О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
гр. София, 23.04.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3469 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8780 от 19.06.2017 г., подадена от Г. А. С. и А. И. С. чрез адвокат Е. М. от АК – Б. против въззивно решение № V-39 от 15.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 285/2017 г. на Окръжен съд – Бургас. С него е отменено решение № 93 от 15.12.2016 г. по гр.д. 197/2016 г. по описа на Районен съд – Царево и вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на [община], че Г. А. С. и А. И. С. не притежават правото на строеж за изграждането на жилищна сграда в поземлен имот с идентификатор 00878.501.582 по кадастралната карта на [населено място], с допустима РЗП от 573 кв.м.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация [община], представляван от Кмета инж. Г. Л., е подал отговор на касационната жалба чрез адвокат Г. Н. от АК – Б., като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че с договор от 26.01.2007 г. [община] е учредила в полза на Г. С. (по време на брака й с А. С.) право на строеж за изграждане на жилищна сграда върху ПИ № 00878.501.582 по КККР на [населено място], който е частна общинска собственост. Към датата на предявяване на исковата молба правото на строеж не е реализирано – в имота няма изградена жилищна сграда, включително в груб строеж. При учредяване правото на строеж имотът не е бил трасиран, като в тази връзка е прието, че това не представлява обективна пречка за реализиране на правото на строеж, тъй като Общината не е поемала подобно задължение с договора от 26.01.2007 г., както и се касае за услуга, извършвана по искане на заинтересованите лица, каквото е прието, че ответниците по иска (сега – касатори) не са заявявали, предвид и липсата на данни за отказ от страна на Общината по повод искане за трасиране на имота. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, въз основа на което е приел за недоказано твърдението на касаторите за наличие на бунгала в процесния имот от момента, в който им е било учредено право на строеж, до 2014 г. Не е била налице и нормативна пречка, изразяваща се в обжалването на измененията на ОУП на [община], одобрен на 13.08.2008 г. и на екологичната оценка към него, а впоследствие и спиране на приложението на ОУП със Заповед № РД-02-15-17 на 07.02.2014 г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройството на основание чл. 135, ал. 6 ЗУТ, тъй като към този момент вече са изминали повече от 7 години от учредяването на процесното право на строеж. След снабдяването със скица – Виза за проектиране, съгласувана от гл. архитект на [община] и от ЕВН и ВиК в периода м. февруари – м. юли 2007 г., ответниците не са предприели никакви последващи действия – нито за изготвяне на инвестиционен проект, нито за представянето му за съгласуване и одобряване, нито за необходимите последващи фактически или правни действия по разрешаване на строителството, нито за сключване на предварителни договори с ЕВН и ВиК или за предприемане на необходимите действия за присъединяване на имота към ВиК и електропроводната мрежа. Не са налице постановени откази от някое от двете експлоатационни дружества по искане от ответниците за сключване на предварителен договор, нито отказ от [община] на някакво основание да съгласува и одобри представен от ответниците инвестиционен проект, тъй като такъв не е бил представен. По тази причина съдът е приел, че липсата на изградени ВиК и електроснабдителна мрежи до имота също не представлява обективна пречка за реализиране правото на строеж. При отсъствието на пречки от обективен характер, срокът по чл. 67 ЗС е започнал да тече от момента на сключването на договора на 26.01.2007 г., съответно е изтекъл на 26.01.2012 г., поради което учреденото в полза на ответниците право на строеж се е погасило.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания са поставени цитираните по-долу въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до изменението с ДВ, бр. 86/2017 г.) с приложена практика на ВКС:
(1) „Кога настъпва преклузията за твърдения на факти и ангажиране на доказателства за тях, в края на първото заседание или до постановяване на окончателен доклад от съда по реда на чл. 146 ГПК“ – с позоваване на Р № 131 от 09.04.2014 г. по гр.д.№ 6193/2013 г. на ВКС, ІV г.о.;
(2) „Може ли съдът да не съобрази свид.показания, когато между тях съществува противоречие във връзка с възприети обективирани факти и така да приеме, че определен факт е недоказан“ – с позоваване на Р № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о.;
(3) „Може ли суперфициарят да възрази по претенция за погасено право на строеж уредено от публичен субект-община, в хипотеза при която до имота липсва изградена и проектирана техническа инфраструктура или това е негово задължение, ако желае да строи в имота“ – с позоваване на Р № 171 от 08.07.2010 г. по гр.д.№ 5400/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 60 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 818/2011 г. на ВКС, ІI г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
С цитираното от касаторите Р № 131 от 09.04.2014 г. по гр.д.№ 6193/2013 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства настъпва с изготвянето на доклад, съответстващ на изискванията по чл. 146 ГПК, с който се изясняват обстоятелствата, от които произтичат претендираните права; правната квалификация на правата, насрещните права и възражения на ответника и признаваните от него права и обстоятелства; нуждаещите се от доказване факти и обстоятелства; дават се указания за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и указание за това кои от твърдените от страните факти се нуждаят от доказване, а те не сочат доказателства. Същевременно, в практиката на ВКС се приема, че по силата на чл. 143, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК ищецът може да посочва и представя доказателства във връзка с направените от ответника оспорвания до края на първото по делото съдебно заседание (така – Р № 358 от 19.12.2012 г. по гр.д.№ 956/2011 г. на ВКС, ІV г.о.). В разглеждания случай се е осъществило именно това основание за приобщаване към доказателствения материал на представените от [община] в о.с.з.07.10.2016 г. писмени доказателства за оборване заявеното с отговора на исковата молба твърдение, че в процесния имот е имало разположени бунгала. За отбелязване е още, че в съобщения на страните проект на доклада (обявен за окончателен) установяването на това обстоятелство е възложено в тежест на ответниците по иска, в която връзка те са поискали събирането на гласни доказателства. В тази хипотеза, за проверка достоверността на изнесеното от свидетелите и при условията на чл. 143, ал. 2 ГПК не е съществувала процесуална пречка да бъдат приети представените от ищеца в първото съдебно заседание писмени доказателства, посредством които той провежда допустимо насрещно доказване за отсъствието на обстоятелството, установяването на което е възложено на противната страна. Изложеното мотивира ВКС да приеме, че първият от поставените въпроси не осъществява селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не представлява основание за допускане на обжалването.
Не е налице противоречие и с Р № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, които е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Именно по този начин е процедирал въззивният съд. Изводът, че не е доказано твърдението за наличие на бунгала в процесния имот от момента на учредяване на правото на строеж до 2014 г., не е обоснован с констатацията за противоречие между показанията на свидетелите, а е формиран след обсъждане на всички събрани в тази връзка доказателства (гласни, писмени и експертно заключение) при спазване изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне и по втория въпрос от изложението.
Във връзка с третия поставен въпрос не се констатира противоречие между обжалваното решение и Р № 171 от 08.07.2010 г. по гр.д.№ 5400/2008 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че началото на петгодишния давностен срок по чл. 67, ал. 1 ЗС не се свързва с момента, в който поражда действието си договорът за учредяване на правото на строеж в хипотеза, когато упражняването на правото си на строеж е обусловено от определени действия (фактически или правни) на учредителя на правото, поради което давността за суперфициаря не тече, докато не бъде оказано необходимото съдействие от учредителя. Същото разрешение е възприето и в задължителната практика – т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК. В разглеждания случай не се установява Общината да е поемала задължение за изграждане на инфраструктура до имота, нито такова произтича от закона, поради което изводът на съда, че липсата на изградени ВиК и електроснабдителна мрежи до имота не представлява обективна пречка за реализиране правото на строеж, се явява формиран в съответствие със задължителната практика. Не е налице противоречие и с Р № 60 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 818/2011 г. на ВКС, ІI г.о., което не съдържа правно разрешение по приложението на чл. 67 ЗС, различно от задължителната практика, а при произнасянето по конкретния казус като фактическа и правна пречка за извършване на строителството е прието наличието на преминаващи през имота кабели „НН”, тъй като строителството не е могло да бъде извършено без преместването им. Такива обстоятелства (или аналогични на тях) не се установяват в настоящия случай. Отделен е въпросът, че по делото липсват доказателства пасивността на касаторите да предприемат действия по упражняване на правото на строеж в периода от 26.01.2007 г. до 26.01.2012 г. да се дължи именно на отсъствието на техническа инфраструктура, поради което поначало не може да се приеме, че третото питане съставлява общо основание за допускане на обжалването.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 500 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно ДПЗС №0000063853 от 24.07.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-39 от 15.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 285/2017 г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Г. А. С. и А. И. С. ДА ЗАПЛАТЯТ на [община] сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: