3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
С., 09.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 693 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Д. И. от[населено място], чрез процесуалния й представител адв. К. К., против въззивното решение № 326 от 26 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 494 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., в частта му, с която е отменено решение № 550 от 7 юли 2009 г., постановено по гр.д. № 1047 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г. по предявения иск по чл. 2, ал. 2, предл. първо З. за разликата над 1000 лева до 5000 лева и в тази част искът е отхвърлен.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, защото на практика въззивният съд приел, че касаторката е следвало да постъпи в психиатрична клиника за лечение като доказателство за търпените от нея негативни последици или да е получила заболяване на отделни органи в организма й; установено е по делото, че от образуването на наказателното производство до влизането в сила на оправдателната присъда касаторката е била подложена на непрекъснат интензивен психически тормоз; наложената мярка за неотклонение е попречила на касаторката да присъства на погребението на баща си в Г.; сумата от 5000 лева е справедлива репарация за претърпените от касаторката неимуществени вреди. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се преповтарят изложените оплаквания в касационната жалба. Изтъква се, че решението е незаконосъобразно и изложените в него мотиви са несъответни на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и с принципа на справедливостта; решението е в противоречие с практиката на ВКС, което е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представят се решение на СГС без да е отразено влизането му в сила, както и три решения на ВКС, постановени при действието на ГПК от 1952 г.
Ответникът Прокуратура на Република България не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че незаконосъобразни действия на ответника са безспорно установени и установени са и изживени от касаторката тежки емоционални страдания по повод предявеното й обвинение до постановяването на оправдателната присъда; в период преди предявяването на обвинението касаторката е била във временна нетрудоспособност по диагноза “Рекурантно депресивно разстройство”, като отговорността на държавата не може да се ангажира за предходни заболявания на касаторката отпреди началото на наказателното производство, като развилото се психиатрично заболяване не е такова, че да води до продължителна временна нетрудоспособност; негативните последици за здравето на касаторката не са се изразили в изменения в организма й, а в субективни усещания и промяна в субективното отношение, като не са представени данни за настъпили остри психични кризи и прояви, които да са обусловили лечението на касаторката; искът е основателен и доказан до размер на 1000 лева обезщетение за неимуществени вреди, заедно с лихвата за забава от 25 юли 2008 г.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Касаторката е заявила изключително неясно основанието, поддържано от нея, за допускането на касационното обжалване на въззивното решение – дословно е посочено, че решението е в противоречие с практиката на ВКС, което е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От представената съдебна практика обаче следва да се заключи, че се търси допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – поради противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата, тъй като представената съдебна практика на ВКС, създадена при действието на отменения ГПК, не попада в кръга на задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – така се приема в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на цитираното ТР. В разглеждания случай касаторката не е поставила въпрос, който да отговаря на посочените изисквания. Нещо повече – както в касационната жалба, така и в изложението към нея не е поставен какъвто и да е въпрос, разрешаването на който да стане в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК. Простото заявяване, че решението е в противоречие с практиката на ВКС, или разрешаването на спора ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без да е посочен правния въпрос, по който съдът дължи произнасяне, не може да доведе до допускане на касационното обжалване. В цитираното ТР, т. 1, ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. Представянето на съдебна практика също не опровергава горния извод, тъй като не е ясно по кой въпрос следва да се извърши преценката за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 326 от 26 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 494 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: