4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №214
гр.София, 13.05.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 426 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Обжалвано е определение № I-2337/ 29.11.2018 г. по ч.гр.д. № 1765/ 2018 г., с което Окръжен съд – Бургас е оставил без уважение частната жалба на Е. И. Д. срещу разпореждане № 5391/ 17.07.2018 г. по гр.д. № 2181/ 2018 г. на Районен съд – Бургас, неточно именувано „определение“, за оставяне без разглеждане на иска за прогласяване нищожността на взетите с протокол от 15.06.2012 г. решения на Общото събрание на етажната собственост във Ф. Л. – ваканционен комплекс от затворен тип (чл. 130 ГПК).
Определението се обжалва от Е. И. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с тълкувателно решение № 1/ 06.12.2002 г. по тълк.д. № 1/ 2002 г. ОСГТК на ВКС; решение № 87/ 09.03.2012 г. по гр.д. № 1115/ 2011 г. на ВКС, II ГО; определение № 89/ 22.05.2017 г. по ч.гр.д. № 1464/ 2017 г. на ВКС, I-во ГО; решение № 569/ 20.11.2009 г. по гр.д. № 4357/ 2008 г. на ВКС, II-ро ГО; определение № 385/ 27.06.2012 г. по гр.д. № 492/ 2012 г. на ВКС, II-ро ГО; решение № 53/ 11.03.2016 г. по гр.д. № 4753/ 2015 г. на ВКС, III-то ГО и решение № 94/ 25.04.2016 г. по гр.д. № 197/ 2016 г. на ВКС, ГК, I-во ГО, без повдигнат от касатора правен въпрос; 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по единадесет повдигнати въпроса, които касаторът счита включени в предмета на обжалване и за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и 3) на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, което мотивира с възприетия смисъл на понятието „очевидна неправилност“, възприет с определение № 127/ 16.03.2018 г. по ч.гр.д. № 866/ 2018 г. на ВКС, IV-то ГО.
Ответникът „О.“ ЕООД, ответник и по касация, възразява, че не са налице сочените основания за допускане на касационния контрол, а въззивното определение е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба с допустим предмет (спазени са изискванията на чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК); подадена от легитимирана страна (касатор е ищецът, чието право на иск за прогласяване нищожността на решенията на ОС на ЕС въззивното определение отрича); при спазване на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но сочените основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване липсват. Съображенията са следните:
За да потвърди разпореждането за частично прекратяване на производството по гр.д. № 2181/ 2018 г. на Районен съд – Бургас, въззивният съд е констатирал две абсолютни процесуални пречки за допустимостта на иска за прогласяване нищожността на решенията на ОС на ЕС на Ф. Л. – ваканционен комплекс: първата – пропускането на срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС (въззивният съд е приел, че 30-дневният законов срок се прилага и по иска за нищожност на решение на ОС на ЕС), а втората – липса на правен интерес (въззивният съд е приел, че осъдителните искове, предявени по същото дело, изчерпват правния интерес, доколкото е в максимален обем съдебната защита, която ищецът ще получи при тяхното разглеждане).
Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения (разпореждания), преграждащи по-нататъшното развитие на делото.
Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и на ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС (т. 1); … (т.2); от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (т. 3).
Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност (ал. 2 ГПК).
Следователно законът изисква, когато касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в своето искане ВКС да допусне касационното обжалване на въззивното определение, визирано в чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, да повдигне правния въпрос, който счита да е от значение за изхода по конкретното дело, а ВКС няма задължението да го изведе служебно (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС). Тези съображения са достатъчни, за да изключат първата сочена от касатора възможност за допускане на определението до касационен контрол. Той твърди противоречието му с цитираните актове на ВКС (тълкувателно решение на ВКС, решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, а и две определения на ВКС по чл. 274, ал. 2 ГПК), но в тази част на изложението към касационната жалба повдигнати въпроси няма.
Единадесетте въпроса, с които касаторът обосновава допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, подлежат на обобщаване и се свеждат до следните седем: 1. ЗУЕС (редакция в ДВ бр. 57/ 26.07.2012 г.) допуска ли инвеститорът по чл. 2 от ЗУЕС да свика първото общо събрание на новосъздадената етажна собственост, когато той притежава самостоятелни обекти в сградата и да участва в това ОС в качеството на етажен собственик? 2. ЗУЕС (в същата редакция) допуска ли като форма на етажна собственост обща етажна собственост на всички сгради в жилищен комплекс от затворен тип, за която са сформирани общи органи на управление – общи ОС и управител, – извън хипотезата на чл. 18 ЗУЕС и представляват ли тези сформирани органи органи на управление по смисъла на ЗУЕС? 3. Могат ли решенията, взети от така сформираните органи, да се квалифицират като решения на ОС и на управител на ЕС по смисъла на ЗУЕС? 4. Допуска ли ЗУЕС (в същата редакция) като управител на ЕС да бъде избран инвеститорът по чл. 2 от ЗУЕС, той да прехвърли на трето лице в пълен обем правата и задълженията по чл. 2 ЗУЕС и формален ли е неговият акт? 5. Допустим ли е иск за нищожност на взети решения от орган за управление на ЕС, сформиран в нарушение на ЗУЕС? 6. Родово понятие ли е искането за „отмяна на незаконосъобразно решение на общото събрание“, визирано в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, а включва ли и иска за нищожност на решение на общото събрание на етажната собственост? 7. Има ли етажният собственик правен интерес от иск за нищожност на решение на ОС на ЕС, когато то накърнява негови права и законни интереси?
Първите четири въпроса не обуславят въззивното определение, доколкото касаят съществото на предявения иск за нищожност на взетите решения на ОС на ЕС по протокола от 15.06.2012 г. С обжалваният акт искът не е разгледан по същество, а производството по него е прекратено.
Петият и седмият въпрос също не го обуславят. Въззивният съд не е изключил принципно правото на иск за нищожност на атакуваните решения на ОС на ЕС в полза на касатора – собственик на отделни обекти в комплекса от затворен тип. В определението са установени две абсолютни процесуални пречки от значение не за възникването, а за упражненото от касатора право на съдебна защита по този иск.
Последният повдигнат въпрос (шестият) обуславя изводите на въззивния съд по една от двете абсолютни процесуални пречки, констатирани в определението. Прието е, че касаторът е следвало да предяви иска си в срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, а го е пропуснал. Следователно въззивният съд е тълкувал понятието по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС като родово, включващо предявения иск. Той обаче е констатирал и друга (втора) процесуална пречка за недопустимост. Приел е че касаторът-етажен собственик ще получи в максимален (по-голям) обем защита на своите права и законни интереси, включително на тези, които намира за засегнати от нищожните решения на ОС на ЕС, чрез осъдителните искове, които е предявил по същото дело. Констатираната с определението втора процесуална пречка е равностойна (достатъчна) за извода, че предявеният установителен иск е недопустим, а по нея няма повдигнат въпрос.
Изложеното изключва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното определение по повдигнатите въпроси и по тях е излишно настоящият състав да обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За общото и допълнителното основания законът изисква кумулация.
Заявеното основание „очевидна неправилност“ (чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК) касаторът не мотивира, а препраща към смисъла, възприет с определението на ВКС, което цитира в изложението към частната касационна жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че това основание за допускане на касационния контрол не изисква правен въпрос, но касаторът следва да го обоснове. Липсата на обосновка не преодолява извършената препратка към определение № 127/ 16.03.2018 г. по ч.гр.д. № 866/ 2018 г. на ВКС, IV-то ГО. С определението, постановено от ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, въззивното определение не е било допуснато до касационно обжалване, а с него е била установена различна процесуална пречка – липса на право на иск по заявеното искане за съдебна защита.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № I-2337/ 29.11.2018 г. по ч.гр.д. № 1765/ 2018 г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛРЕНОВЕ: 1. 2.