O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
София, 26.04. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1124 / 2017 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 19252 /29.12.2016 г., допълненa с жалба вх. № 06.03.2017 г., на Н. Н., чрез адв. Н. М., срещу определение № 4049 от 07.12.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч. гр.д. № 5740/2016 г., с което е потвърдено определение от 07.09.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 5744/2016 г. за прекратяване на производството при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК.
С жалбата се иска прогласяване нищожността на атакуваното определение като основано на нищожни, заради неспазена форма, реквизити, липса на мотиви и невръчване на заинтересованата страна, актове на първоинстанционния съд. Под евентуалност се иска обезсилването му като недопустимо поради произнасяне на въззивната инстанция по непредявен иск по чл. 49 ЗЗД, като се твърди, че предявеният иск е по чл. 2б ЗОДОВ. На трето място, пак под евентуалност, се иска отмяната му като неправилно заради допуснати от съда груби нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на доказателствата, при квалифициране на отправеното искане, при администриране на исковата молба досежно указанията за изправяне на нередовности, както и заради нарушаване правото на Европейския съюз, в частност на чл. 47 Х. на основните права на ЕС, както и на чл. 6, пар.1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС като нормативни актове от по-висш порядък. Отправя се също така искане до ВКС за отправяне на предюдициално запитване до С. по въпроса за тълкуването на чл. 47 Х. на основните права на ЕС. В отделно представеното изложение по чл. 284, ал. 3 вр чл. 274, ал. 8 ГПК са изведени множество въпроси, включително свързани с тълкуване правото на ЕС, за които се навеждат и трите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- т.3 ГПК, като се посочва изобилна практика на ВКС, включително на НК, както и на ВАС, и се прилага част от нея.
Върховният касационен съд, състав на IV –то г.о., като обсъди данните по делото, намира, че жалбата е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване, като преграждащ и като постановен в производство по искове, чиято цена е над 5000 лв., въззивен съдебен акт.
По допускане на касационното обжалване с оглед преценката за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, съставът на ВКС, IV –то г.о., съобразява и намира следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 5744/2016 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по исковата молба на Н. Н. срещу Държавата, в лицето на Министъра на финансиите, за осъждането и, на основание чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, да му заплати обезщетение за имуществени вреди, в размер на 9200 лв., и за неимуществени вреди, в размер на 800000 лв., произтекли от бавно правосъдие във връзка с водено от ищеца НЧХД № 1744/2010 г. по описа на СРС, приключило окончателно с решение № 560/05.08.2011 г. на Софийски градски съд по ВНЧХД № 1464/2011 г., както и за лихва, считано от деня на деликта 17.02.2010 г.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството е прекратено поради непредставяне в определения от съда срок на документ за внесена държавна такса в размер на 32368 лв., въззивният съд е констатирал по делото, че на ищеца двукратно са били давани указания да внесе по сметката на съда така определената държавна такса, което указание той е изпълнил частично, като е внесъл единствено сумата от 10 лв., настоявайки, че искът му е по чл.2б ЗОДОВ и се гледа по специалния ред, установен в този закон, а не по общия. Апелативният съд е приел още, по спорния въпрос за квалификацията на предявения иск (дали по чл. 2б ЗОДОВ или чл. 49 ЗЗД) , че в хипотезата, когато съдебното производство, от което се претендират вредите, е приключило преди изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 38/ 18.05.2012 г., с което се създава чл. 2б, и посоченият в пар. 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ шестмесечен срок е изтекъл към датата на подаване на исковата молба, така администратитивната процедура по глава III-та ЗСВ като абсолютна положителна процесуална предпоставка за иска по чл. 2б ЗОДОВ не се е развила, правилната квалификация на иска е чл. 49 ЗЗД, който се разглежда по общия ред и се дължи държавна такса в размер на 4 % от цената на исковете. Въззивният съд е подкрепил извода си за квалификацията на иска с позоваване на задължителна практика на ВКС по чл. 290 и чл. 274, ал. 3 ГПК.
Първият от поставените от касатора въпроси, повторен поне два пъти в изложението, е за това дали е нищожен въззивен съдебен акт, който потвърждава нищожен първоинстанционен акт и дали е нищожен сам по себе си акт, който не съдържа посочените в чл. 254, ал. 2 ГПК реквизити, не е мотивиран съгласно чл. 254, ал. 2 ГПК и не е връчен на ишцовата страна. За него се твърди противоречие с определение № 535 от 16.12.2009 г. на ВКС, II- ро г.о. по ч.гр.д. №436/2009 г., определение №706 от 17.10.2012 г. на ВКС , IV – то г.о. по ч.гр.д. №523/2012 г. определение № 12864 от 02.11.2009 г. на ВАС по а.д. № 13718/2009 г. Нищожността на въззивния акт, съгласно приетото в диспозитива и мотивите на т.1 ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, е въпрос за който ВКС сам следи служебно, като ако е налице основателна вероятност актът да е такъв, допуска служебно касационното обжалване, за да прогласи с решението си по същество нищожността на акта. В случая такава вероятност не е налице, следователно на този въпрос настоящата инстанция не дължи отговор. Тук е уместно да се посочи на касатора, че практиката на административните съдилища е абсолютно негодна да обоснове наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, така позоването на нея се явява безпредметно.
Същият въпрос, но редуциран и сведен до липсата на мотиви на въззивния съдебен акт, е изтъкнат два пъти и във връзка с твърдения за недопустимост на обжалването определение. За недопустимостта на въззивния акт, съгласно приетото в диспозитива и мотивите на същата т.1 ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд също сам следи служебно, като важи написаното по-горе за нищожността като служебно основание за допускане на касационното обжалване. В случая е налице неизпълнение на указание на съд, свързано с нередовността на исковата молба- невнесена държавна такса, която нередовност е стабилизирана, така сама по себе си влече недопустимост на процеса, което прави, докато самата тя не бъде преодоляна по пътя на касацията по същество тъй като на производството по иска не е даден ход, безпредметна проверката за останалите процесуални предпоставки, касаещи допустимостта на производството пред долните инстанции.
Следващият въпрос в изложението, поставен три пъти ( вкл. на страница 20 от изложението), е за това дали подлежи на отмяна въззивен съдебен акт, по който съдията докладчик не притежава качествата на независим и безпристрастен съд по смисъла на чл. 6 Д. и за който са били налице основанията за отвод по чл. 7 ЗСВ и чл. 22, ал.1, т. 6 ГПК, подкрепено с посочване на практика на СГС и САС за отводи по други дела на същия ищец, както и с практика на ВКС, обективирана в решение № 204 от 12.05.1999 г. на ВКС, I-во н.о. по н.д. №18/1999 г., решение № 14 от 27.01.1993 г. на ВКС по н.д. №14/1993 г., решение № 245 от 08.05.1997 г. на I-во н.о. по н.д. № 545/ 1995 г. На първо място цитираната от касатора практика на наказателна колегия на ВКС е ирелевантна към обосноваване основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК, съгласно приетото в мотивите и диспозитива на т. 3 ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС. На второ място, така поставеният въпрос е изцяло по правилността на обжалвания въззивен акт, проверка за което ВКС може да извърши едва във фазата по същество, която се разива след фазата на допускане на акта до касационно обжалване при положителна преценка за наличието на поне едно от основанията по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Поставен е, поне два пъти, и въпросът дали е недопустим съдебен акт, с който съдът се е произнесъл по съвсем различен от предявения иск ( непредявен иск), в случая по иск по чл. 49 З. , вместо по иск по чл. 2б ЗОДОВ, както и недопустим ли е въззивният акт, който го потвърждава, като се цитира във връзка с него определение № 706 от 17.10.2012 . на ВКС , IV – то г.о. по ч.гр.д. № 523/2012 г., определение № 12864 от 02.11.2009 г. на ВАС по а.д. № 13718/2009 г. Както вече бе посочено, за недопустимостта на въззивния акт ВКС следи служебно. В контекста на предпоставките по делото при които е изтъкнат този въпрос не е налице вероятност актът да е недопустим. Спорът по делото е за правната квалификация на иска и то на етап нередовност на исковата молба, като произнасяне по същество все още няма. Правната квалификация поначало корелира не с недопустимостта , а с правилността на съдебния акт, освен в хипотезата на произнасяне свръхпетитум или по изобщо непредявен иск, което в случая не е налице. Определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, като последният не е обвързан от посочената от ищеца квалификация.
Въпросът е ли е основание за отмяна на съдебния акт грубото нарушение на чл. 269 ГПК от страна на въззивния съд, изразяващо се в непроизнасянето по релевирани в жалбата пред него основания за нищожност и недопустимост на първоинстанционния акт ( страница 15 от изложението), поставен двукратно, е изцяло въпрос по правилността на обжалваното определение, така негоден като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разкрит в ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, да обоснове допускане на касационното обжалване. Дали въззивният съд е извършил такава проверка за нищожност и недопустимост на първоинстанционния акт може да се изследва от ВКС по начало във фазата по същество, освен в случаите когато недопустимостта на първоинстанционния акт е от естество да опорочи процеса на всички инстанции и за което, както вече бе посочено, ВКС следи служебно още във фазата на селектиране на касационните жалби. За яснота на касатора наведеното противоречие с т. 1 ТР № 4/2012 г от 17.12.2014 г. по ТД №4/2012 Г. на ОСГТК не е налице, тъй като последното е неотносимо за случая.
Въпросът са ли неясните, неточни и непълни указания за отстраняване на нередовности по исковата молба основание за отмяна на първоинстанционния акт ( страница 16 от изложението ), за който е наведено противоречие с определение № 157 от 27.03.2013 г. на ВКС , II-ро г.о. по гр.д. № 540/2012 г., също е изцяло въпрос по правилността на въззивния акт, така по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Въпросът дали по смисъла на т. 5 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по ТД № 1/2013 Г. ( погрешно изписано от касатора като ТР № 1 от 09.11.2013 Г. по ТД № 4/2012 г.) нередовност на исковата молба е налице само при грубо противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, при което не я ясна действителната воля на ищеца, поставен два пъти в изложението (страница 22 и страница 17 ) също не е обуславящ изхода на делото пред въззивния съд. По естеството си този въпрос е тълкуване на тълкуването на закона, дадено от ВКС в цитираното ТР и е без правна стойност за случая.
Следващият въпрос за това дали игнорирането от страна на съда на факти и обстоятелства от исковата молба е касационно основание за отмяна ( страница 17 от изложението ) също е изцяло въпрос по правилността на обжалвания акт и с него ВКС може да се занимава едва след като допусне определението до касация. Позоваването на практика на НК на ВКС ( НОХД 619/ 2011 г., НОХД 584/2001 г.), в опит да се обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК, е ирелевантно.
Въпросът е ли касационно отменително основание позоваването в обжалвания акт от въззивния съд само на голи декларации, в т.ч. неверни, без да са обсъдени всички доводи на страната ( страница 18 от изложението ), покриващ се със следващите три въпроса ( страница 19 и 20 ) дали липсата на мотиви съставлява нарушение на нормата на чл. 254 ГПК, директно корелира с правилността на въззивния акт, като за него важи посоченото в предишните абзаци, поради което не следва и да се обсъжда посочената при обосноваване на основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК практика на ВКС, а именно решение №1488 от 08.11.1999 г. на ВКС , V-то г.о. по гр.д. № 814/ 1999 г., решение № 707 от 17.03.1977 г. на ВКС, 2-ро г.о. по гр.д. № 3417/1976 г., решение № 752 от 18.11. 1988 г. на ВКС, III- то г.о.., решение№ 129 от 05.03.1986 г. на ВКС , I-во г.о. по гр.д. №682/ 1985 г., определение№ 321 от 06.10.1008 г. на ВКС, V-то г.о. по гр.д. № 1/2008 г.
Не е обуславящ, а е изцяло по правилността на въззивния акт и въпросът дали указания на първоинстанционния съд за отстраняване на нередовности извън посочените в чл. 127 и чл. 128 ГПК реквизити на исковата молба, са незаконосъобразни и влечащи неправомерен отказ от правосъдие. Цитираната в тази връзка съдебна практика, а именно определение от 12.04.2002 г. на СГС по ч .гр.д. №236/2002 г., определение от 15.08.2002 г. на СГС по ч.гр.д. № 958/2002 г., опрeделение от 26.05.2001 г. на СГС по ч.гр.д №1191/ 2001 г., определение от 08.05.2012 г. на СГС по гр. д. № 5048/2012 г., определение № 11234 от 11.06.2015 г. на СГС по гр.д. № 7424 /2012 г., предвид необуславящия характер на въпроса, е ирелевантна и не следва да се обсъжда.
Не е обуславящ и въпросът ( страница 23 от изложението), за това дали отказът на въззивния съд да се произнесе по предявена искова молба, е касационно отменително основание.
Следващият въпрос дали нарушения на правото на ЕС и на ЕКЗПЧОС представляват основания за допускане на касационното обжалване и касационно отменително основание, е зададен твърде общо, абстрактно, без посочване на връзката с конкретното дело и на самите нарушения, така няма характеристиката на въпрос от значение за изхода по конкретното дело, поради което също не може да обоснове допускане на касацията.
Въпросите дали българският съд е длъжен да съблюдава принципа за примат на правото на ЕС в правораздавателната си дейност, в какво се изразява този принцип, дали не следва да се прилагат норми на ЗОДОВ, ако същите противоречат на правото на ЕС, следва ли българският съд да приложи директно нормата на чл.6 Д. ( страница 27 от изложението) по начало са от компетентността на самия С., а не на ВКС, но не могат да обосноват преюдициално запитване от страна на касационната инстанция до общностния съд, защото нямат връзка с предмета на настоящия спор.
Въпросите за йерархичното място на ЕКЗПЧОС спрямо останалите нормативни актове от националното право и дали нейните разпоредби дерогират норми на акт от по –нисш ранг също са общи, абстрактни, правно- теоретични, без посочване на връзката с конкретното дело, така също негодни да обосноват допускане на касационното обжалване.
В обобщение, касационно обжалване на атакуваното определение не следва да се допуска.
По направеното изрично искане до ВКС да отправи преюдициално запитване за тълкуване разпоредбата на чл. 47 Х. на основните права на ЕС, настоящият състав не намира, че са налице основания за това. Следва да се посочи, че изцяло в прерогативите на националния съд, пред който делото е висящо, дори когато е последна инстанция и актовете му са необжалваеми, така за него съществува задължение по чл. 267 Д., е преценката дали даден въпрос, свързан с тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или с валидността на акт на институция на ЕС, е от значение за решаване на висящото пред него дело, както и дали нормата от правото на ЕС, чието тълкуване се иска, е достатъчно ясна и точна, в това число е била вече предмет на произнасяне от С. с преюдициално заключение. Предметът на настоящия спор, касаещ дадени указания за внасяне на държавна такса предвид възможността искът за вреди от твърдяно бавно правосъдие да бъде гледан по общия ред, а не по ЗОДОВ, поради изтекли преклузивни срокове в специалния закон, не налага прилагане и тълкуване на нормата на чл. 47 Х. на основните права на ЕС. Страна по делото не е легитимирана да инициира процедура по отправяне на преюдициално запитване. А и в настоящия случай касаторът по никакъв начин не обосновава връзка между чл. 47 от Х. и предмета на настоящето дело. Отделно от това, ако касаторът счита, че е лишен от ефективни правни средства за защита, въпреки че се позовова в исковата си молба на пар. 6 Конвенцията и е пропуснал преклузивните срокове посочени в ЗОДОВ, които корелират с шестмесечения преклузивен срок по самата Конвенция, това би било евентуално предмет на отделен процес.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, гражданска колегия, състав на IV – г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4049 от 07.12.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч. гр.д. № 5740/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: