1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
гр. София, 14.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2930 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Р. Г. като [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. А. срещу решение № 252 от 25.04.2013г. по в. гр. дело № 195/2013г. на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 214 от 29.10.2012г. по гр. дело № 741/2011г. на Районен съд Червен бряг и А. Р. Г. като [фирма] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] бряг сумата 270 лв. – разноски по делото за въззивната инстанция. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от А. Р. Г. като [фирма] срещу [фирма], [населено място] бряг искове за заплащане на сумата 16 803,18 лв. – главница по договор за изработка на основание чл. 258 ЗЗД и сумата 2 134,77 лв. – мораторна лихва за забава от 10.05.2010г. до предявяване на исковата молба – 03.08.2011г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС /решение № 110/17.08.2011г. по т. д. № 597/2010г. на ВКС, ТК, Второ т. о. и решение № 48/31.03.2011г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, Второ т. о./, които се решават противоречиво от съдилищата /решение № 404/2000г. по гр. д. № 1493/1999г. на ВКС, П. г. о. и решение № 349/2005г. по т. д. № 349/2004г. на ВКС, ТК/ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ „Следва ли да е подписан изрично договор за изработка преди да се започне изпълнението му или само доказване на устната уговорка и/или конклудентни действия по него ще е доказателство за поръчаното? При плащане на аванс може ли да се счита, че договорът е сключен?“
2/ „Ако не е подписан двустранен протокол за приемане на работата биха ли се допуснали други и какви доказателствени средства, за да се приеме, че работата е извършена и на какви доказателства? Цената на СМР при договор за изработка може ли да е определима при извършване на работата или трябва да е точно определена при започване на работата?“
3/ „Следва ли пасивното процесуално поведение на ответник по такова дело да е доказателство, че не е налице изработено или следва и той да доказва, че не е поръчвал нищо и нищо не е плащал, ако съдът е разпределил доказателствената тежест и когато не е?“
Ответникът [фирма], [населено място] бряг не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения по сключен между тях на 15.08.2008г. договор за изработка, с който ответникът – възложител е възложил на ищеца – изпълнител извършването на строително-монтажни работи в „Хале за металообработка“ по представена и приета оферта, включваща описание на материалите, съоръженията и цените с включен ДДС, на обща стойност 203 744,40 лв. Ответникът е извършвал плащания на ищеца за извършената работа въз основа на издадени фактури общо в размер 207 325,47 лв. Двустранни протоколи за извършените СМР в обекта не са съставяни и липсва протокол обр. 16 за приемане на обекта, поради което същият не е заведен в баланса на ответното дружество, а се отчита по набирателна сметка. В процесното хале са вложени ел. табла и осветителни тела, съответстващи на някои от описаните в представения по делото протокол обр. 19 /поз. 29, 40 бр./, който не е подписан от представител на възложителя. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля Г. поради неговата заинтересованост от изхода на спора, а по отношение на останалите гласни доказателства е приел, че не установяват релевантни за спора факти и обстоятелства.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 266 ЗЗД, въззивната инстанция се е аргументирала по следния начин: 1/ страните не са сключили анекс към договора за допълнителни СМР съгласно клаузата на т. 10.1 от договора; 2/ по делото не са представени доказателства за действително извършени от ищеца и приети от ответника СМР в претендирания с исковата молба размер; такива данни не се съдържат нито в заключението на съдебно-техническата експертиза, нито в показанията на свидетеля В., нито има двустранно подписани протоколи; 3/ от една страна, е недопустимо установяването на правоотношение между страните за допълнителни СМР със свидетелски показания, предвид цената на иска и забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, а от друга страна, гласни доказателства в този смисъл не са събирани; 4/ разликата между договорената цена за СМР с договора и платената в по-висок размер сума не представлява аванс за допълнително договорени СМР.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на първия, посочен от касатора в т. 1 на изложението материалноправен въпрос, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Този въпрос е важен, но не е единственият, обосноваващ изводите на въззивната инстанция при постановяване на решението. Липсата на анекс към договора за допълнителни СМР е само един от аргументите на Плевенски окръжен съд за неоснователност на иска по чл. 258 и сл. ЗЗД. Основните мотиви на решаващия съдебен състав за отхвърляне на предявените искове са недоказване от страна на ищеца на изпълнение на твърдените в исковата молба допълнителни СМР и приемането им от страна на възложителя.
Първият, посочен в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос, както и процесуалноправният въпрос в т. 3 от изложението, се отнасят до доказателствената тежест, начина на доказване и допустимите доказателствени средства за установяване, че възложената работа е извършена от изпълнителя и приета от възложителя. Този въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по него е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която в тежест на изпълнителя е да докаже, че е изпълнил възложената работа в уговореното количество, качество и срок, като това може да се извърши освен с двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, също и с други доказателствени средства, например заключение на съдебно-техническа експертиза, свидетелски показания, сертификати за качество, други писмени документи, установяващи вложените в строително-монтажните работи материали. В настоящия случай въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства /заключение на съдебно-техническата експертиза, показанията на свидетеля В., представените писмени доказателства/ не се установява, че претендираните с исковата молба СМР са действително извършени от ищеца в претендирания обем и че същите са приети от ответника. Този извод е направен не само въз основа на неподписания от ответника протокол обр. 19, но и въз основа на останалите доказателства по делото, обсъдени в тяхната взаимна връзка съгласно постоянната практика на ВКС. Доколко съдът е допуснал грешки при формиране на вътрешното му убеждение относно възприемане на фактическата обстановка и е нарушил евентуално правилата на логическото мислене при обсъждане на събраните доказателства и установяване на фактическата обстановка, са въпроси, относими към правилността на решението и в този смисъл представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване.
Относно втория, посочен в т. 2 от изложението правен въпрос, в постоянната практика на ВКС се приема, че възнаграждението по договор за изработка се уговаря между страните и е елемент от неговото съдържание. Възнаграждението може да бъде уговорено като глобална сума, така и по единични цени, като във втория случай съгласно чл. 266, ал. 1, изр. 2 ЗЗД размерът му се установява при приемането на работата. Договорът за изработка е действителен и ако страните са уговорили възнаграждение по ориентировъчни или прогнозни цени, тъй като в случая е постигнато съгласие относно възнаграждението, а размерът му подлежи на окончателно определяне и изчисляване при завършване и предаване на работата. Независимо от отговора на посочения правен въпрос, даден в практиката на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване, предвид приетото от въззивния съд, че не са представени доказателства относно извършване на претендираните с исковата молба СМР в претендирания обем и размер и приемането им от ответника, като такива данни не се съдържат нито в заключението на съдебно-техническата експертиза, нито в показанията на свидетеля В., нито има двустранно подписани протоколи.
Позоваването на противоречие с решение № 110/17.08.2011г. по т. д. № 597/2010г. на ВКС, ТК, Второ т. о. и решение № 48/31.03.2011г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, Второ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и решение № 404/2000г. по гр. д. № 1493/1999г. на ВКС, П. г. о. и решение № 349/2005г. по т. д. № 349/2004г. на ВКС, ТК /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ е неоснователно, тъй като различният изход на споровете е обусловен от различната фактическа обстановка по делата в зависимост от конкретните доказателства.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения се налага изводът, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Плевенски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са направени за настоящото производство и не са поискани.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 252 от 25.04.2013г. по в. гр. дело № 195/2013г. на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.