изисквания, вкл. да са необходими за изпълнението на проекта, да са предвидени в договорите с изпълнителя и да отговарят на принципите за добро управление – икономичност, ефикасност и ефективност на вложените средства. В зависимост от преценката, че претендираните от ищеца разходи отговарят на всички изисквания за допустимост и не попадат в обхвата на недопустимите разходи по чл.4.2.1 от Насоката за кандидатстване, въззивният съд е приел, че разходите подлежат на верификация при съобразяване на ограниченията от 15 % за количествата по всяка позиция от КССС и от 10 % от стойността на КССС към договора за строителство, поставени от УО в Указанията относно промяна на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ и взети предвид от първоинстанционния съд при формиране на сумата 145 473.88 лв.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът МРРБ е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено по отношение на следните въпроси, за които се поддържа, че са обусловили изхода по конкретното дело и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна и с казуална практика на ВКС : „1. Относно задължението на съда да се съобрази с действителната воля на страните при тълкуване на договорни клаузи в съответствие с правилата на чл.20 от ЗЗД, като не изменя договорно поети задължения и създава права, които страните не са уговаряли (противоречие с решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., и решение № 347/11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, ІV г. о.); 2. За задължението на въззивния съд да приложи императивна материалноправна норма, каквато се явява чл.26 ЗЗД, относно нищожността на договорите, дори и нейното нарушение да не е наведено от страната (противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС); 3. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимовръзка, да изложи съображения защо ги приема за достоверни, да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички възражения в жалбата (противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и казуалната практика на ВКС в решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ІV г. о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ІV г. о., решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г. на ІV г. о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ІІ г. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на І г. о. и решение № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на І г. о.); 4. Следва ли съдът да направи преценка на приетата по делото СТЕ, съобразно обосноваността й (противоречие с решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 1475/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на ВКС, І г. о.).
Първият въпрос не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е установил наличие на неясни или противоречиво възприемани от страните клаузи в договора за предоставяне на бъзвъзмездна финансова помощ, пораждащи необходимост от тълкуване съобразно критериите на чл.20 ЗЗД. Преценката за правата и задълженията на всяка от договарящите страни е извършена въз основа на относимите към спора клаузи в договора, които съдът е възприел като ясни и ненуждаещи се от тълкуване с цел разкриване на вложения в съдържанието им смисъл. С въззивната жалба касаторът не е повдигал спор относно тълкуването на договора и предвид ограничението на чл.269 ГПК въззивният съд не е се е произнасял с изрични мотиви необходимо ли е договорът или отделни негови клаузи да бъдат подлагани на тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, че извършените от ищеца допълнителни непредвидени разходи подлежат на верифициране и възстановяване по силата на постигнатите в договора уговорки и приложимите към договорното правоотношение „Указания за промяна на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ”, приети от управляващия орган по Оперативна програма „Регионално развитие 2007 – 2013 г.”, както и доводите в изложението за неправилна преценка на уговорените в договора предпоставки за изплащане на разходи над предвидените, са от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. След като уважаването на предявения срещу касатора иск не е обусловено от тълкуване на договора, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по въпроса за съобразяване на критериите по чл.20 ЗЗД. Липсата на произнасяне относно критериите на чл.20 ЗЗД изключва и проявлението на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД.
Като самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по първия въпрос следва да се посочи и решаващия извод на въззивния съд за формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно правопораждащите вземането факти и предпоставките за верифициране на непредвидени разходи за допълнителни СМР. При наличие на влязло в сила решение, с което е уважен предявен срещу касатора частичен иск за същите разходи, евентуалните спорове между страните относно съдържанието на клаузи в договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ са преклудирани и е недопустимо да бъдат разглеждани в последващия процес за непредявената част от вземането за стойността на разходите.
Вторият въпрос – за задължението на въззивния съд да приложи служебно императивната материалноправна норма на чл.26 ЗЗД, също не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е изведен от тезата на касатора, че въззивният съд не е приложил императивната разпоредба на чл.5 от Постановление № 245/09.10.2007 г. на МС за предприемане на детайлни правила за допустимост на разходите по Оперативна програма „регионално развитие”, съфинансирана от Европейския фонд за регионално развитие, за финансовата рамка 2007 – 2013 г., спрямо предвидената в „Указания за промяна на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ” възможност за изменение на КСС и за заплащане на непредвидени СМР, която противоречи на изискванията на чл.5 от постановлението за признаване на конкретни разходи за допустими. Дори да се приеме, че въпросът е значим за спора въпреки влязлото в сила решение по частичния иск, той не е обуславящ за постановения с обжалваното решение правен резултат. Въззивният съд е приел в решението, че Указанията са приложими в отношенията между страните и се е позовал на тях при формиране на изводите си за дължимост на претендираното с иска вземане, без да установява противоречие на съдържащите се в тях правила за признаване на непредвидени допълнителни разходи за СМР с нормативен акт, в т. ч. и с разпоредбата на чл.5 от Постановление № 245 от 09.10.2007 г. на МС. В мотивите към обжалваното решение съдът е изложил съображения, че разходите, чието заплащане претендира ищецът, са извършени в съответствие с всички изисквания за верифициране, предвидени в указанията и в приложимите нормативни актове, в т. ч. и в цитираното постановление. Извършената в този смисъл преценка е несъвместима с позицията на касатора, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да приложи разпоредбата на чл.26 ЗЗД за нищожност поради противоречие с чл.5 от ПМС № 245/09.10.2007 г. на предвидената в Указанията възможност за изменение на КСС, респ. за заплащане на непредвидени СМР и по този начин се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделен е въпросът доколко разпоредбата на чл.26 ЗЗД може да намери приложение по отношение на приетите от управляващия орган „Указания относно промяна на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ”. Поради отсъствие на общата и на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предпоставки въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по втория формулиран от касатора въпрос.
Последните два въпроса от изложението са значими за делото, но също не са обуславящи за неговия изход и не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изходил от съдържанието на въззивната жалба и на отговора по чл.263, ал.1 ГПК и въз основа на тях е определил рамката на спора, предмет на въззивното производство. Фактическата страна на спора е установена в съответствие с разясненията в т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. като са обсъдени всички доказателства, които въззивният съд е счел за относими към релевантните за основателността на исковата претенция факти, при съобразяване на влязлото в сила решение по частичния иск за друга част от спорното вземане. В мотивите към решението съдът е отговорил на всички доводи и възражения, с които е бил сезиран от страните, и е изложил подробни съображения в подкрепа на изводите си за дължимост на претендираното с иска вземане и за неговия размер. Доводът на касатора, че въззивният съд неправилно е кредитирал констатации в заключението на съдебнотехническата експертиза и в резултат на това е направил необосновани изводи за стойността на извършените непредвидени разходи за СМР, които подлежат на верифициране, съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение и не може да бъде подведен под хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и недоказаността на твърдението за постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС препятстват възможността да се допусне касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, обусловена от наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Касаторът е обосновал очевидната неправилност със съображения, че въззивното решение е явно необосновано „по отношение на обуславящия изхода на делото извод, че претенцията на ищеца е основателна за разликата над общата стойност на количествата, надвишаващи 15 % от общите допустими разходи за всички обекти, определени със заменителни таблици, възлиза на 119 551.02 лв. до пълния размер на отказаните за верифициране непредвидени разходи от 305 024.90 лв. или за сумата 185 473.88 лв. и доколкото с влязло в сила съдебно решение е присъдена частично сумата 40 000 лв., то претенцията е основателна за разликата от 145 473.88 лв.”. Изложените съображения не насочват към очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като предполагат проверка за съответствие на изводите на въззивния съд със събраните по делото доказателства, а извършването на такава проверка е възможно само по реда на чл.290 ГПК. Без анализ на фактите и доказателствата по делото касационната инстанция не би могла да се произнесе дали „логически изведеният алгоритъм в решението на САС е правилен” или подлежащите на верифициране разходи следва да бъдат изчислени по предложения от касатора начин, според който предявеният иск е основателен за сумата 22 878.48 лв. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението на въззивния съд като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 3794/2018 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът по касация не е претендирал и доказал извършването на разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 400 от 19.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 3794/2018 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :