О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№215
София, 18.05.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4566 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. П. и В. П. Т. против решение № 1561 от 22.02.2016 г., постановено по гр.д. № 12385 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, III-Б състав, с което е отменено решение № I-25-49 от 28.05.2015 г. по гр.д. № 18211/2013 г. на Софийски районен съд, 25-ти състав и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от Х. Х. А., Е. Х. А. и С. З. А. против Д. А. П. и В. П. Т. установителен иск за собственост въз основа на покупка с нотариален акт от 18.10.1995 г. от А. З. П. и наследство по отношение на дворно място с площ от 600 км.м. в [населено място],[жк], представляващо УПИ X.-103 кв.15 по плана на кв.М. и поземлен имот с идентификатор № 02659.2192.277 с площ от 623 кв.м.
Х. Х. А., Е. Х. А. и С. З. А. са подали писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В исковата молба ищците са твърдели, че са собственици въз основа на договор за покупко-продажба от 18.10.1995 г., а впоследствие същите продавачи са продали имота на ответниците на 26.10.2012 г. В отговора на исковата молба Д. А. П. и В. Т. П. са навели идентични възражения по иска – придобили са имота по сделка с П. П., М. П. и Р. П. от 2012 г., като от записванията в имотния регистър по партидата на наследодателя им А. П., като и то техните партиди няма записване, от което да е видно, че имотът е отчужден; преди тази сделка П. П. не е продавала имота нито лично, нито като пълномощник, а в нотариалния акт от 1995 г. е вписано неистинско ЕГН на продавача А. П., поради което нотариалният акт от 1995 г., макар и вписан в службата по вписвания, не е предизвикал вещно-транслативен ефект. Навели са и евентуално възражение за придобивна давност чрез владение осъществявано от праводателите им от 1995 г. и впоследствие от тях. В доклада по чл.146, ал.1 ГПК районния съд е указал на ищците, че следва да установят собствеността си въз основа на договора за покупко-продажба от 18.10.1995 г. и наследствено правоприемство, а с решението си е отхвърлил иска като е приел, че договорът за покупко-продажба от 1995 г. не е вписан, а първия вписан акт е договорът от 26.10.2012 г., поради което като собственици на основание чл.113 ЗС се легитимират ответниците. Във въззивната жалба на ищците са направени доводи за неправилност на изводите на съда за поредността на вписване на сделките и е представено удостоверение от Службата по вписвания, че нотариалния акт, обективиращ договора за покупко-продажба от 18.10.1995 г. е вписан на същата дата. В съдебното заседание на 9.02.2016 г. въззивният съд е констатирал, че докладът на първоинстанционния съд е бил непълен и е приел като доказателство приложеното към въззивната жалба удостоверение от Службата по вписванията. Постановявайки решението си е приел, че от съдебно-графологичната експертиза се установява, че нотариалният акт от 18.10.1995 г. е подписан от П. П. като пълномощника на А. П., като възражение, че същата не е имала представителна власт не е заявено в отговора и е преклудирано, а същевременно не е и доказано, доколкото самият нотариален акт има обвързваща доказателствена сила. Счетено е, че разминаването в ЕГН на продавача А. З. П. не се отразява върху действителността на договора, нотариалният акт, с който е обективиран, е вписан, поради което ищците са придобили собствеността. Евентуалното възражение на ответниците за придобивна давност е прието за неоснователно, поради неустановяване, че след сключването на договора от 18.10.1995 г. праводателите им са установили явно и открито владение върху имота.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси:
1) първоинстанционният съд има ли процесуално задължение с доклада по делото да указва на страните и с какви доказателствени средства следва да установят нуждаещите се от доказване факти и има ли съдът процесуалното задължение служебно да извършва проверка относно вписването на представен по делото нотариален акт;
2) допустимо ли е събирането на нови доказателства във въззивното производство, които са могли да бъдат поискани и събрани в срок пред първоинстанционния съд
3) като инстанция, рещаваща спора по същество, въззивният съд има ли процесуалното задължение да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на предмета на спора.
Първият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване тъй като е неотносим – видно от данните по делото в отговора на исковата молба ответниците изрично са посочили, че нотариалният акт от 1995 г. е бил вписан в службата по вписвания и в доклада на първоинстанционния съд въпроса за вписването му не е бил повдиган и по него не са давани указания, нито е разпределяна доказателствена тежест. Отговорът на втория въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 и въззивният съд е процедирал в съответствие с указанията по приложение на процесуалния закон, доколкото изводите в атакуваното пред него решение са били основание единствено на обстоятелството, че нотариалният акт от 1995 г. не е вписан.
Третият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че въззивният съд не е разгледал възраженията им срещу валидността на представения от ищцовата страна титул за собственост. Тази теза обаче е неоснователна, доколкото въззивното решение съдържа изрични мотиви относно възражението, че в нотариалния акт е вписано ЕГН, което не съвпада с това на продавача А. П., както и по отношение на възражението, че П. П. е действала без представителна власт, поради което и този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба не са представили доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1561 от 22.02.2016 г., постановено по гр.д. № 12385 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, III-Б състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: