О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
София, 09.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 6485/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 258 от 24.06.2014 г. по гр.д. № 317/2014 г. на Врачанския окръжен съд е потвърдено решение № 177 от 12.03.2014 г. по гр.д. № 2190/ 2013 г. на Врачанския районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. Х. С. против З. Х. З. и Х. З. З. искове за установяване на правото на собственост на ищцата върху 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор 12159.1016.27 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], с административен адрес на имота [населено място], [улица], с площ 297 кв.м, ниско застрояване, с номер по предходен план 3657, квартал 175, парцел І, заедно с построените в него сграда с идентификатор 12259.1016.27.1 със застроена площ 72 кв.м на два етажа; сграда с идентификатор 12259.1016.27.2 със застроена площ 106 кв.м – складова база, склад; сграда с идентификатор 12259.1016.27.3 – със застроена площ 23 кв.м с предназначение хангар, депо, гараж, и за осъждане на ответника Х. З. З. да й предаде владението върху ? ид. част от тези имоти, както и за отмяна на нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност и наследство № 134, т.5, дело № 1746/1997 г.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от К. Х. С.. Изложени са доводи за неправилност на въззивното решение, като се твърди, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Жалбоподателката счита, че неправилно въззивният съд не е взел предвид направеното от ответниците признание на исковете за собственост, и е приел за недоказани факти и обстоятелства, за които не са били събирани доказателства.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по следния въпрос: При изрично заявено признание на установителен иск за собственост от страна на ответника по делото и данни за наличието на придобивна давност, длъжен ли е съдът да изследва осъществяването на придобивната давност. Изложени са доводи, че разпоредбата на чл. 237 ГПК не е достатъчно ясна и се налага произнасяне на касационната инстанция с цел избягване на неточното й тълкуване и прилагане от съдилищата при идентични случаи.
В писмен отговор на касационната жалба, подаден от третото лице – помагач [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], се изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като в изложението не се съдържат конкретни и ясно формулирани правни въпроси, а оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се проверяват в тази фаза на касационното производство.
Ответниците по касация З. Х. З. и Х. З. З. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателката в настоящото производство К. С. е предявила против З. З. и Х. З. установителни искове за признаване на правото й на собственост върху 1/2 ид. част от описаните в исковата молба недвижими имоти – дворно място и построените в него сгради. Твърдяла е, че с ответника З. З. са наследници по закон на Х. Н. З., и след неговата смърт двамата са придобили по наследяване при равни права- по ? ид. част правото на собственост върху тези имоти. Оспорила е издадения нотариален акт № 134, т.V, дело № 1746/ 1997 г. , с който З. З. бил признат за изключителен собственик на тези имоти на основание давност и наследство, като е твърдяла, че като наследник той е имал качеството на владелец за своята 1/2 идеална част и на държател по отношение на нейната идеална част, и не е демонстрирал промяна на намерението, с което упражнява фактическата власт върху целия имот, поради което не е придобил по давност нейните наследствени части.
С отговора на исковата молба двамата ответници са заявили, че изложените от ищцата обстоятелства напълно отговарят на действителността, поради което признават предявените искове.
Преди първото по делото заседание е подадена молба от [фирма] за встъпване по реда на чл. 218 ГПК като трето лице- помагач на страната на ответника З. Х. З.. Обосновала е интереса си от встъпването с твърдението, че между банката и З. З. като кредитополучател има сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка; че поради неизпълнение на договора и изтичане на срока за ползване на овърдрафта по искане на банката е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу З. З., и е образувано изпълнително дело за принудително събиране на дължимите суми; че между банката и [фирма] има сключен договор за банков кредит от 25.11.2005 г., обезпечен със запис на заповед от същата дата, издаден от едноличния търговец и авалиран от ответника З. З. и съпругата му В. З.; че между банката и [фирма] има сключен друг договор за банков кредит от 19.12.2007 г. по програмата за микрокредитиране , обезпечен със запис на заповед от същата дата, издаден от едноличния търговец и авалиран от З. З. и В. З.; че поради непогасяване на задължението по тези два договора за кредит са издадени заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителни листове, и е образувано изпълнително дело. Във връзка с тези твърдения с молбата е представил и писмени доказателства.
Молба за встъпване като трето лице – помагач на страната на ответника З. З. е подала и [фирма], която е твърдяла, че между банката и [фирма] е бил сключен договор за банков кредит, като с анекс от 18.03.2009 г. З. З. и В. З. са встъпили в дълга. Поради неизпълнение на договора от длъжниците, срещу тях е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство. След като банката обявила вземането си за предсрочно изискуемо, З. З. и съпругата му В. З. са дарили процесните имоти на сина си Х. З.. Към молбата са били представени писмени доказателства в подкрепа на тези твърдения.
С определение от 18.11.2013 г. първоинстанционният съд е конституирал на основание чл. 218 ГПК [фирма] и [фирма] като трети лица – помагачи на ответника З. З..
След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот произхожда от З. И.. През 1925 г. между неговите наследници е извършена доброволна делба, по силата на която Н. З. е получил в дял къща, застроена на 35 кв.м, ведно с дворно място от около 200 кв.м. Впоследствие в имота на Н. З. е построена масивна жилищна сграда от децата му Х. Н. З. /наследодателят на жалбоподателката и на ответника З. З./ и Г. Н. Т.. През 1985 г. е била извършена съдебна делба между наследниците на Н. З. И., по силата на която Г. Т. е получила в дял жилищна сграда от 40 кв.м, построена в дворно място пл.№ 3675 в кв. 63 по плана на [населено място], като си запазила пожизнено право на ползване върху помещенията на масивната двуетажна жилищна сграда, построена в същото дворно място. Х. Н. З. е получил дворното място пл.№ 3675, заедно с построените в него масивна двуетажна къща на 70 кв.м и гараж от 18 кв.м. Със саморъчно завещание от 20.11.1974 г. Г. Т. завещала на З. Х. З. цялото си движимо и недвижимо имущество. Завещателката починала през 1978 г. С нотариален акт № 4, т.ІV, дело № 1006/1990 г. Х. Н. З. и съпругата му Т. З. дарили на сина си З. З. 1/2 ид. част от дворното място, заедно с първия етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, ? ид. част от мазата и таванското пространство и гаража. Х. Н. З. е починал през 1992 г., а съпругата му Т. З. – през 2010 г.
Въззивният съд е приел, че така установените факти по делото не кореспондират с направеното от ответниците признание, че ищцата е собственик на 1/2 ид. част от процесните имоти. Като е проследил хронологично движението на собствеността и извършените в полза на ответника З. З. прехвърлителни сделки, съдът е достигнал до извод, че по наследяване от Т. З. и Х. З. ищцата би могла да придобие само 1/8 ид. част от процесните имоти. Приел е също, че като се е снабдил с нотариален акт за право на собственост в пълен обем върху тези имоти още през 1997 г., т.е. 13 години преди смъртта на наследодателката Т. З., ответникът е демонстрирал по отношение на наследниците на Х. З. намерението си да свои имота изцяло за себе си, и при липса на доказателства, опровергаващи издадения в негова полза нотариален акт за придобиване на право на собственост на основание наследство и придобивна давност, е приел, че ищцата не се легитимира като съсобственик на имота. Направеното признание на иска е преценявано и в контекста на установените по делото обстоятелства относно неизпълнението на сключените договори за кредит и образуваните срещу ответника З. З. и съпругата му изпълнителни дела за събиране на вземанията на банките, извършеното от тях безвъзмездно разпореждане с процесните имоти в полза на техния син Х. зарков, както и на цялостното процесуално поведение на ответниците.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос е за това дали при изрично заявено признание на установителен иск за собственост от страна на ответника по делото и данни за наличието на придобивна давност, съдът е длъжен да изследва осъществяването на придобивната давност. Този въпрос относим към изхода на делото, доколкото съдът не е приложил разпоредбата на чл. 237, ал.1 ГПК и не е постановил решение съобразно направеното от ответниците признание на иска, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според чл. 237, ал.1 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, но с разпоредбата на ал.3 тази възможност е изключена в случаите, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави, или когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда. При тази законодателна уредба, ясно е, че съдът не е безусловно обвързан от направеното признание на иска и искането на ищеца за прекратяване на съдебното дирене, а преценява признанието с оглед всички обстоятелства по делото. Тази преценка е необходима, за да се предотврати признаване на права по нищожна сделка, заобикаляне на закона или воденето на привиден процес.
Във връзка с поставения от жалбоподателката правен въпрос служебно известно на настоящият състав е решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр.д. № 1918/2013 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, в което е прието, че по исковете за собственост не се постановява решение при признание за иска. Това разрешение се основава на трайно възприетото в правната доктрина и в съдебната практика разбиране, че способите за придобиване и за изгубване на вещни права са установени от закона и не зависят от субективното убеждение на ответника, че ищецът е собственик, поради което искът за собственост подлежи на отхвърляне, ако ищецът не докаже по положителен начин, че е собственик на вещта, независимо от това дали ответникът оспорва или признава материалноправната му легитимация, или изобщо не изразява становище по иска.
Наличието на трайно установена съдебна практика относно предпоставките за уважаване на иск за собственост и цитираната практика на ВКС по приложението на чл. 237 ГПК по дела за собственост, изключват необходимостта от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по поставения от жалбоподателката правен въпрос.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 258 от 24.06.2014 г. по гр.д. № 317/2014 г. на Врачанския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: