О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
гр. София, 10.12.2019 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Никова ч. гр. д. № 2636 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Предмет на разглеждане е касационна частна жалба вх. № 2372 от 18.03.2019 г. на Я. Г. К., В. Т. К., К. С. Г., Я. В. Г., Н. К. М. -М., Р. К. Д. и Т. Х. Д., подадена чрез адвокат Н. А. от АК – П. срещу въззивно решение № 10 от 05.02.2019 г. по в.гр.д.№ 634/2018 г. на АС – Пловдив в частта му, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив. Иска се отмяна на въззивното определение като неправилно.
Разглежданата касационна частна жалба е подадена и от името на В. И. Р. чрез пълномощник С. А. Ч., но по отношение на този жалбоподател жалбата е върната с разпореждане № 507 от 18.04.2019 г. на АС – Пловдив, влязло в сила като необжалвано.
Ответниците по касация А. Г. А. и М. Н. А. са подали отговор на жалбата, като възразяват, че не се налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно в обжалваната част.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК при условията на чл. 62, ал. 3 ГПК (доколкото въззивният съд е определил едномесечен срок за обжалване на въззивното решение във всички негови части) и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С потвърденото от въззивния съд определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на ОС – Пловдив е оставена без уважение инкорпорираната във въззивната жалба на настоящите касатори и на В. И. Р. молба по чл. 248 ГПК, с която е искано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като е поддържано че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за защитата в първоинстанционното производство изобщо не се дължат, тъй като предявените искове са отхвърлени по съображения, които не са поддържани от ответниците, евентуално – че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено поради прекомерност. Първата своя теза депозиралите искането по чл. 248 ГПК ищци в производството пред инстанциите по същество са обосновали със съдържанието на правораздавателната воля, обективирана в мотивите на решението на първата инстанция. Съдът е разгледал предявените искове за съществуване на право на строеж, срещу които ответниците са противопоставили възражение за погасяване на правото на строеж поради неупражняването му в 5-годишния срок по чл. 67 ЗС. Прието е, че възражението е неоснователно и правото на строеж не се е погасило, тъй като собствениците на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж (т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК). Независимо от това, съобразявайки настъпил в хода на делото факт – завършване на грубия строеж на сградата, съдът е отхвърлил исковете по съображения, че правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху отделните самостоятелни обекти в сградата, за които на ищците била отстъпена суперфиция.
В отговор на оплакванията в частната жалба срещу първоинстанционното определение въззивният съд е приел, че разноски се дължат за всеки един от исковете независимо дали са обективно или субективно съединени; делото представлява фактическа и правна сложност, тъй като са налице множество страни и са изследвани различни правоотношения съобразно различни правни доводи, по които страните е следвало да вземат отношение; заплащането на претендираното адвокатско възнаграждение е доказано, тъй като в него е отбелязано, че уговорената сума от 6 000 лв. е изплатена изцяло от клиента.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните правни въпроси с довод, че са налице трите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК:
(1) „Когато са предявени няколко иска от няколко лица, при които обаче търсената защита е практически една и съща, какъвто е именно настоящият случай, при който от няколко ищци, с иска, е търсена защита за едно и също вещно право (правото им на строеж), но върху няколко различни обекта в сградата, то следва ли съдът механично да сумира цената на отделните искове, с които е потърсена защитата, макар и от различни лица, но на едно и също право, или следва да прецени тази прекомерност намалявайки размера до минималния, но вземайки предвид цената на един от тези искове (напр. най-високата по размер цена).” – с позоваване на Определение № 75 от 21.06.2016 г. по гр.д.№ 5446/2015 г. на ВКС, I г.о.;
(2) „При преценка правната сложност на случая, съдът следва ли да вземе предвид правните обстоятелства, свързани със самите искове, или следва отново механично да присъди разноски, отразявайки само крайния резултат от делото. Ако към момента на завеждане на делото, ответникът все пак е станал причина за неговото завеждане, защото е противопоставял на ищците въобще липса на техни права, каквито в крайна сметка съдът констатира, че са налице (макар и върху готовите обекти в сградата), то тогава следва ли ищците да понесат пълния размер на разноските.”;
(3) „Присъдената сума от 7000 лв. – присъдено адвокатско възнаграждение, само за въззивната инстанция, при проведено едно съдебно заседание по делото пред ПАС, при това, в по-висок като размер присъдената сума за първата инстанция, в която са били проведени редица заседания със събиране на доказателства, не представлява ли наистина прекомерен размер, с който се цели неоснователно облагодетелствуване на ответната страна.” с позоваване на Решение № 220 от 10.11.2016 г. по н.д.№ 764/2016 г. на ВКС, I н.о. и Решение от 29.03.2006 г. на ЕСПЧ по делото Скордино срещу Италия.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по втория от поставените въпроси, който има обуславящо значение за изхода на производството по чл. 248 ГПК. Макар апелативният съд да не се е произнесъл изрично по въпроса за принципната дължимост на разноските при отхвърляне на претенцията не по причина основателността на противопоставените от ответниците възражения, за него е съществувало задължение да обсъди този довод, доколкото същият е релевиран с молбата по чл. 248 ГПК, а (съгласно ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК) въззивният съд извършва пълна проверка за законосъобразността на първоинстанционното определение. По отношение на обсъждания втори въпрос е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид отсъствието на съдебна практика в подобни специфични случаи.
В отговор на значимия за изхода на производството правен въпрос следва да се има предвид следното:
Няма спор в теорията и практиката, че отговорността за разноските по гражданските дела почива на общия принцип за забраната неоснователно да се вреди другиму (чл. 45 ЗЗД). Специфичното при този вид отговорност е, че не се изследва наличието на вина у дееца (страната, предизвикала образуване на делото), както и че обхвата на обезщетението е ограничен до направените по делото разноски. При всички случаи, обаче, отговорността за разноските е санкция за неоснователно предизвикания правен спор. В хипотеза при която съдът е намерил за основателни доводите на ищцовата страна, преценил е претенцията като основателна към момента на завеждане на делото, а отхвърлянето на същата е резултат от съобразяването на настъпили в хода на производството нови факти, които не са обхванати от противопоставените от ответната страна защитни средства, се налага извод, че причина за завеждане на делото е правен спор, неоснователно създаден от ответната страна. В този случай отхвърлянето на иска не е резултат от предприетата защита. Такава хипотеза не е изрично регламентирана от процесуалния закон, поради което следва да се приеме, че е налице непълнота в същия, която следва да се попълни съобразно чл. 46, ал. 2 ЗНА.
Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 – 11 ГПК не съдържат норма, която да бъде определена като аналогична, поради което непълнотата не може да бъде отстранена при условията на чл. 46, ал. 2, предл. първо ЗНА.
Същевременно, текстовете в чл. 78, ал. 1 – 11 ГПК разкриват общ принцип, който може да бъде извлечен чрез тълкуване и непълнотата да бъде отстранена при условията на чл. 46, ал. 2, предл. второ ЗНА.
Проява на този принцип е хипотезата, регламентирана с чл. 78, ал. 2 ГПК. Той се състои в приетото от Законодателя за допустимо страна по гражданско дело да бъде санкционирана, като понесе отговорността за разноските на насрещната страна, дори в хипотеза, когато като краен резултат заявената от нея пред съда позиция бъде приета за основателна. Елемент от фактическия състав на тази хипотеза е извънпроцесуалното поведение на насрещната страна. В изрично уредения с чл. 78, ал. 2 ГПК случай ответникът, макар да е имал неправомерно от материалноправна гледна точка извънпроцесуално поведение, не е дал повод за завеждане на делото, поради което отговорността за направените в производството разноски се възлага върху ищеца като санкция за неоснователното ангажиране на правораздавателната власт. Предпоставките за това са освен липсата на извънсъдебен спор по съществуването на претендираното от ищеца право, ответникът веднага (с отговора на исковата молба) да признае иска и да обезсмисли провеждането на съдопроизводството, например – като заплати претендираната с осъдителен иск сума (в този смисъл – Решение № 551 от 8.V.1995 г. по гр.д.№ 754/94 г., ВС, IV г.о.).
Огледален образ на хипотезата, регламентирана с чл. 78, ал. 2 ГПК, е случаят, когато извънсъдебният спор е предизвикан от ответника; същият е поддържан и в рамките на процеса; противопоставените от ответника възражения са намерени за неоснователни; въведената от ищеца теза е преценена като основателна, но независимо от това иска е бил отхвърлен поради съобразяването на настъпило в хода на процеса обстоятелство, реализирането на което няма връзка с поведението на ищцовата страна.
Тази хипотеза сочи на неоснователно предизвикан правен спор и решение, практически потвърждаващо правното твърдение на ищцовата страна. Това е основание тази страна да не понесе санкцията за направените от ответника разноски по водене на делото. Доколкото, обаче, реализирането на този нов факт не е било съобразено от ищцовата страна и същата не е предприела действие да десезира съда с вече явяващия се неоснователен иск, ищецът на свой ред няма да има право на разноски, защото не е осуетил продължаването на процеса ведната, след като искът е станал неоснователен. Продължение на тази линия на разсъждения е изводът, че при евентуално обжалване на така постановеното съдебно решение, отговорността за разноските ще следва да се разпредели съобразно изрично регламентираните с чл. 78 ГПК правила, защото ищцовата страна е станала причина за провеждане на производството по неоснователното обжалване (въззивно или касационно).
При така дадения отговор на значимия за изхода на производството правен въпрос, разглежданата касационна частна жалба се явява основателна по същество. И двете инстанции по съществото на спора са формирали извод, че към момента на завеждане на делото искът е бил основателен. Претендираните от ищците права на строеж за отделни самостоятелни обекти в сграда, подлежаща на изграждане в собствения на ответниците имот, са преценени от съдилищата като валидно възникнали. Формирани са и идентични изводи, че претендираните права не са погасени при условията на чл. 67 ЗС, независимо от продължителността на периода от време, следващ момента, в който договорът за учредяването им е породил своето действие. Нещо повече – прието е, че трансформираното в право на собственост върху съответните самостоятелни обекти право на строеж се възстановява с нов срок за упражняване при евентуално погиване на сградата, т.е. непогасеното по давност и понастоящем упражнено право на строеж продължава да съществува, но се намира в латентно състояние. Инстанциите по съществото на спора категорично са отрекли основателността на въведените с отговора на исковата молба доводи, че ответниците са дали необходимото съдействие, въведени, за да се изключи приложимостта на постановката по т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК, респ. – отречена е основателността на противопоставеното възражение за погасяване по давност на процесните права. Очевидно е, че в разглеждания случай отхвърлянето на претенциите не е резултат от предприетата защита, както и че ответниците са подминали като обстоятелство без значение според тях вече осъществилия се след завеждане на делото, но преди депозиране на отговора на исковата молба факт, че цялата сграда е с довършен груб строеж.
Заетата от ответниците извънсъдебно и поддържана и в хода на процеса позиция доказва, че неоснователно са предизвикали правен спор, като в разглежданата специфична хипотеза отхвърлянето на иска няма за последица приложението на чл. 78, ал. 3 ГПК. Тяхното неоснователно поведение е причина за завеждане и разглеждане на делото от първата инстанция, поради което не е налице основание касаторите – ищци да понесат отговорността за разноските, направени от ответниците в производството пред ОС – Пловдив.
Ето защо частично (по отношение на касаторите) следва да бъдат отменени както атакувания въззивен акт, така и потвърденото с него определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив. При условията на чл. 278, ал. 2 ГПК спорът по отговорността за разноските следва да бъде разрешен от настоящата инстанция, като касаторите (но само те – не и В. И. Р., чиято касационна частна жалба е върната с влязлото в сила разпореждане № 507 от 18.04.2019 г. на АС – Пловдив) бъдат освободени от отговорността за разноските, направени от ответниците в производството пред ОС – Пловдив. Съобразно общата цена на исковете, предявени по делото (276 537,50 лв.), относителният дял на цената на исковете, предявени само от касаторите възлиза на 79,31 %. По тази причина първоинстанционният акт следва да бъде отменен в частта, с която е оставено без уважение искането на касаторите по отношение на тях да бъде отхвърлена молбата по чл. 78, ал. 3 ГПК, на което основание са осъдени да заплатят на ответниците по исковете 79,31 % от сумата 6 000 лв., т.е. – сумата 4 758,60 лв. Предвид връщането на касационната частна жалба, подадена от В. И. Р., по отношение на него въззивният акт, респ. потвърденото с него определение по чл. 248 ГПК на първоинстанционния съд, са влезли в сила и тази страна ще остане да дължи заплащането на разноски за производството пред ОС – Пловдив в размер на 1 241,40 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 05.02.2019 г. по в.гр.д.№ 634/2018 г. на АС – Пловдив в частта, с която е потвърдено определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на ОС – Пловдив в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК, предявена от Я. Г. К., В. Т. К., К. С. Г., Я. В. Г., Н. К. М. -М., Р. К. Д. и Т. Х. Д..
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 10 от 05.02.2019 г. по в.гр.д.№ 634/2018 г. на АС – Пловдив – в частта, с която е потвърдено определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на ОС – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК, предявена от Я. Г. К., В. Т. К., К. С. Г., Я. В. Г., Н. К. М. -М., Р. К. Д. и Т. Х. Д., както и
ОТМЕНЯВА определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на ОС – Пловдив в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК, предявена от Я. Г. К., В. Т. К., К. С. Г., Я. В. Г., Н. К. М. -М., Р. К. Д. и Т. Х. Д.,
като вместо това и на основание чл. 278, ал. 2 ГПК
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯВА решение № 953 от 06.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 1931/2017 г. по описа на ОС – Пловдив в частта за разноските, като
ОТХВЪРЛЯ предявеното от А. Г. А. , ЕГН [ЕГН] , и М. Н. А. , ЕГН [ЕГН], двамата с адрес – [населено място], П. област. [улица] срещу Я. Г. К., ЕГН [ЕГН], В. Т. К., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес – [населено място], [улица], К. С. Г., ЕГН [ЕГН], и Я. В. Г., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес – [населено място], [улица], ет. 2. ап. 2, Н. К. М. – М., ЕГН [ЕГН], с адрес – [населено място], [улица], Р. К. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес – [населено място], [улица] Т. Х. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес – [населено място], [община], ул. „69-та” – всички със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет. 2, адвокатска кантора – адв. Н. А., искане по чл. 78, ал. 3 ГПК за присъждане на разноски в размер на сумата 4 758,60 лв. (четири хиляди седемстотин петдесет и осем лева и 60 стотинки), представляваща 79,31 % от направените от А. Г. А. и М. Н. А. разноски за защитата им по гр.д.№ 1931/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив – съразмерно на относителният дял на цената на исковете, предявени само от посочените ищци спрямо общата цена на исковете, предявени по делото.
Въззивното решение № 10 от 05.02.2019 г. по в.гр.д.№ 634/2018 г. на АС – Пловдив е влязло в сила в частта, с която е потвърдено определение № 1991 от 09.10.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на ОС – Пловдив в частта, с която е оставена без уважение предявената от В. И. Р. молбата за изменение на постановеното по гр.д.№ 1931/2017 г. по описа на ОС – Пловдив решение № 953 от 06.07.2018 г. в частта за разноските.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: